Невидимите хора

Хората с увреждания са сред нас. Не ги виждаме по улиците, в магазините, заведенията, защото в България няма достъпна околна среда за тях.

Реклама

автор: Даниела Сеизова

За хората с увреждания знаят само техните семейства и най-близки роднини, тези които ги обслужват, отглеждат и се грижат за тях. Преди години дори семействата се срамуваха да говорят за това. Хората се бояха да кажат, че в рода им има болен, има инвалид, има човек без крайници и на инвалидна количка.
Но тези хора съществуват. Според последните изследвания те са повече от 300 хил. в България.

За хората с увреждания се сещаме, само когато някой от тях е направил нещо голямо, нещо велико и то със световно значение. Миналата седмица приключи най-големия спортен форум за хора с увреждания - Параолимпийските игри в Атина. Една от най-малките делегации на игрите беше българската - съставена само от девет спортисти.

4 хил. души с трайни физически увреждания участваха на игрите в Атина. 800 хил. станаха свидетелите на драмите, битките, надпреварите на хората с увреждания. Тези 12 дни, в които се проведоха игрите, дадоха много радост, емоции и мотивация на хиляди хора по света, загубили част от тялото си, но не и част от волята си.

Реално хората с увреждания са невидими - за тях не се говори, не се обсъждат проблемите им, болките и нуждите им. Обществото сякаш бяга от тях или бърза да ги забрави. Не може или не иска да ги приеме такива, каквито са. А те са между нас и също имат желания и мечти. Гърция видя една голяма, но избрана част от хората с увреждания, спортистите. Тези, които са намерили сили да превъзмогнат физическата болка и да се включат в битката с човешките възможности, с недъзите, с травмите.

Един от българите, които успяха да се докоснат до тази емоция, е Спас Спасов. "Атмосферата е направо... настръхваш целият, супер, много жестоко изживяване, много хубаво, жалко, че нямаше български журналисти, когато даваха делегациите, нашата от 9 човека, на екрана, където излизахме, дадоха ни за не повече от 10 секунди , жалко е, България сме, ето къде е Гърция, ето България къде е, жалко е", коментира Спас.

Преди две години, при тежка автомобилна катастрофа, Спас е загубил десния си крак. От тогава ходи с протеза. Състезател е по вдигане на тежести от лег. За първи път участва на олимпиада.
"Ние сме съвсем малка група , 9 човека състезатели от България, и можем да кажем, че сме в Европа, но само 9 души състезатели, има още много хора, които могат да се състезават, могат да се направят и други дисциплини, които да се развият в България успешно като спрот", обясни Спас.

- Но това не се прави?
- Не, не се прави.
- А как така попаднахте в отбора, някой ви покани персонално?
- Има състезания, вътрешни, в България, явяваш се, покриваш нормативите и те одобряват, вече има норматив за олимпиадата покриеш ли го и взимаш квота.
- Как се отнасят към един човек с увреждания останалите?
- Не се ли пребориш сам, да докажеш себе си, никой няма да ти обърне внимание, трябва да ходиш, да се бориш, да чукаш тука, да чукаш там по вратите и постоянно, това е.
Спас ще запомни първото си участие на олимпийски игри с класирането си на 14-о място в надпреварата по вдигане на тежести и най-вече с атмосферата в олимпийското градче.

"Олимпиадата ще я запомня с перфектната организация и с резултатите, които ще ми дават сили и за Пекин, вече да се борим напред", каза още Спасов. Според него, в България се прави твърде малко за хората с трайни физически увреждания. Не се мисли глобално и в перспектива. "Трябва да се помисли, много работи могат да се направят, не може да се каже, само като тръгнем на олимпиада, това и на мен ми е за първи път, то тогава да се обръща внимание, трябва от самото начало, от самата подготовка, как стигаме ние до залата, имаме ли зала".

- А имате ли зала и как стигате до нея?
- Откъдето съм аз, няма зала, има кафета, има аптеки, но спортна зала няма.
- А без спортна зала как така попаднахте в олимпийския отбор?
- Много дух и стискаме зъби и от това и зъбите ни болят вече и кой както може така тренира. Състезавам се и при здравите в България - от вдигане от лег и може да направя рекорд и при здравите в България със подготовка в една зала, зала е силно казано, стая 3 на 3 метра и това е.

В България - и в столицата, и в големите градове няма достъпна среда за хората с увреждания. Тези хора трудно стигат до административните сгради, за тях няма архитектурно решение. Много често чиновниците и администратициите бързат да се отърват от проблемите на хората с недъзи.

- Тази борба с институциите, до кога ще може да я водите?
- Аз съм се предал отдавна - отговори Спас Спасов. - Опитах се, но нищо не става, като ме накарат да се кача 6 пъти на 4-ия етаж, няма асансьори, и ми кажат ела другия път, как да ида? Няма да стане, просто с тези протези, с която се движиме е невъзможно.

Атлетът е с обикновена и доста остаряла като модел протеза, поради спецификата на неговия спорт ръководителите на отбора са преценили, че не му трябва спортен модел.
С протезата се свиква, въпросът е да я приемеш като част от тялото си, споделя спортистът.
"Специално за протезата, тя е обикновена, мога да ви покажа, каква атракция съм тука из олимпийското градче", споделя Спас.

- Не трябваше ли да сте със спортна протеза тук, за участието на олимпиадата?
- Ами, няма пари. Спортна протеза, събрал съм си пари, чакам още пари да си събера, да си направя една хубава протеза, да се чувствам човек, да стъпя, да се събуя по къси панталонки, вчера излизам на състезанието, така ме гледат колегите, викам ретро, аз си падам по ретрото, на кантара смях, чудят се какъв модел е.

Единствената специализирана клиника, която се грижи за помощните средства за хората с увреждания е ортопедията в Горна Баня. Там се произвеждат протези, патерици, колани, инвалидни колички. Според изпълнителния директора на клиниката доцент Владислав Иванов, едно от най-сложните неща при хората с увреждания е балансирането върху протези.

"Ходенето на две протези като енергиен коефицинет за разход се равнява на труда на копач. Това е невероятно сложно и изисква развита и здрава мускулатура", посочи доц. Иванов. Хората с увреждания имат нужда от контакти, а не от милостиня, от нормално общуване, а не от съжаления. Най-важното за тях е да могат да излязат от къщите си, да бъдат сред други хора, да общуват, да се предвиждат по улиците като останалите - здравите. Нуждите ни са реални и конкретни, съжалението не върши работа, категорична е друга голяма спортистка от паралоимпийски отбор - Иванка Колева. "Основното, което е, количка, протези, патерици, условия ,за да имам достъп, да си платя телефона, да си платя това, онова, а не да чакам до хранителния магазин", обясни Иванка. "Просто е много трудно да излезнат от къщи, болката и травмата са силни, боли и не спира да боли", добави Спас.

Според параолимпийците трябва да се уважава човешко достойнство и да не се подчертава разликата между здравите хора и тези с физически увреждания. "Просто трябва да минете под подлеза на ЦУМ и да видите няма как да се хване за парапета човек, само сергийки, трудно е придвижването, камо ли да помислят за нещо друго, нищо или може би много малко се обръща на хората с увреждания", смята параолимпиецът.

Пренебрежението, обидите и подигравките са ни научили да бъдем по-силни, споделя олимпийската шампионка в дисциплината тласкане на гюле от игрите в Сидни Иванка Колева. Тя участва за четвъртъ път на олимпиада.

Българинът трябва си смени манталитета, начина на мислене спрямо здрав инвалид, да има вътрешни състезания, да идват хора, да знаят за какво става въпрос, на мен една баба ми викаше, а туй сакатото пък къде отива", посочи Колева.

В съседна Гърция личи, че се мисли за хората с увреждания. На всички кръстовища и по всички улици има скосени тротоари, така че да минават инвалидните количики. Всяка една кола на градския транспрот разполага със специална рампа, която помага за удобното качване или слизане на човек с протези или на инвалидна количка.

"Тука рейсовете са на въздушни въглавници, спадне на 10-15 см, спокойно ще си пуснеш крака да стъпиш в Гърция, а в България трудна работа, не вярвам да има такива работи", каза Спас. Първото и основното за хората с увреждания е те са бъдат изведени от домовете си. Когато от общините ги настаняват в апаратаменти, тогава трябва да се съобразяват с техните двигателни проблеми. "Аз познавам хора, които откакто са пострадали, не излизат навън, защото той е на 12-ия етаж примерно, извинявай, но този апартамент за какво ми е тогава", поясни Иванка.

Другата голяма болка на тези хора са протезите и количките. Те се амортизират и трябва да се подменят задължително през пет години, желателно през две. "По принцип тя ми е вкарана от Германия, втора ръка, една от първите баскетболни колички навремето, говоря 84-85 година, удобна ми е, с нея тренирам", каза параолимпийската шампионка.

- Имаш ли нужда от нова?
- Ами, кой инвалид няма нужда от количка нова - отговори Иванка.
На параолимпиадата в Атина Германия участва с 300 човека, Китай, Украйна и още много страни изпратиха също внушителни групи. Разликата между другите страни и България е в това че у нас не се говори за проблемите на спортистите с увреждания.

"До момента в България не е имало никаква информация от параолимпийски игри, че толкова много хора в света участват, състезават се и с невероятно самочувствие", заяви Любо Велинов от Министерство на младежта и спорта. По спортните терени в Атина се състезаваха спортисти от 143 страни. Много от тях са без два или три крайника, много от тях с почти обезобразени тела, но силата на духа им ги прави по истински от нас, здравите.

"Тука най-аткрактивното, което е на олимпиадата, е баскетболът, волейболът, седнали, има стрелба с лък, конна ездна, ловна стрелба, тенис на корт, 19 вида спорт. И не можете да си предстватие каква е атмосферата", посочи Велинов.

Според представителя на Министерството на младежта и спорта българската група е амортизирана, няма нови попълнения и трябва да се мисли за подновяване и увеличаване на отбора. "Тези хора, които снимахте, това са хора от три олимпиади, даже има и такъв, който на четири олимпиади е участвал, това е едно семейство от 5 човека, 6, които си ходят на олимпиадите, тука няма развитие на спорта, между хората с трайни физически увреждания", обясни Любомир Велинов.

Социалният министър Христина Христова се срещна с българските параолимпийци ден преди закриването на игрите в Атина. Тя се ангажира с проблемите им и обеща до 3 декември всички административни сгради в София да станат достъпни за тях. Миналата година правителството прие национална стратегия за равни възможности за хората с увреждания. Целта е да се повиши степента на информираност на обществото за проблемите и възможностите на хората с увеждания и да се променят нагласите спрямо тях.

"Да започнем адаптиране на средата и възможността на достъп на хората в централните ведомства, в министрествата и агенциите и по този начин да дадем пример, че все още трябва да се променя съзнанието и отношението, хората имат затруднения със специализирания транспорт", заяви министър Христова.

Министерството на труда и социалната политика в момента работи по законови нормативни актове за адаптиране на хората с увреждания към обществото. Идеята е да се даде повече социалнат подкрепа на тези хора, за да могат те да се справят сами в живота. "Аз бих казала в тази част за създаване на достъпна среда за хората с увреждания, като че ли не е толкова свързана с парите, тя е свързана с отношение и отговорност и архитектурни решения за скосени тротоари, надлези и подлези специално за тях", посочи социалният министър.

В стратегията също така е залегнал и проблемът с трудовата заетост на тези хора. В тази връзка се предвижда насърчаване на работодателите да наемат на работа лица с увреждания. В България има повече от 300 000 души с трайни физически увреждания. Тях не можеш да ги видиш по улиците, в магазините, по заведенията, те за затворени в собствените си домове. За тях знаят най-близките, хората които ги гледат. Велислава Панова е една от тях. Завършила е средно образование в нормално училище. От 12-годишна е прикована към инвалидна количка.

"Мечтата ми беше да оздравея, но трябваше за да бъда оправена, трябваше да отида в Гремания, за да ми направят операция, но за голямо съжаление не успяхме ", сподели Велислава. Тя е на 29 години. Заболяването й е вродено - спина бифида, не може да си служи с долните крайници. В ранна детска възраст е можело да бъде оперирана. За Велислава се грижат нейните родителите и сестра й. Получава социална пенсия от 61 лева. Само за лекарствата й на месец са необходими 90 лева. Това е една от причините Велислава упорито да си търси работа.

"Аз искам нещо да мога да работя, да не ми е тежко и на мен, и така че и аз да съм доволна, и да са доволни и тези около мен", каза жената. За да не бъде сама между четири стени вкъщи, докато родителите й са на работа, Велислава посещава общинския център за хора с интелектуални затруднения. Самата тя казва, че мястото й не е там: "Имам нужда от друга среда, с която да мога да контактувам, която ще бъде като мен, защото аз ,като гледам тук по-тежко болните от мен, аз си отивам от тук отчаяна. Трябва хората да си помагат, да са по-добри един към друг, защото не знаеш утре в живота какво може и на теб да ти се случи."

Въпреки някои облекчения в закона повечето работодатели се страхуват да наемат служители като Велислава. "Мога да сглобявам играчки, да лепя пликове, да шия, да плета също мога, неща, които за един инвалид ще бъдат полезни да прави, защото не всички могат да работят, не всички са способни, зависи от заболяването и от самия инвалид", коментира Велислава. Но тук големият проблем не е с уменията на хората с увреждания. Неудобствата отново са предимно архитектурни. За Велислава е трудно да стигне до мястото, където би могла да шие, плете, или да сглобява играчки.

Специалистите, които посрещат всеки ден хора с увреждания и търсят разрешение на техните проблеми, са докторите в клиниката по ортопедията в Горна Баня. "Изискванията на евростандарта за отношение към тези хора, е не толкова ние непрекъснато да се грижиме, как да ги подпомагаме и по този начин, давайки им всичко, или по-скоро давайки им възможното, да ги затвориме в 4 стени и те да не излизат в обществото, а ние да ги реинтегрираме, да им създадем възможности навсякъде и да практикуват своите умения, и да използват своите интелектуални способности, и въобще всякакви остатъчни възможности за трудова и обещствена дейност", подчерта изпълнителният директор на специализираната болница по ортопедия доц. Владислав Иванов.

Според него, трябва се обърне голямо внимание на децата и хората в активна възраст. За последните е задължително да се търсят условия за трудова заетост и да бъдат въвлечени в обществения живот.
"В Америка, като ти се случи случката, има система, която те подпомага - първо, идва психолог, след това идва неправителствена организация, която те адаптира в средата, дава ти кураж, след това общината ти прави дома адаптиран за твоя недъг, след това ти намират в работа. А тука, той чака да получи протеза, която като с магическа пръчка да му реши всички проблеми, да отиде да си купа храна, да отиде до съответното място и значи той тогава целият негативизъм, натрупан от това, че не може да си реши по някакъв начин проблема, или че го решава изключително трудно, го концентрира върху единствено средство, с което може да го осъществи, и то му е криво for ever", каза доц. Иванов.

У нас повече от 200 000 души са с протези, за тези, които са на инвалидни колички, няма статистика, защото те са в три различни групи, в зависимост от заболяването. "Средно може да се каже, че протеза с добри параметри, за подколенна става, стурва около 1000 евро, за надколенна - между 2000 и 2500 евро. За нейната годност, 1 година твърдо гаранция, и експлоатационни качества за 4 години, след което трябва да се прави нова, няма вечна система", обясни доц. Иванов.

В другите страни хората с увреждания са приети в обществото, водят нормален начин на живот. У нас, дори не ги виждаме по улиците. Но това не значи, че ги няма. На хората като мен бих казала да гледат с гордо вдигната глава, да не се отчайват и че и за тях има бъдеще", каза Велислава Панова. Най-важното за хората с увреждания е да не падат духом и да се борят за своето оцеляване. Вярвам в себе си, това е, заяви Спас. Освен вяра в себе се, тези хора се нуждаят и от вяра в институциите.

Последни

Реклама