Майя Виткова: Киното е центрофуга от емоции

За Майя Виткова ще кажем само, че е режисьор, сценарист и продуцент на “Виктория“, първия български пълнометражен филм в официалната селекция на най-престижния фестивал за независимо кино в света Sundance. Нека ви срещнем с нея.

Как така стана всичко това, което правиш в киното – режисьор, сценарист и продуцент?

Силата и страстта ми в училище беше литературата. Започнах да пиша разкази, когато бях 10-годишна. Пристъпих към участие в литературни конкурси, които след време изоставих, защото на няколко пъти ми връчваха втора или трета награда, докато приятели и познати на членове на журито взимаха първа. Опротивя ми този модел, не от излишна амбиция, а в името на справедливостта. За съжаление отново се сблъсках с това напоследък, покрай филма “Виктория”... Замечтах да бъда режисьор, когато бях на 12, но не спирах да пиша. След това, преди кандидатстването и след приемането ми в НАТФИЗ (на 18), започнах да пиша и сценарии, стана съвсем естествено... Продуцент съм, защото в началото работех с човек, прекалено зает, за да върши продуцентската си работа по проекта и я вършех аз... Започна от немай къде, а се превърна в необходимост. В момента не мога да приема някой да играе ролята на продуцент по отношение на авторската ми работа. В България реално има много малко продуценти – повечето просто взимат пари от държавата чрез работата на авторите, а в същото време водят парада.

С коя любима твоя звезда от детството ти би желала да снимаш филм днес?

Затрудняваш ме с “детството”, на мен всичко ми едно... Джина Роуландс.

Кое беше първото нещо, което ти оказа истинско влияние в киното?

Цялото... Киното е центрофуга от емоции. Когато се “вгледаш”, за да разбереш принципа, те хипнотизира, завърта те, направо те омагьосва.

Кои съвременни режисьори и актьори харесваш и защо?

Много харесвам Кристи Пую (сценарист и режисьор). Освен, че е безспорно талантлив, е умен, проницателен, обаятелен, с чувство за хумор и безпогрешно добър усет. Има вкус и не му пука. “Помита” всичко и всички когато се сблъскат с чувството му за справедливост и това не е от вчера (от позицията му на утвърден автор), а от самото начало – не може да понася да го правят на маймуна. Преди няколко години почти беше повел война с Румънския филмов център (CNC) и медиите до известна степен го подкрепиха. По вестниците имаше заглавия като “Пилето срещу динозаврите” (Пую идва от „пиле”). И той победи, просто филмите му го заведоха по цял свят, а динозаврите останаха в миналото. Кристи е гигант… За актьорите съм доста по-сдържана…

С кого би желала да си партнираш по даден музикален проект?

Елизабет Фрейзър, Ник Кейв, Лиса Джерард...

Какво е най-силното ти вдъхновение днес?

Любов... и гняв.

Можеш ли да си спомниш за най-откаченото преживяване, което си имала в кино индустрията?

Снимките на “Виктория” във Венеция. За дните, в които бяхме там, ни се случиха толкова много луди неща... Като обикалянето буквално на целия град пеша и по вода със 100-килограмова техника (трима души екип) в небивал студ, без достатъчно храна и топли напитки. Свалиха ни от влак в нищото, спахме на място, не просто приличащо на бардак, а май реално функциониращ бардак, когато няма туристи. Една мъничка птичка беше попаднала вътре, аз успях да я уловя и да я пусна на свобода... Това е много малка част от цялото, Венеция беше като откачен филм... А след само два дни ще я зърна отново.

В какъв тип жанрове на киното се чувстваш комфортно?

Магически реализъм... Постепенно ще стане майовизъм, живот и здраве.

Бъдещите ти проекти?

Работя по три истории, които ме вълнуват по различен начин – едната (ме) разсмива, другата (ме) трогва до сълзи, а третата (ме) отвежда на пътешествие, след което нищо не е същото…

Мечтания ти проект?

Тези трите, един по един.

Как мислиш, че киното ще изглежда през 2050 г.?

Смятам, че ще достигне до пиков момент на техническо революционизиране, след което постепенно ще се върне назад, за да се преоткрие, прероди. Вероятно точно през 2050-та ще се снима на черно-бяла, 35-милиметрова лента, ако този свят съществува изобщо по това време...

Какво могат да очакват феновете ти от последния ти проект „Виктория”?

Смях, сълзи, осъзнаване... Едно разтворено сърце, “Виктория” е моята история.

Как се стигна до избора на Ирмена Чичикова за главната роля във филма?

Това много пъти сме го разказвали – видях я на улицата и припознах героинята си в нея. В един вестник нечий верен приятел беше написал кратък критичен материал, в който по повод разказа ми как съм избрала Ирмена, беше подчертал възмущението си от такъв режисьор, който не познава една от най-известните ни млади актриси. Посмяхме се... Видях Ирмена на улицата много отдавна, тя беше още студентка, още никой не я познаваше. Имаме си трима любими журналисти, които в прилив на вселенска обич бихме предложили за публично бичуване (смее се). Дали си мислят, че като плюят по хора, които представят страната ни по света, само за да подкрепят свои приятели (със съмнителен морал), са коректни към себе си и към читателите си? Цитирам книгата ни с Емил Витков “Седем разказа за грях и смърт”: “Човекът има нужда да плюе в лицето на някого – това освобождава устата му от излишната плюнка и душата му от излишната гадост.” Сигурно е това...

Биографична ли е лентата и чия история стои зад сценария?

Това е историята ни с моята майка.

Как беше първоначално инспирирана да правиш кино?

Филмът на Дейвид Линч “Диво сърце”, сериалът му „Twin Peaks”, след това всичките му филми. Но най-вече, майка ми и баща ми са големи почитатели на киното и са ни водели с брат ми на кино още от 1-годишна възраст (нямало на кого да ни оставят, брат ми бил на 5, а аз на 1). Киното е голямата ми любов.

Разкажи ни какво си спомняш за първия филм, който създаде?

Първото нещо, което снимах не беше филм, беше откъс като част от изпитите ми в НАТФИЗ през 1996-а. Имах сериозна теоретична и нулева практическа подготовка. Бях като енциклопедия за филми, режисьори, изобщо история на киното, но не бях виждала камера (отблизо). Беше особено изживяване, сякаш камерата, с която снимахме беше живо същество, което не следва моята логика, а си има своя. Трябваше да заснемем поставен от нас на сцена театрален етюд. Спомням си, че този откъс беше поредица от опити за самоубийство, смешни... Какво ми се е въртяло в главата по това време, не знам. Участваше един интересен навремето актьор, който след години избра друго поприще. Не стана толкова смешен филм, колкото беше етюдът на сцена, сигурно и никъде не се пази... Адреналинът ми беше много висок, чувствах се като великан, но сврян в тясно пространство. За мен НАТФИЗ беше неприятно изживяване, не се чувствах щастлива там и се спасих като започнах работа още в първия семестър на първи курс, дори имах намерение да напусна класа във втори курс, но ме спряха... Никога не се почувствах като част от група в академията, моята група се оказа извън това място, близките ми приятели и колеги са други... Най-умните, най-красивите и най-добрите (това го споделям специално за троловете, те умират да коментират такива изказвания:)…

Била ли си някога обезкуражена до степен, че да се откажеш от правенето на кино?

Слава Богу не, други мисли ме връхлитат. Но виж какво прочетох наскоро, което много ми помага: "Оставете лошите хора настрани – с тях Бог ще се разправя, няма защо вие да се справяте с тях. Освен Бог никой друг не е в състояние да се справи с лошите хора. И Христос е казал: „Не се противете на злото!”. Всеки, който се е опитал да се бори със злото, той всякога е плащал с живота си…". Мъдри и истинни са думите на Учителя Петър Дънов.

Как иначе щеше да протече живота ти, ако не се занимаваше с изкуство?

Психиатър, доброволец в Африка, висш съдия, президент, гуру... Всички са ми на сърце, мисля обаче, че най-много проблеми щях да имам като президент, защото не съм по протокола, а най-много проблеми щях да създам в съда, много ме влече! Чакай, можеше и като говорител на Светия синод (жена?)...

Наименувай две неща от киното, без които не можеш да живееш и какво ги прави толкова важни за теб.

Промяната, катарзисът на героя, моментът, в който ридаеш с него, защото историята му неусетно се е превърнала в твоя... Безценно! Второто е това, че киното те отвежда навсякъде, до недостъпни, дори несъществуващи светове, на най-великото възможно не околосветско, а вселенско пътешествие.

Кой от всичките ти минали проекти би презаснела днес в нова стилистика и защо той е толкова важен за теб?

Не бих презаснела нищо, това е като да се връщаш към бивши любови и да... поправяш. Не вярвам във връщането назад, не води до добро, вървиш напред и толкова. Но бих преозвучила един от късометражните си филми, изцяло. Мога и да го направя някой ден, живот и здраве, стига да имам време и възможност.

Коя е най-трудната част при започването на нов филм?

Финансирането. Всичко друго е сладко. Финансирането в български условия, когато не си част от статуквото, е истински кошмар. Като просяк си, но не смирен, а гневен, просяк, на който му иде да крещи и да им откърти главите...

Какви са най-добрите и най-лошите неща от това да си продуцент в наши дни?

Най-доброто да си продуцент в България, е че така продуцентът ти не те тероризира и краде (не краде от филма), а най-лошото е отровната среда (лицемерие и подлост, често придружени от липса на умения), в която се случва киното в България. Но има и свестни хора, слава Богу!

Кой е най-добрият съвет който си получавал в кино бранша?

Два са, но няма да ги споделя, съжалявам. Само ще кажа, че са от моите за съжаление покойни приятели – монтажистът Александър Етимов и режисьорът Пламен Масларов. Думите им и обичта ми към тях ще са живи завинаги.

Кои са някои от методите ти да останеш здравомислеща по време на турнета по фестивали?

Защо да оставаш здравомислещ? Има велики моменти, невероятни срещи, трябва да си себе си, не е задължително да си винаги здравомислещ. Усмихвам се... Едно от последните места, на които бях, е Лос Анжелис. Влюбена съм в този град, във фестивала на Американския филмов институт, в хората, които срещнах, в срещата си със студентите от AFI Conservatory след специална прожекция на филма за тях, с Dolby Theatre, където бяха откриването и закриването на фестивала. Бизнес или добро впечатление не се правят само когато си здравомислещ, понякога има смисъл да си спонтанен, естествен, толкова луд, колкото си. Когато става въпрос за важните срещи, избирам те да се случват следобед, най-добре на по питие, но няма рецепта…

Имаш ли някакви хорър историйки около пътуванията си по света за фестивали?

Имам една, която, слава Богу, не се ми се е случила, разказа ми я мой приятел, режисьор (по време на Берлинале). Сестра му и нейна приятелка отиват от Амстердам до Берлин по време на фестивала, за да гледат филми и да се позабавляват за уикенда. На приятелката много й се иска и да срещне някой... Отиват в клуб вечерта и около приятелката се завърта някакво момче, пият, слушат музика, танцуват. Докато танцуват започват да се целуват и натискат, а сестрата на моя приятел се вкисва и иска да си ходят. На приятелката обаче изобщо не й се тръгва, а момчето я кани в апартамента си. Седят двамата – сестрата на моя приятел се цупи, онзи се натяга, а приятелката се колебае между двамата. Накрая решава, че не си заслужава да се кара със сестрата на моя приятел, която е много настоятелна да си ходят и си тръгва с нея. Момчето й дава телефонния си номер, да му звънне. На следващия ден не му се обажда, гледат филми. В понеделник се прибират в Амстердам. Всичко е ОК, но й се появява някакъв странен обрив около устата, превръща се в екзема и тя отива на кожен лекар. Взимат й проба (мисля, че в случая не е биопсия) и я пускат да си ходи. След два дни й се обаждат да отиде за резултатите и там... я арестуват. Тя е в шок, защото никой нищо не й обяснява. Започват да я разпитват, къде е била, с кого се е срещала, какво е правила, кои са контактите й. Тя нищо особено не може да посочи, но се сеща и за този в Берлин. Обяснява, че са се целували. Искат контакт и с него и тя им дава телефонния му номер, който е запаметила в мобилния си. Какво се оказва... След разпити на всичките й приятели и роднини, изследвания и т.н., амстердамската полиция се свързва с берлинската, откриват момчето, изследват и него.... Явно не са му били добри изследванията, защото обискират къщата му и намират тела на мъртви хора, с които се оказва, че е имал физически контакт... Тях е целувал така, както момичето, оттам и екземата... Сестрата на моя човек спасила приятелската си от некро-убиец. Берлинале е скоро, на някой ходи ли му се?

Наименувай пет филма, които всеки твой фен трябва да гледа.

“Шепот и вик” на Бергман, “Зелиг” на Уди Алън, “Разяреният бик” на Скорсезе, „Husbands” на John Cassavetes и „Tokyo story” на Yasujirō Ozu.

Кой талант адмирираш и би желала да имаше?

Да композирам музика, ама няма да стане.

Около какво ново си въодушевена напоследък?

Това ми е отдавнашна страст – старостта. Наблюдавам стари хора, как се движат, как общуват, как са облечени, слушам какво говорят. Те са реликви, живи доказателства за едно несъществуващо вече време. Те са оцелелите и аз много им се възхищавам...

Какво е първото нещо, което ще направиш, след като отговориш на въпросите ми?

Ще си стягам багажа.

Последни думи?

С Бога напред няма край...