Откъс от новата книга на сър Алекс Фъргюсън

Да слушаш

Как някой става самият себе си? Как постига истинската си същност? На младини никога не се бях замислял сериозно по темата, но този въпрос ме интересуваше все повече и повече като играч, а и особено като мениджър. Ако водиш хора, отговорът ти помага да усетиш какви са те – при какви обстоятелства са отгледани, какви действия ще извлекат най-доброто от тях, какви забележки ще ги накарат да се стреснат. Единственият начин да установиш всичко това е чрез две подценявани умения: да слушаш и да гледаш.
Повечето хора не използват очите и ушите си ефективно. Те не са наблюдателни и не слушат внимателно. В резултат на това пропускат половината от нещата, които се случват около тях. Мога да се сетя за някои мениджъри, които все имат какво да кажат и не спират да говорят. Не смятам, че това им помага. Господ ни е дал две уши, две очи и една уста, а това не е случайно. Така можете за слушате и да гледате два пъти повече, отколкото говорите. А най-хубавото е, че слушането не ви струва нищо.

Двама от най-добрите слушатели, които съм срещал, са телевизионни журналисти. Дейвид Фрост почина през 2013 г., но преди това интервюираше хора почти пет десетилетия, а сред най-известните от събеседниците му беше бившият американски президент Ричард Никсън. Срещнах се с Фрост за пръв път през 2005 г., когато и два-мата бяхме сред инвеститорите в управление на недвижими имоти. Няколко години по-късно той напусна Би Би Си ме интервюира за „Скай Спортс“.

Дейвид не изпитваше необходимост да доказва, че е по-умен от гостите си, и това беше разликата между него и повечето телевизионни журналисти. Той не хапеше гостите си постоянно, не ги прекъсваше, но и не им се оставяше, както и показа с разговора си от 28 часа и 45 минути, който записа с Ричард Никсън през 1977 г. Част от това се дължеше и на формата на шоуто му. Той не правеше интервюта от минута и половина след мач, нямаше продуцент, който да крещи в слушалката в ухото му да направи късо резюме. Той не извърташе глава по средата на интервюто в опит да улови погледа на следващата си нищо неподозираща жертва. Дейвид би те погледнал в очите, би изключил останалия свят и би демонстрирал огромен интерес. Времето също беше на негова страна – 30 или 60 минути (цяла вечност в днешния свят на мигновени съобщения в Туитър). Така гостът постепенно се отпускаше, а това беше най-големият дар на Дейвид. Той успяваше да накара човека срещу себе си да се почувства спокоен, а това позволяваше на водещия да изкопчи повече информация от интервюто. Не е чудно, че прякорът му беше Великия инквизитор.

Чарли Роуз, друг такъв американски журналист, работеше по сходен начин. Не го познавам толкова добре, колкото познавам Дейвид, но преди две години бях поканен да участвам в неговото шоу. Имах известни предубеждения спрямо появата си по американска телевизия, понеже тя не ми е толкова позната, колкото британските токшоута. В деня преди да седна срещу Чарли, той ме покани на по питие в „Хари Чиприани“, италиански ресторант на Пето авеню в Ню Йорк. Чарли е голям мъж с длани като чинии за вечеря и се зачудих дали няма да ме смачка като в менгеме. Встъпителната му реплика беше „Знаеш ли, аз съм наполовина шотландец“ и след това ми стана ясно, че всичко ще е наред. Чарли беше съумял хитро да ме предразположи, като ми подхвърли нещо общо, за което да говорим. Записът на следващия ден премина отлично, Чарли ме слушаше също толкова настоятелно, колкото Дейвид, макар че според мен продуцентът му се чудеше дали да не използва субтитри, за да направи шотландския ми акцент разбираем за зрителите в Мисисипи и Канзас.

Никога не съм бил телевизионен водещ, но винаги съм ценял слушането. Това не значи, че имам навик да звъня на хората и да ги питам какво да направя в дадена ситуация. Като цяло обичам сам да си оправям нещата. Но помня, че ми се е налагало и да търся помощ, когато през 1984 г. Джон Пейтън, един от най-големите акционери в Глазгоу Рейнджърс, ми предложи да поема мениджърския пост. Това беше вторият път, в който Рейнджърс се обръщаше към мен, затова се обадих на Скот Саймън. Той беше водил клуба тринадесет години и мнението му ми беше нужно. Имах съмнения дали преминаването в Рейнджърс ще е правилно, тъй като не исках да излагам семейството си на мръсотията и фанатизма, с които се бях сблъскал като играч на „Айброкс“ само защото съпругата ми Кати е католичка. Когато Скот разбра, че не съм говорил с вицепрезидента Уили Уодъл, който държеше върховната власт в клуба, ме посъветва настоятелно да отклоня офертата, тъй като според него е по-скоро опипване на почвата и вероятно не е одобрена официално от борда. Послушах го и никога не съм съжалявал за това решение.

Много хора просто не могат да се спрат на едно място за достатъчно време, за да слушат – особено когато имат успехи, а всички около тях са раболепни и угоднически попиват всяка дума. Такива личности се впускат в монолози, сякаш изведнъж са узнали всичко. Нека оставим подобни мегаломани настрани, винаги се струва да слушате другите. Това е като да се запишете в непрекъснато без¬платно обучение за цял живот, но с допълнителен бонус, че няма изпити и винаги може да отхвърлите безполезните коментари.