Светослав Иванов: Свърши времето на празните приказки

Реклама

Първата ни среща със Светослав Иванов беше преди 11 години. Тогава той беше на 23, журналист, утвърждаващ своя талант и сериозни позиции в bTV, все още ерген. Говорихме за професията, любимия му Синатра и любовта към словото и писането. Докато правех интервюто в едно малко кафене, в същото влезе неговата преподавателка по литература – г-жа Калина Викторова. Една неочаквана емоционална среща, в която случайността потвърди, че будителите в живота ни са винаги до нас. Че страстта към книгите и писането, събудено от тази учителка е живо и се е превърнало в житейски избор за Светльо.

Въпросите задава Мария Тонева:

Преди време с теб разговаряхме за това, че най-важният въпрос в журналистиката е „Защо?“. Все още ли е така или не е това всъщност най-важният въпрос в живота?

Знаеш ли, зависи от вътрешната нагласа. Дали ти сам си задаваш въпроса защо.Защото това предполага повече мислене - не винаги в правилната посока, не винаги отговорът може да ти хареса. Но пък защо е обратното на пъзела. Ако защо е основополагащ и ако е водещ, тогава се обръща цялата пирамида. И стигаме до обяснителната журналистика, която днес според мен е по-важна от всякога. Всеки ти казва какво се е случило, всеки ти казва как се е случило. Всеки го пречупва през своята собствена призма, много хора гонят интерес, променяйки ъгъла - на едно събитие вече се гледа от различни ъгли. Навремето, до преди 10 години, като ходехме на събития, отивахме със самочувствието, че от нашия репортаж хората ще разберат какво се е случило. Докато сега не е така. Все повече си мисля, че трябва да си задаваме въпроса

Какво мислиш за неудобните журналистически въпроси и вярваш ли, че в спора се ражда истината?

И да, и не. Да ти кажа честно, първоначално в студиото на 120 минути идваха много политици. Но в последните 2-3 години, започнаха да се замислят какво ще спечелят от гостуването си тук. Защото когато предаването започне с коментара ми, когато кажа какво мисля по един или друг въпрос, съм улавял много голямо притеснение в някои от гостуващите политици. Не съм ментор на никого, не съм в главата на своя събеседник, но единственото на което държа е, той да бъде честен. Не е ли честен, правя така, че това да си проличи. И много често той не идва втори път. Но има хора, които идват защото това е предизвикателство. Свърши времето на празните приказки. Празните приказки не носят никому нищо. В този океан от думи, празните приказки водят до нелицеприятни размисли. Ако аз съм политик, никога не бих си позволил да празнословя. Затова не ми е особено лесно да каня вече политици  защото изисквам това от тях  честността. Но политиците не са главните герои в нашето предаване, ядрото на 120 минути са по-скоро посланията  много внимателно подбрани теми, гости и истории, представени в правилния момент. Когато в България се случва нещо, дори на политическата сцена, е много по-важно да видиш голямата картина и първоизточника на вътрешно-политическите процеси. Затова говоря с много хора от чужбина, затова каня много авторитетни гости. Целта ми е една единствена  да накарам хората да се замислят повече, да придобият малко повече самочувствие и да разберат, че това което се случва в България в никакъв случай не е изключение и е част от много по-големи процеси. Чрез гостите си, ние като екип, отправяме посланията, от които хората имат нужда в момента.

Емоциите добър или лош съветник са в журналистика?

Премерен човек съм, но не умея да крия емоциите си. Когато изпитваш някаква емоция, е хубаво да я покажеш. Но в никакъв случай не трябва да преиграваш. И още нещо ако стоиш срещу мен, аз нямам право да крада от твоите емоции. Аз мога да ги покажа, мога да ги подчертая, мога да ти дам свобода да ги изразиш, но без да крада от тях и без да ги тълкувам. Много вярвам в това и то е най-интересната част от работата в телевизията, която е скенер можеш да видиш не само външния, но и вътрешния свят на госта, та дори и на водещия такова чувство имам понякога. Така че, не крада от емоциите на гостите си, но пък не си спестявам и собствените емоции, когато ги изпитвам

Ако се наситиш на журналистиката, какъв е сценарият ти?

Виждам се като пишещ човек. Надявам се и си мечтая тайно за деня, в който ще имам възможността, нагласата и смелостта да пиша все повече и повече.

Цялото интервю четете ТУК.