"Горещо слово": Синдромът Портной

Започваме нова рубрика, в която ще ви разкажем за най-горещите сцени от световната литература

Реклама

Светлозар Желев е читател и издател, на чиято преценка вярваме безрезервно. Поддържа страницата “Литературен гид” във Facebook, където можете да видите повече информация за съвременната литетартура.
Потърсихме експертната му гледна точка за новата ни рубрика - “Горещо слово”. В нея ще представяме откъси от литературни произведения, в които фабулата придобива сексуален пламък.

Избрах една чудесна книга от един от любимите ми писатели – “Синдромът Портной” на Филип Рот (превод на български – Мария Емилова). Уникална книга, литературен експеримент, важна и в контекста на времето, в което е писана – 1960-те години, важна и сега със свободата, разчупването на каноните, отхвърлянето на всякакви зависимости и насилствени подчинения на личността от обществото, работата, семейството и близките, ако щете.

Това е книгата на абсолютната свобода, от задръжките, условностите, псевдо морала и нормите на консервативното ежедневие. Това е книга на ликуването от освобождението на духа от всички вериги и граници. От всяко нещо, тежащо като задължение. Сама по себе си книгата е психоанализа на главния герой, който легнал на кушетката на психоаналитика разказва живота си от най-ранно детство с причинените от властната му майка комплекси, сексуални и личностни, продължава през десетките жени, сексуален глад и агресия, стигаща до крайности, но прикрита зад ежедневната му маска на помощник на кмета на Ню Йорк по социалната политика, абсолютната искреност на разпада на едно човешко същество търсещо себе си, изгубено още в детството и ненаситно опитващо се да задоволи нагона и да запълни с още повече секс, агресия и бездушие, огромната празнина в душата си. За него няма граници и условности. Той има една единствена философия – да се опитва да се чувства добре и да задоволява желанията и прищевките си.
Колко човешко. Колко истинско и честно. 

“Една сутрин (в обрасла с храсталаци местност на брега на езерото) проведохме сексуален конгрес, а после, същия следобед, някъде по един черен път в планините на централен Върмонт тя ми каза:
О, Алекс, отбий сега, искам го в устата си – и така тя ми духна, без да вдигаме покрива на колата.
Какво искам да обясня? Че просто започнахме да чувстваме нещо. Да усещаме чувството! И без ни най-малко да намалява сексуалният ни апетит!
Знам едно стихотворение – говорех, сякаш съм пиян и мога да се справя с всеки, който излезе насреща ми – и ще ти го кажа.
Тя се беше сгушила в скута ми, все още с притворени очи, а омекващият ми член – до бузата й като малко пиленце.
О, о, я стига – изръмжа, - не сега, нищо не разбирам от стихотворения.
Това ще го разбереш: За ебане е. Един лебед чука красиво момиче.
Айде бе! – тя погледна нагоре и повдигна изкуствените си мигли.
Стихотворението е сериозно.
Добре – съгласи се тя, като ме близна, - това е сериозно престъпление.
О, неотразими и остроумни южняшки красавици, особено дълги като теб.
Не ме занасяй, Портной. Казвай мръсното стихотворение.
Porte noire – казах аз и започнах:

Внезапен удар. И след нея бият
крила огромни, тъмен пух лежи
на скута й – с клюн сграбчил гола шия,
гърди в гърди той здраво я държи.

Къде можа да научиш такова нещо?
Ш-ш-т! Има още:
Как да отблъснат тези тръпни пръсти
от скута слаб пернатия разкош?
Айде стига, бе! Скута, а?

И как плътта под тласъците гъсти
на туй сърце да не изгуби мощ?

Потръпват слабините и се срива
стената, лумва кула като факла,
загива Агамемнон.

В този плен
На кръв въздушна, с тази сила жива
и мъдростта му ще ли е облякла
дорде я кусне клюнът изнурен!

Това е – завърших.
Пауза.
Кой го е написал? – Фалшиво: - Ти ли?
Уилям Бълтлър Йейтс го е написал – отговорих, като разбрах колко нетактичен съм бил и колко безчувствено съм разкрил пропастта: аз съм начетен, а ти си тъпа, това единствено можеше да означава рецитирането пред тая жена на едно от трите стихотворения, които съм научил наизуст за трийсет и три години.
Един ирландски поет – отвърнах неубедително.
Аха? Да не ти го е казал той? Не знаех, че си ирландец.
В колежа, маце. – От едно момиче, което познавах в колежа. Тя ме научи и на: „Силата, която със зеления си огън възпламенява цветето. „Ама стига, защо да я сравнявам с някаква друга? Защо не я оставя да бъде такава, каквато си е? Ама че идея! Обичай я такава, каквато е! С всичките й несъвършенства – което всъщност е съвсем човешко!
Е – каза Маймуната, като продължаваше да се прави на шофьор на камион, - аз никога не съм била в колеж. – И после унило южняшки: - На село, в Маунстсвил, душа, единственото стихотворение, дето знаехме, беше: „Виждам наште, виждам ваште и на Мери Джейн долните гащи!” Само дето не носех долни гащи… Знаеш кво напрайх, кат бях на петнайсет? Скъсах си кичур косми отдолу и ги изпратих на Марлон Брандо. Дори не потвърди, че ги е получил, педерастът му долен!
Тишина. В която се чудим какво ли правят двама толкова различни люде на едно място – във Върмонт.
После тя се обажда:
Добре де, какво е Агамемнон?
И аз обяснявам, впрегнал всичките си знания: Зевс, Агамемнон, Клитемнестра, Парис, Троя… Чувствам се като лайно и измамник. Знам, че поне половината си го измислям.

Но тя е възхитителна.
Добре, сега повтори още веднъж!
Сериозно?
Да! Отново! Но, за бога, по-бавно!
Декларирам отново и през цялото време панталоните ми са на пода на колата, и става все по-тъмно на пътеката, където съм спрял покрай шосето под драматичната корона на едно дърво. В колата всъщност падат листа. Маймуната изглежда като дете, което се опитва да реши задача с много неизвестни, но не тъпо дете, а пъргаво и умно малко момиченце! Съвсем не глупаво! Това момиче наистина е много специално! Макар че го свалих на улицата!
И знаете ли какво направи, когато свърших? Взе ръката ми и я прекара между краката си. Там, където Мери Джейн още не носеше гащи!
Пипни! Подмокри ми се катерицата!
Любима! Та ти си разбрала стихотворението!
Кат че ли да! – промълвява Скарлет О’Хара. И изведнъж: - Ами да! Аз разбрах стихотворение!
И с пичката си още повече!
Спасителчето ми! Та ти я правиш гениална! О, Спаси, скъпи, изяж ме! – ръга пръсти в устата ми, дърпа ме за долната челюст и стене: - О, изяж образованата ми путка!
Идилия, няма що! Под червените и жълтите листа.
В стаята на Удсток, докато се бръсна за вечеря, тя се кисне в гореща вана с пяна. Каква сила се крие в тази нежна обвивка, та може да изпълнява такива славни акробатични номера, захапала ме за единия край? Човек би могъл да си помисли, че тя ще си счупи гръбнака, като види как половината й тяло се извива извън леглото в екстаз! Ей! Слава богу, че ходи на тия тренировки по гимнастика! Какво чукане получавам в замяна! Ама че сделка! На всичкото отгоре излиза, че е и човешко същество – да, има всички признаци, че може да е така! Човешко същество! Което може да бъде обичано!
Но от мен ли?
Защо не?
Нима?
Защо не?
Знаеш ли какво? – обръща се тя към мен от ваната. – Малката ми дупчица е така възпалена, че едва диша.
Бедната тя!

Слушай, хайде да изядем една хубава вечеря в ресторанта с много вино и шоколадов мус, после да се върнем тук в нашето двестагодишно легло и да не се чукаме!
Как си, Анри? – пита тя, след като гасим лампите. – Голям майтап, а? Сякаш сме на осемдесет?
Или на осем. Искам да ти покажа нещо.
Не, Арнолд, не!
През нощта се събуждам и я придърпвам към себе си.
Моля те – измърморва. – Пазя се за съпруга си.
Лебедът хич не го е грижа за това, лейди!
О, моля те, моля те, еби си…
Пипни ми перото.
А-а-а – пъшка тя, докато й го ръгам в ръцете. – Евреин лебед! Ей! – сграбчва ме за носа с другата ръка. – Безразличният клюн! Разбрах още малко от стихотворението… Нали?
Господи, ти си чудесно момиче!
Това й взема ума.
Нима?
Да.
Аз!
Да! Да! Да! Сега мога ли да те чукам?
О, любими! Скъпи! – пищи Маймуната. – Избери си дупка, която си искаш дупка, твоя съм!
След закуската, докато се разхождаме из Удсток, Маймуната бе залепила боядисаната си буза на ръкава на якето ми.
Знаеш ли, мисля, че не те мразя вече – призна ми тя.”