Цветанка Ризова: Няма ситуации в ефир, за които не искам да си спомням

Водещата на "Лице в лице" по bTV пред вестник "Всичко за семейството"

Реклама

Когато разговаряш с колега, когото уважаваш и цениш, е много важно да запазиш това отношение и в края на интервюто. С Цветанка Ризова това дори се надгражда. Водещата на "Лице в лице" по bTV излъчва спокойствието на уверена в себе си жена, професионализмът й личи и в чисто житейските споделяния.

Каква е Коледата ви, пускате ли духа на празника в дома си?

Коледа си е много домашен парзник, как можеш да спреш духа му от дома? Той сам нахлува, даже няма нужда да му отваряш вратата. Толкова радост носи, толкова настроение. Обичам Коледа, защото се събираме всички, идват приятели, ние ходим на гости. Много е наситено, много е емоционално и винаги е и еднакво, и различно. Елхата, украсата, картичките, подаръците...

Ако трябва сама да изберете подаръците си, какви ще са те?

Аз се радвам на всичко. Наистина! Ако трябва сама да избирам, ще е нещо, от което имам нужда. Сега точно мисля, че си имам всичко... И затова ще се зарадвам на билет за театър или концерт. Книгите предпочитам да си купувам сама. Но... жените винаги „имаме нужда“ от дрехи, обувки, чанти, парфюми. И никога не отказваме такива подаръци... Както и пътешествия.

Един от най- трогващите подаръци, които получих преди Рождество Христово, е от една от хигиенистките в телевизията. Жената дойде при мен и каза „Изплетох специално за Вас с много обич една коледна топка. Може ли да Ви я подаря?“ Беше толкова мило и трогателно!

За публицистичните предавания предстои ново предизвикателство - председателството ни на ЕС. Как това ще се отрази на "Лице в лице"?

Със сигурност ще се добавят нови теми. Забелязвам напоследък, че зрителите започнаха да се интересуват изключително много от междунардните теми. Преди не беше така. Сега се интересуват от всичко навън – изборите в Германия, в Австрия, в Каталуния. От референдуми, спорове в Евросъюза, световни конфликти. Всеки интелигентен събеседник е много добре приет, ако разказва компетентно за събитията навън. Така че сега, когато Европредседателството ще е у нас, предполагам, че интесересът ще е още по-засилен. И аз ще дам това на моите зрители.

Кои са темите и гостите, които ще останат в съзнанието ви от изминалата 2017-а?

Не мога да избера. Всяко събитие, което засяга повечето хора, е важно и аз се опитвам да го представя по възможно най-популярния и смислен начен. Нито да всявам паника, нито да го неглежирам или замазвам. Съвсем към края на годината много се занимавах с моранориума върху иновативните лекарства. Каних лекари-химиотерапевти, хирурзи, бивши министри на здравеопазването, пациенти. Не можех да разбера каква „революция“ щеше да се случи в здравеопазването, ако спестим 20 милиона, при условие, че там отиват милиарди. Не бях предубедена – наистина исках да разбера. Тази ми е емоцията от последния месец на годината. И горчивината, разбира се – защо няма смелост да се реформира тази система, която обижда и лекарите, и пациентите. Какъв е този кръг заинтересовани от статуквото и каква е силата му, та никой не смее да разбута тази сфера?

За какво не бихте говорили в ефир, каква е вашата вътрешна цедка за новини и хора?

Бих говорила за всичко, което засяга обществото. Всичко важно, всичко значимо, всичко смислено. Но никога не бих задоволявала низки страсти. Не разпитвам за личния живот, не напомням за трагедии и пропадания, които хората искат да забравят. В личното пространство навлизам само, когато някой от близкия кръг на моя събеседник е съучастник в нещо добро или лошо за цялото обществото . И когато той е бил въвлечен съзнателно в това от моя гост. А иначе не мисля, че хората трябва да се нагърбват с греховете на всичките си близки. Всеки сам определя ценностите си.

Кои са политиците, които все отказват да седнат срещу вас?

Мисля, че няма такива. Всички поканени са ми гостували. Разбира се, имало е периоди, в които един или друг е отказвал  известно време, бавел е гостуването, имало е „ледена епоха“ помежду ни, но в крайна сметка не мога да кажа, че някой все не идва. Но има хора, които аз не каня. Не мисля, че имат какво да дадат на зрителя... Или такива, за които съм убедена, че ще злоупотребят с ефира. Много обичам зрителите си, не искам да им поднасям ментета. Това не е цедка, а хигиена. В същото време обичам провокациите. Харесвам нестандартните гости, които провокират аудиторията... Макар да знам, че понякога я и дразнат..

Научиха ли се държавните мъже как да се държат с медиите и в ефир? Кои според вас са положителните примери и кои са на обратния полюс?

Обръгнаха. Понаучиха се.  Но има неща, които не могат да се научат, те са даденост. За общуването с аудиторията се изисква известен талант, отношение, доза искреност, чувство за хумор. Точно такива събеседници харесвам. Всъшност и зрителите ги харесват, независимо от това дали споделят възгледите им. Просто оценяват доброто им присъствие.

Работите с много малък екип, защо?

Достатъчни сме си. Много добре работя с продуцентката ми Бисера Ангелова, разбираме се отлично и чудесно се допълваме. Дори когато работата ни дойде в повече, пак не се затормозяваме. Изработили сме си механизъм за реакция и рефлекси, за да осъществим идеите си.

Това, че всичко се случва в реално време, че никой не ви диктува въпроси в ухото, изисква много сериозна подготовка. Имало ли е екстремни ситуации, за които не ви се иска да си спомняте?

Да, предаването всеки ден е на живо. Не харесвам публицистика на запис. Всяка секунда се случва нещо и не мога да си позволя разговорът ми да е „изветрял“. Освен това адреналинът е друг, емоцията е по-силна... А въпроси никой не ми диктува, защото съм се разбрала с екипа – аз чужди въпроси не бих могла да задам. Имам свои. Готвя се прекалено сериозно за предаването, предварително  интензивно обсъждаме всичко, всеки казва кое според него е важно, какви идеи има, но.... щом стартита предаването, оставам със събеседника си сама. Слушам го внимателно, въпросите ми извират от разговора. Няма ситуации, за които не искам да си спомням. И лошите спомени носят мъдрост и поука.

Как се случи журналистиката в кариерата ви, след като филологията е детската ви мечта?

Още като ученичка сътрудничих на списания и вестници. Със стихове, есета, репортажи. Беше ми хоби и много ме радваха тези ангажименти. Носеха ми допълнителни емоции и знания. Но наистина исках да се занимавам с филологията по-сериозно, оставаше ми се в университета. Но времето беше прекалено бурно и чух по радиото, че се създава нов вестник. Много ме заинтригува и реших да пробвам да започна работа там. Беше трудно, имаше много известни имена, които искаха да работят в него, аз бях още студентка, не познавах никого. След много чакане, успях да говоря с главния редактор. Гледаше ме с недоверие, дълго мисли, но ме назначи на половин заплата. Пробно. И после всичко потръгна. Повече не си помислих да си сменям професията. Съчетах гражданския си интерес с професионалния и никога досега работата ми не ми е дотежавала. Защото все още изпитвам любопитство към всичко, което се случва у нас и по света. Искрено задавам въпросите и искрено слушам отговорите. И искрено искам промяната да е по-бърза и по-смислена.

Кои са учителите ви в професията?

Нямам учители в журналистиката. Имам няколко приятели. И мисля, че това е добре. Сама си изградих стил и  поведение. Сама се поправях, сама се критикувах, сама изисквах от себе си. Повече и повече. Правех промени, ексепериментирах, греших, ядосвах се. Но мисля, че крайният резултат си струва този дълъг и в известна степен труден път. Важно е, че bTV ми дава свободата да вървя по него.

Не остана у нас популярно лице, което да не е попадало в мрежите на жълтата преса. Вие били ли сте нейна жертва?

Разбира се. Често. И много. Само тази година прочетох толкова абсурдни измислици за себе си, колкото не са се събирали за последните десет. И нищо от това, което прочетох, дори не се доближава до истината. Но в тази професия свикваш с този страничен ефект. В крайна сметка единственото важно е какво зрителят вижда и чува от екрана и как аз си върша работата като журналист.

Като човек с опит в журналистиката, според вас как може да се спре с тези лъжи и измислени новини?

Едва ли може. Защото очевидно „върви“. Има хора, които искат да видят публичните фигури унизени, обидени, смачкани, страдащи. Това предполагам е някакъв вид компенсация за личните им несгоди. И те предпочитат да четат всяка измислена новина, колкото е по-негативна, толкова повече. Съмнявам се, че вярват и на половината неща, но им остава удоволствието от прочетеното. Знаете ли, това ми е по-обяснимо. По-необяснимо ми е как „колеги“ сядат пред компютъра и започват да измислят страховити обиди, несъществуващи сюжети, неверни истории. Не знам как съвестта им позволява това. Каква ли може да е цената, за да вкараш другиго в увизителен и дълбоко неверен сюжет, да го злепоставиш, да го поставиш в циничен контекст? Как се чувстваш след това? Доволен ли си?  Кой точно дълг си изпълнил? Как точно си се реализирал професионално? Какво си постигнал? Как се чувстваш, ако си наранил абсолютно безпричинно и с абсолютно неверни твръдения другите? Ако си създал тревоги и болки на близките им? Необяснимо е, много тъжно и още повече – отвратително.

Как се справяте като майка, кой е вашият начин да възпитавате сина си?

Мисля, че добре се справям. Не идеално, защото винаги много съм работила, а професията ми не признава работно време и почивни дни. Работех и в събота, и в неделя, а ми се искаше да се кача на ски със сина ми. Работех до късно, а ми се искаше да го взема от детска градина или училище. Но не се оплаквам. Създохме си добър свят – на доверие и приятелство. Общуваме интензивно, непрекъснато обсъждаме разни неща, много спорим. И двамата имаме склонност към категорични позиции и крайни мнения, и двамата искаме да се убедим взаимно в разни тези и теории, но това никога не ни е създавало напрежение. Напротив – много се забавляваме, правим го като игра – който пръв капитулира, признава другия за временен победител. И после продължаваме… имало е случаи, ако някой от нас не е убедил другия докрай, след време да си изпращаме статии, линкове или клипове, които да докажат собствените ни тези. Неспирно сме сме в разговор. Има теми, по които спорим от години и продължаваме да си изпращаме „доказателства“.

А вие самата получавате ли уроци от него?

Голем учител ме е той. Това не е клише. Само чрез него мога да преценя съвсем истински кои са лошите и кои добрите ми страни. Само чрез него провалите стават катастрофи, а успехите – вселенски победи. Чрез него разбираш доколко наистина си мъдър,  доколко си добър, доколко си лош, доколко си отговорен, доколко си смел, доколко си страхлив, доколко си уверен и доколко – колеблив. Той изважда от мен всичко на показ. Понякога е безпощаден, друг път – убийствено ироничен, има страхотно чувство за хумор.

Опитвахте ли да го насочвате в изборите му?

Не. Вярвам, че изборите са личен въпрос. Защото само човек си знае колко може да понесе, колко може да издържи. И какво наистина му е любопитно, и какво – не. Само ние знаем дали сме готови за някои рискове, за някои битки, за някои провали. Само ние можем да преценим доколко да рискуваме. И ако сгрешим – няма на кого да се сърдим. Собствените провали и победи са добри учители. Но винаги съм била готова да обсъждам със сина ми всяко негово намерение, решение,  колебание. Правим го непрекъснато, споделям му моите идеи, страхове или надежди. Но го предупреждавам – така е според мен, но универсални решения няма. Сам избра какво да тренира, какво да учи.

Как приехте избора на детето си да замине да учи зад граница, имаше ли майчини сълзи?

Още когато започна да учи в Американския колеж бях наясно, че ще продължи навън. Разбира се, че ми беше тъжно, когато замина за Лондон. Но доста по-малко, отколкото са моите възможности да страдам – защото самата аз бях убедена,че това е за негово добро. Не е въпросът само в образованието, макар че за щастие го приеха в един от най-добрите университети. Въпросът е в опита. Да живееш сам, битово да се справяш, интелектуално да се предизвикваш. Без родителите ти да са наоколо. А аз съм от майките, които нямат нищо против да се притичват на помощ по всяко време за щяло и нещяло. Не ми тежи. Но там това няма как да се случи. И той израсна житейски. Толкова много победи постигна, без никаква наша помощ.

Какво може да ви разплаче, а кое ви прави по-силна?

Лесно се разплаквам. За всичко и от нищо. За всекиго и за себе си.  А не знам кое ме прави силна. Това не съм анализирала. Не съм забелязала някаква тененция. Вероятно всичко, през което преминаваш, те прави по-силен. Както вероятно понякога и по-слаб. Но аз не съм особено силна. Много повече съм устойчива в решенията и във възгледите си.

Какво мислите, ще дойде ли време децата ни да започнат да се връщат в България?

Убедена съм в това. Моят син и част от приятелите му са уверени, че до няколко години ще си дойдат в България. Просто искат да вземат максимума от образованието, от големите институции и фирми, в които работят, от контактите и от трудностите, от глобалните предизвикателства. Този опит е безценен и искат си го натрупат.

Вярващ човек сте, как се случи вярата, на кого я дължите?

И в това нямам учител. Сама така се усетих. Може би има значение кой ти е кръстник. Моята кръстница беше образцова православна християнка. Невероятна жена.  И предполагам, че някак, без насилие, без назидание, ми е предала вярата.

Винаги изглеждате перфектно, какво ви струва това?

Благодаря ви! Малко усилие се налага. Мъничко спорт, масажи, хигиена. Правя всичко, което е възможно, но без намеса на хирург, ботокс, филъри, силикон и прочее. Знам, че може би след време ще се наложи и това, нямам нищо против, но засега залагам на превантивната грижа. Не заради някакви предразсъдъци, а защото съм много страхлива и прагът ми на болка е много нисък. Гледам да отдалеча разкрасителните „инквизиции“.

Смятам, че да изглеждаш добре е не просто ангажимент към себе си, а и уважение към хората. Не виждам нищо артистично в това да си раздърпан, рошав, занемарен....Дори смятам, че за истинската същност и стил на човек се съди по това как изглежда у дома си. За навън всички някак се поспретваме...

Кои са чисто женските ви слабости, опитвате ли да се преборите с някои от тях?

Не знам дали е женска, но е безспорно слабост способността ми да помня всяка обида. Никога не отмъщавам, но неприятните неща се загнездват в мен. И трудно ги изваждам. Това със сигурност ме товари, но не мога да се преборя. Друга голяма слабост ми е консерватизмът. Трудно се променям, - навици, принципи, традиции. Най-лесно е да ме извадиш от равновесие като промениш или объркаш  плановете ми внезапно.   

Кои са вашите бягства, с които зареждате батериите си?

Четенето. Дългото ходне. Театърът и концертите. Клубове с жива музика. Пътуванията.

За какво все не ви стига времето?

За същите тези неща.

Началото на годината е време за равносметки. Каква е вашата и склонна ли сте на такива самоанализи?

Аз се самоанализирам непрекъснато и не ми се налага специална „сесия“ в началото на годината. Имам малко странно отношение към времето. Не помня дати, години, за мен то се дели на днес, вчера и онзи ден.

Какво си пожелавате за новата година в личен и професионален план? А какво бихте пожелали на своите зрители?

На себе си, на зрителите си и на всички хора пожелавам спокойствие и светли мисли. Пожелавам добри приятели, радост, положителни емоции. И много любов – към всекиго и за всекиго.

Цялото интервю четете във.