Албена Павлова отново събира симпатиите на феновете като Гълъбина в „Столичани в повече“. Самата актриса, която от много сезони е сред звездите на Сатирата,  споделя, че гледа с интерес епизодите от 12-ия сезон на култовата сага. Албена е категорична – „Столичани в повече“ вече е институция.  Тъкмо в сериала големи артисти изиграват последните си роли -  Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Васил Попов, Стефан Илиев. „Чест прави на продуцентите ни Любо Нейков и Евтим Милошев, че поднесоха почитанията си към големия талант на колегите“, коментира Павлова. Тя обаче е все така щастлива от партньорството и близките си отношения със Стоянка Мутафова. „Тя е едно великолепие, един изумителен човек. А приятелството на снимачната площадка с всички колеги стана от само себе си - много истинско е. Ние не се правим на приятели, ние сме приятели“, не се колебае Албена. 

На 20 април ще гледаме Павлова в поредната премиера в Сатирата - „Обичай ме“ на изключително популярния френски актьор и драматург Себастиен Тиери. 

Госпожо Павлова,  на какво според вас се дължи феноменалният успех на "Столичани в повече"?

Много са причините за всеки успех. Комплексни са. Особено в едно колективно изкуство. Ако мога да отговоря с една дума, тя ще е автентичност! Автентична история, автентични герои, автентична среда. Неведнъж се е случвало нашите сюжети не просто да отразяват живота, но и да го изпреварват. Имахме стряскащи примери в това отношение - излиза серия с иманярска история и след дни медиите гръмват някакъв иманярски скандал, излиза серия с протест пред парламента и след седмица хората излизат на улицата... За успеха е нужна отдаденост, нужна е любов, нужно е доверие и, разбира се, да имаш далновидността да събереш правилните хора. 



Имате ли незабравим спомен от снимачния процес?

Най-незабравими са ми два дена от тези почти седем години: първият и последният снимачен ден. И в двата дни не бях сигурна коя емоция надделява. Първият снимачен ден беше една шизофренична смесица от страх и еуфория. Последният снимачен ден беше ден за благодарност,  удовлетворение и много с ълзи. Невинаги ми е било лесно, невинаги ми е било приятно (няма нищо приятно във външните снимки при -17  градуса), но винаги съм усещала обич и подкрепа! Няма как да не съм благодарна за всеки скъпоценен ден от този дълъг и важен период в живота ми. 



Тогава, в началото, притеснявахте ли се дали дъщеря ви Мина ще се справи с ролята си? Имаше ли репетиции в къщи?

Дъщеря ми Мина започна на девет години пред 400 човека публика - като партньорка на Любо в "Комиците" и още тогава не можех да я накарам да репетира с мен в къщи. Тя е много деликатен човек, но може да бъде  и изключително вироглава :)  

Не съм се притеснявала за нейното участие в сериала, защото отговорността за това решение не беше моя, а на Любо и на Евтим. Тях питайте дали са се притеснявали. 

Годините, надявам се, са ме научили да позволявам на другите да направят своите грешки, без непременно да искам да ги предпазя. Пък и, както казва моят скъп приятел Петьо Чакалски, “няма грешка, има опит”.  А където има опит, има учене. 



Защо „Столичани в повече“ продължава да е най-гледаният бг сериал

Manager.bg за ключа към успеха на „Столичаните“ и какво успява да задържи зрителите пред екрана толкова дълго време

Работили сте с уникални режисьори: разкажете какво помните и до днес от репетициите със световния Иржи Менцел?

Ние изкарахме един  майсторски клас, репетирайки с Иржи Менцел - въпреки че репетиционният период беше много кратък, само около месец. Раздадоха ни копия от пиесата,  получихме нареждане да си знаем текстовете като по вода за първа репетиция. Защото това беше много динамична комедия – „Още веднъж отзад“, в която физическите действия бяха почти колкото думите. Беше много важно как ще ги съгласуваш. На определена реплика трябваше да се отвори врата, на друга - да се затвори и това беше в синхрон с три врати на втория етаж и с три на първия. Трябваше шест врати да се отворят и затворят едновременно. И понеже ние, българските актьори,  не сме от най-дисциплираните,  ни беше много сложно - защото ние искаме да се движим,  да импровизираме, а Менцел пристигна с много ясна концепция. Той и преди беше правил пиесата. Но не просто я беше поставял. Преди това да се случи, отишъл с текста при автора й Майкъл Фрейн в Лондон, за да я композират и пренапишат по идеи на Менцел. Така че той в голяма част е и съавтор на текста. Той знаеше мястото на всяка буква и точка. И независимо, че ние говорехме на български, прекрасно беше наясно къде сме във всеки момент. Правеше забележки, ако щете, дори за интонация. Беше истинска машина! Внесе невероятни ред и дисциплина. Винаги казваше: „Импровизацията трябва да бъде много добре изрепетирана“!  Защото, когато тя не е добре изрепетирана, много лесно може да излезеш извън жанра, извън стила. Така че се получи един бравурен спектакъл, едно шампанско. Публиката сигурно оставаше с впечатлението, че актьорите се скъсват да импровизират и да добавят от себе си,  а то нямаше нищо подобно - всяка дума, всеки жест е измислен от Иржи Менцел. Много често казваше: „Не се опитвайте да изтръгнете смях на всяка цена, вие не сте маймуни в зоопарка, вие сте актрьори. Можеш да играеш глупак в пиесата, но ти си актьор, а не глупак. Това е друго ниво“. В това отношение беше много принципен - никакви заигравания с публиката, никакво просене на аплодисменти и на смехове. Беше железен! И неслучайно това представление се играе 16 години.

Съжалявате ли, че не изиграхте Елица във „Време разделно“? Разкажете за този епизод от началото на кариерата Ви?

Не, не съжалявам. Няма никаква специална случка. Пробите бяха чудесни. Людмил Стайков беше много доволен, а аз много уважавам този режисьор. Прекланям се пред филмите, които е създал. Знаете,  че е важно режисьорът как си представя нещата. Ако той не си представя Елица с очи като моите, то Елица ще бъде момиче, което най-много се доближава до представите на режисьора – за външен вид и за темперамент. Това е важен и личен избор. Аз съм много доволна от това, което се случи, защото имах моята, макар и малка роля. Голямата роля, която този филм изигра в моя живот беше, че там, на снимачната площадка се запознах с едни гиганти, с едни от актьорите, до които не смееш да застанеш. От тези, които създават толкова мащабни образи, че просто си казваш : „Благодаря за шанса“. Няма за какво да съжалявам, че не бях Елица. Дори съм изключително благодарна, а да не говорим че по принцип съм човек, който никога не съжалява за нещо, което е станало вече и е затворена страница. Нямам качеството да се тюхкам : „ Ех, можеше да стане така, можеше иначе“. Това не ме интересува. Когато нещо е приключило, то е приключило! Не губя енергия в това да страдам за нещо, което не е станало така, както аз съм искала. Смятам, че за всичко, което ми се е случило, има друг и по-дълбок промисъл. И че нашите планове невинаги са най-доброто, което може да ни се случи в живота. Затова обичам да се доверям на това, което ми се случва.

Цялото интервю може да видите ТУК.