Новите книги през март

„Единственият и неповторим Айвън”

Историята в книгата е по действителен случай и носи на Апългейт и нейния Айвън „Newbery Medal” през 2013 г. за принос в детската литература в САЩ. Авторката се вдъхновила от житейските премеждия на истинската горила Айвън, която е пренесена в САЩ от джунглите на днешна Демократична република Конго през 1964 г. Двегодишният по това време Айвън и невръстната му сестричка са подложени на драстичната промяна с цел печалба – собствениците на един от моловете на територията на щата Вашингтон решават да използват горилите като атракция за посетителите в търговския център. Само два месеца след „пътуването” женската горила умира, а Айвън е отгледан от един от собствениците на мола. През 1969 г., навършил 7 години, Айвън вече е прекалено голям, за да живее в дома на бизнесмена и е изпратен в мола, където прекарва следващите 27 години в циментова клетка. Освен че е основната атракция с присъствието си в търговския център, Айвън е известен с умението си да рисува (подписвайки творбите си с пръстов отпечатък) и да гледа редовно телевизия на поставения в клетката му черно-бял телевизор. През 1987 г. приютът за животни PAWS (Progressive Animal Welfare Society) започва активна кампания срещу неприемливите условия, в които живее горилата, убеждавайки огромен процент от хората в различни градове в щата Вашингтон да не пазаруват от търговския център в знак на протест. Инициативата бързо набира популярност, а включилите се в нея дори успяват да съберат сумата от 30 000 долара, за да откупят Айвън от мола и да го преместят в зоологическа градина. През 1991 г. National Geographic Explorer прави документален филм за Айвън, съпоставяйки поведението му с това на друга горила, живяла в същите условия, но преместена в зоопарк, където постепенно успяла да възвърне част от естествените си навици. Разликата в поведението на двете маймуни е отчетлива, а популярността на Айвън набира все по-голяма скорост, превръщайки се в национална кауза. Медии от ранга на People и The New Yorker публикуват материали за него, а през 1992 г. плъзват слухове, че поп иконата Майкъл Джексън предложил да откупи Айвън, за да го приюти в собствената си зоологическа градина в Калифорния. Благодарение на огромния обществен отзвук, през 1994 г. собствениците на търговския център се съгласяват да освободят Айвън. Остатъка от живота си – Айвън умира през 2012 г., горилата прекарва в зоопаркове в щата Вашингтон. Днес клетката му все още е една от основните атракции в търговския център, а прозорците й са покрити със страници от различни вестници, публикували статии за Айвън.
Освен с ценното отличие за принос в американската литература за деца, „Единственият и неповторим Айвън” може да се похвали с още куп награди, както и с почетни места в престижни класации като #1 бестселър на Ню Йорк Таймс. Трогателната история, която ни кара да се замислим по-дълбоко върху теми като приятелството, надеждата и свободата, ще бъде филмирана от „Дисни”.

Следва откъс от книгата

Джамбо
Телевизорът ми е изключен, така че докато чакаме новия съсед, моля Стела да ни разкаже история.
Стела потърква предния си десен крак в стената. Кракът ѝ отново е подут и грозно тъмночервен.
– Ако не се чувстваш добре, Стела – казвам, – може да си подремнеш и да ни разкажеш после.
– Добре съм – отвръща тя и внимателно премества тежестта си.
– Разкажи ни историята за Джамбо. Тя ми е любима, но не мисля, че Боб я е чувал.
Тъй като помни всичко, Стела знае много истории. Обичам пъстри разкази с черно начало, бурна среда и край с безоблачно синьо небе. Но каквато и да е история би свършила работа.
Не съм в положение да придирям.
– Имало едно време – започва Стела – човешко момче. Отишло да види семейство горили на едно място, наречено зоопарк.
– Какво е зоопарк? – пита Боб. Той е самоуко куче, но не е виждал много неща.
– Хубавият зоопарк – обяснява Стела – е голямо владение. Дива клетка. Безопасно място. Има пространство за разходка и човеци, които не нараняват. – Тя млъква и обмисля думите си. – Чрез хубавия зоопарк човеците изкупват грешките си.
Стела се премества и изохква тихичко.
– Момчето се покачило на стена – продължава тя, – гледало, сочело, но изгубило равновесие и паднало в дивата клетка.
– Хората са непохватни – прекъсвам я аз. – Ако знаеха как да вървят, като се подпират на кокалчетата си, нямаше да падат толкова често.
Стела кимва.
– Имаш право, Айвън. Във всеки случай момчето лежало като неподвижна купчина, а човеците ахкали и викали. Среброгърбият, който се казвал Джамбо, огледал момчето, както повелява дългът му, докато стадото му зяпало от безопасно разстояние. Джамбо побутнал внимателно момчето. Подушил болката му и застанал на стража. Когато момчето се събудило, човеците завикали: „Стой неподвижно! Не мърдай!“, защото били сигурни – човеците винаги са сигурни за разни неща, – че Джамбо ще го премаже до смърт. Момчето изстенало. Тълпата чакала смълчана в очакване на най-лошото. Джамбо отвел стадото си настрани. Мъже се спуснали по въжета и грабнали детето, отнесли го към очакващите го ръце.
– Момчето било ли добре? – пита Боб.
– Не било пострадало – казва Стела, – въпреки че не бих се учудила, ако в онази нощ родителите му са го прегръщали много пъти, докато са го мъмрели.
Боб, който си дъвче опашката, спира и накланя глава.
– Това истинска история ли е?
– Аз винаги казвам истината – отвръща Стела. – Въпреки че понякога обърквам фактите.

„Сакъз Сардуня” е първата книга за деца от популярната турска писателка Елиф Шафак. Романът ще може да се открие в хартиен и електронен формат от първия ден на пролетта – 21 март. Добре позната на българските читатели с романите „Любов”, „Чест” и „Майстора на куполи”, този път умелата "разказвачка на истории" е създала изпълнена с приключения цветна приказка, която със сигурност ще развълнува детското въображение.

Сакъз Сардуня е умно и любопитно момиче, изпълнено с невероятни идеи. Тя обаче има един проблем – мрази твърде необичайното си име, заради което редовно я тормозят в училище. Защо не е Роза, Виолета или Маргарита? Вместо това родителите й са я кръстили на мушкатото… Тя е единствено дете и книгите са най-добрите й приятели. Винаги, когато се чувства разстроена, търси утеха в приказките. И така един ден открива в училищната библиотека магически глобус, който ще промени живота й.

Елиф Шафак е най-четената турска писателка, утвърден и обичан автор на бестселъри, сред които „Любов”, „Копелето на Истанбул”, „Чест”, „Черно мляко”, „Светецът на неизбежната лудост”, „Майстора на куполи” и „Речник на погледите”. Творбите й са преведени на над 40 езика, а нейни политически коментари са публикувани в престижни издания като New York Times, Financial Times, Guardian, Independent, Newsweek и списание Time. Елиф е и сред най-активните обществени личности в социалните медии, с над милион и половина последователи в Twitter. Пише на турски и на английски, живяла е на Запад и на Изток и определя себе си като номад, космополит, любител на суфизма, пацифист, жена и майка.

„Да живее крал Боб!“ (24 стр. 5.50 лв.) е щедро илюстрирана, суперзабавна книжка, съобразена със съдържанието на култовия анимационен филм. Както знаете, миньоните са дошли на този свят с една-едничка цел - да служат на най-проклетия злодей на всички времена. Но когато Скарлет Омъртвил изпраща трима миньони да задигнат короната на кралицата, Боб оплесква нещата и става новия крал на Англия. Да живее крал Боб!

Историята на миньоните започва със зараждането на света. В началото са мънички едноклетъчни организми, но с течение на времето стават все по-големи и по-жълти. Имат една обща цел – да служат на най-злостния господар. Без значение кой период от историята решите да посетите, няма как да не налетите на цяла тълпа от тези страхотни жълти откачалки, които се забавляват по-добре от нас. Убедете се сами!

Една независима жена защитава правото си да бъде свободна в романа на Томас Харди „Далече от безумната тълпа”, излязъл за пръв път през 1874 г. Издателство „Сиела” вдъхна нов живот на тези вечна любовна драма в класическия превод на Красимир Желязков, който поколения читатели са оценили по достойнство.
Животът среща Батшеба Евърдийн с трима мъже, всеки от които е готов да ѝ предложи сърцето и състоянието си. Младата жена обаче се отличава със свободен дух и стремеж към самостоятелност. Като типична героиня на Харди, Батшеба вълнува читателите с естественото си непокорство. Тя импулсивно следва емоциите си, но запазва хладнокръвие, когато става дума за дома и препитанието ѝ – доказва, че може да се грижи за имота си не по-зле от всеки мъж.

Действието в „Далече от безумната тълпа” се развива в английската провинция, а романът отдава почит на пасторалните картини и ценностите на обикновените хора, като се противопоставя на бързата индустриализация на Англия по онова време. Главната героиня също е носител на този конфликт – чрез нея Харди показва опасността от опорочаване и загуба на идентичността, съпътстващи градския начин на живот и неговия фалшив блясък.

Тoмас Харди е автор на романите „Тес от рода Д’Ърбървил”, „Невзрачният Джуд”, „Кметът на Кастърбридж”, а в родината си добива широка популярност с четвъртата си книга „Далече от безумната тълпа”. Успехът му като писател му позволява да напусне работата си на архитект и да се отдаде на писане. Харди силно се вълнува от модернизацията и пагубното ѝ влияние върху индивида в края на ХIХ в., това личи и в романите му. Последната екранизация на „Далеч от безумната тълпа” е с участието на номинираната за Оскар и носителка на BAFTA Кери Мълиган.

Следва откъс от романа:

ДЕВОЙКА НА КОН – РАЗГОВОР

Денят се пробуждаше бавно. Всяко утро ражда нови надежди и едва бе съмнало, когато Оук отново пое към буковата гора, макар че единствената причина за това беше наблюдаваната от него нощна сцена. Замислен, той крачеше сред дърветата, когато изведнъж чу тропот на копита и в подножието на хълма, на пътечката, която водеше нагоре, покрай обора с кравите, се показа девойка, възседнала кафяв кон. Беше младата жена от предишната нощ. Габриел веднага си спомни думите є за отнесената от вятъра шапка; може би тя идваше да я потърси. Той бързо огледа канавката, тръгна по нея и след десетина ярда намери шапката сред листата. Взе я и се върна в къщичката си. Тук, от своето прикритие, започна да наблюдава през малкия отвор приближаващата се ездачка.
Като се изкачи на хълма, тя се озърна, после надникна през плета. Габриел се канеше да излезе и да върне шапката, но неочакваното представление, на което стана свидетел, просто го смая и той забрави за намеренията си. Пътеката минаваше покрай обора, през горичката; беше тясна, само за пешеходци; клоните на дърветата се простираха хоризонтално на около седем фута над земята и бе невъзможно човек да язди изправен под тях. Девойката, която не бе облечена в костюм за езда, се огледа бързо, като да се увери, че наоколо няма никой, и ловко се отпусна назад върху гърба на коня. Главата є беше над опашката, краката – изпънати напред, а очите гледаха нагоре, към небето. Тя се плъзна в това положение стремително като риба и безшумно като ястреб. Очите на Габриел едва успяха да проследят движенията є. Високият дългунест кон, който, изглежда, беше свикнал с подобни промени в ездитната стойка, съвсем спокойно продължи хода си. Така ездачката мина под ниските клони.
Девойката лежеше съвсем уверено върху гърба на коня и след като прекоси горичката по този начин, тя зае друга, още по-удобна стойка. На коня нямаше дамско седло и явно не беше възможно да се язди удобно по женски. Изправяйки се в обичайната си поза, като млада фиданка, тя се огледа отново и въпреки че никак не подобаваше на една жена, седна по мъжки и препусна към мелницата.
Развеселен, малко озадачен, Оук окачи шапката в къщичката и отиде при овцете. След около час девойката се върна с привър-зан на седлото чувал с трици, този път възседнала коня, както е прието. Когато наближи обора, посрещна я едно момче с ведро за доене. Тя му хвърли поводите и скочи от коня. Момчето го отведе и остави ведрото на младата жена. Скоро откъм обора започнаха да долитат ту звънки, ту приглушени звуци – някой доеше крава. Габриел взе изгубената шапка и зачака до пътеката, по която девойката щеше да мине на връщане. Тя се показа с ведро в ръка, което висеше до коляното є. От изпънатата за равновесие лява ръка се виждаше достатъчно и Оук съжали, че това не беше се случило през лятото, когато сигурно цялата ръка щеше да бъде открита. Сега по лицето є бе изписано такова тържествуващо задоволство, сякаш с целия си вид тя заявяваше, че нейното съществуване на белия свят трябва да радва всички; и това дръзко предположение съвсем не изглеждаше предизвикателно, защото всеки очевидец би почувствал, че е, общо взето, вярно. По същия начин изключителната изразителност, която в думите на посредствения би изглеждала смешна, увеличава силата на гения и придава на словото му още по-голяма внушителност. Изненадана, тя видя лицето на Габриел, изгряло над плета като месечина.
Сега, когато се озова срещу нея, създалият се в представите на фермера неясен очарователен образ не загуби от сравнението, а по-скоро някак се измени. Първото, което правеше впечатление, беше ръстът є. Тя изглеждаше висока, но ведрото беше малко, а плетът – нисък; следователно, като имаме предвид грешката при сравнението с ведрото и плета, тя бе със среден ръст. Чертите на лицето є бяха строги и правилни. Ценителите, пребродили страната ни, справедливо са отбелязали, че при англичанките класическата красота на лицето много рядко се съчетава със съвършена фигура и добре оформените черти обикновено са едри спрямо ръста и телосложението; грациозните и пропорционални фигури, при които главата се нанася осем пъти във височината на тялото , обикновено завършват с неправилни черти на лицето. Без да правим опит да превръщаме нашата доячка в нимфа, можем да кажем, че тук критиката беше неуместна и пропорционалното тяло на младата жена радваше очите. Закръглените очертания на фигурата є позволяваха да се предположи, че шията и раменете са хубави, но от детските є години никой не ги бе виждал. Но ако я облечеха в рокля с голямо деколте, тя сигурно щеше презглава да се хвърли в храстите. Не че беше от прекалено срамежливите: просто инстинктивно слагаше черта между достъпното и забраненото за чуждия поглед и тази черта беше по-високо, отколкото при жените от града. Веднага щом забеляза, че Оук я гледа, мислите є естествено последваха неговия поглед към собственото є лице и тяло. Ако бе малко по-силно подчертана, стеснителността є би се превърнала в суета, а ако беше по-слабо изявена – в несвойствена за нея високомерна сдържаност. Лицата на провинциалните девици са чувствителни към пламенните мъжки погледи; тя докосна с ръка своето, сякаш Габриел наистина го бе погалил, а движенията є, които преди малко бяха съвсем свободни, сега станаха по-сдържани. Все пак изчерви се мъжът, а не девицата.
– Намерих една шапка – каза Габриел.
– Моята – отвърна тя, опитвайки да се държи както подобава, като едва прикри желанието си да избухне в смях, и само се усмихна. – Снощи вятърът я отнесе.
– В един часа през нощта?
– Да, точно така. – Тя беше изненадана. – Откъде знаете?
– Бях тук.
– Вие сте фермерът Оук, нали?
– Нещо такова. Отскоро съм по тези места.
– Фермата ви голяма ли е? – попита тя и се огледа, отмятайки назад черната си коса. Слънцето бе изгряло преди час и лъчите му позлатиха къдриците є.
– Не, не е голяма. Около сто. – Когато местните хора говореха за земя, открай време думата „акра“ се изпускаше.
– Шапката ми трябваше тази сутрин. Наложи ми се да ходя до мелницата.
– Да, знам.
– Откъде знаете?
– Видях ви.
– Къде? – попита тя, цялата застинала от лошо предчувствие.
– Тук, когато минахте през горичката и после се спуснахте по хълма – отвърна фермерът Оук многозначително, като че ли имаше нещо предвид, загледан в някаква далечна точка на споменатото място, а после се обърна към събеседницата си.
Но щом я погледна, той веднага извърна очи, сякаш бе хванат в кражба. Когато девойката си спомни за своите акробатически номера при преминаването през горичката, сърцето є затупка бързо-бързо и тя поруменя. Време бе да видим как се изчервява една жена, която по правило никога не си позволяваше това; сега тя цялата пламна. Цветът върху лицето на новата позната на Оук премина бързо от моминската руменина през всички оттенъци на провансалските рози, чак до тъмнопурпурната тосканска роза. Той деликатно отвърна глава.
Оук беше великодушен човек и нарочно отклони взор встрани, като се надяваше тя да се овладее достатъчно, за да може пак да я погледне. Изведнъж чу нещо, което приличаше на шумолене на подхванато от вятъра сухо листо, и се обърна. Тя си бе отишла.

„Перлите на Ади Ландау” (248 стр., цена: 15 лв.) проследява историята на чифт перлени обици, която започва от еврейското гето във Виена, минава през разкошните дворци на Рингщрасе, през малко планинско селце в Алпите, през раздираната от кошмара на войната Европа, концентрационния лагер „Кайлъка“ и провинциалния град Фердинанд. Това са перипетиите на жени и мъже, еврейски търговци и австрийски благородници, войници на Германския райх и български партизани, на едно виенско момче и едно софийско момиче. Авторката е създала вълнуващо и неустоимо четиво за безпощадния вихър на времето, който преобръща съдби и неусетно разменя ролите на героите и жертвите. Посветен на „бягащия човек”, романът ще ви подтикне да се припознаете в образите на хора, които се надяват и се страхуват, които изчезват и се завръщат – и всичко това изглежда случайно, а всъщност никога не е.

Соня Тодорова нашумя със своя „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София“ - едно духовито и увлекателно четиво, което помогна на много читатели да видят града си с нови очи. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия в София, има докторска степен по висша геодезия от Техническия университет във Виена. Между научните си публикации пише разкази за удоволствие, работи и като преводач на свободна практика.

Премиерата на „Перлите на Ади Ландау” ще се състои на 23 март в литературен клуб „Перото” в София.

Следва откъс от книгата:

КЪЩАТА НА ТАБОРГАСЕ
Виена, 24 ноември 1667 гoдина

– Не мисля, че е добре, дето си ги взел, Ади. – Хава Ландау гледаше обиците, които нейният мъж Ади безмълвно бе изсипал в дланта й, с изражение, в което безпокойството вземаше връх над възхищението. – Да бяха пари, да ги вземеш. Но така... Сам знаеш, още утре ще изпищят, че си ги откраднал. Или че си се възползвал от неволята на един беден християнин. Или че ти ги е дал, за да не изпиеш кръвта на сина му.
– Той няма деца, сам е тука – мрачно вмъкна Ади Ландау, подритвайки една заблудена кокошка, която се мъчеше да излезе от кухнята.
– Добре, тогава кръвта на племенника му или на осела му, или на нероденото му дете, знам ли. Върни му ги, Ади, не ни трябват тези неща в къщата, само беда ще донесат. Вземи, не искам даже да ги държа в ръката си. Ето, снощи пак е имало разправии, някакви търговци от града се оплаквали от нашите, гонили ги по улиците, единият бил с тояга... Ресел ми каза, когато бях у тях сутринта. Все по-рядко се виждаме, откакто Аарон ѝ забрани да излиза от къщи сама. Ама рекох да й занеса да види от новите кожи, тези от Прага. Ако ги хареса, може да направим добра сделка – семейство Люцерна направо се къпят в пари напоследък, сигурно Аарон не си плаща целия данък, иначе как? Ади, ти слушаш ли ме изобщо?!
Ади замислено въртеше обиците между пръстите си.
– Да му ги върна, казваш. А той как ще си изплати дълга? – Глухият глас на мъжа трепереше от сподавен гняв.
– Няма да го плати, Ади, и няма да ни е за първи път. Върни ги, моля те.

На другата сутрин търговецът Ади Ландау се появи при бараките, скупчени тук-там по протежение на почти готовия ров пред стената на крепостта. Дебелата ръбеста крепост, която ограждаше столицата на Свещената Римска империя на германската нация. От тази страна на крепостната стена германската нация беше представена главно от бедни мръзнещи хорица, повечето дошли заедно с целите си семейства от провинциите на Империята, за да търсят препитание във Виена. Самата стена вече бе изградена, но все още имаше работа по нея. Освен това в града никнеха и доста други строежи. „Да се чудиш – мислеше си Ади, докато вървеше в студената ветровита сутрин, – как се очаква човек да участва с желание и ентусиазъм в изграждането на разкошен дворец в новия стил бароко, когато сам обитава барака, скалъпена с довлечени от реката дъски?“ Самият Ади Ландау живееше със семейството и кокошките си в спретната каменна къща оттатък Моста на заколението, в така наречения Еврейски град. Гетото съществуваше от малко повече от четирийсет години и напоследък като че беше станало малко пренаселено. Сигурно наброяваше вече три хиляди души, но все пак бе сравнително чисто („Вярно, има малко чума, но чума има и оттатък стената, не е само при нас!“) и изглеждаше хубаво с каменните си улички, с трите си синагоги и с кокетните едноетажни къщи от камък и дърво.

Ади беше роден в Бохемия. Родителите му се бяха преселили в Еврейския град във Виена през 1627 година, в самото начало на неговото изграждане. Тогава Ади беше на девет и не само помнеше, но и сам участваше в строежа на гетото. Три години преди това, през 1624-та, Фердинанд II отредил това място извън градските стени, наричано от виенчани „Плаващият остров“, за едва осемдесетината евреи, допуснати да живеят в столицата по онова време. Раби Хелер разправяше, че два века по-рано във Виена имало много евреи, и на други места в херцогство Австрия също имало, организирали си свои общини и им било добре. Нямали право да упражняват занаяти, както и сега, и трябвало да носят голям кръг от жълт плат на дрехата си, но се занимавали с търговия и с пари и си живеели чудесно. После християните им завидели и започнали с измислиците – пиене на кръв, оскверняване на нафора, договор с дявола... През 1420 година започнали да ги преследват, тормозят, затварят и изселват. Обичайното. После обаче, през пролетта на следващата година, херцог Aлбрехт V осъдил евреите в херцогството на смърт. Всичките. Виенските също. Събрали тези, които още не били убити или прогонени от града, и ги изгорили на една поляна. И ето, нямало повече евреи във Виена. След това дълго време била в сила пълната забрана за заселването им в столицата. Докато Хабсбургите не се сетили, че за да си финансират войните, е добре да имат някого, от когото да вземат допълнителни данъци, и не започнали да допускат изключения. А в годината, в която Ади бе станал на шест и така почти преполовил своя път до Бар-мицва, император Фердинанд II бе позволил на евреите да живеят на Плаващия остров – това чудесно парче земя, оградено от меандрите на големия кален Дунав.

Дългият зимен кафтан на Ади метеше прахта по потъналата в нечистотии пътека, която се виеше покрай крепостния ров. Вятърът свистеше в ушите му и носеше дъх на гнило и запалени боклуци, на картофени обелки и нечисти тела, познатата смрад на бедността. Много години по-късно някъде тук щеше да минава гордата Рингщрасе, великолепна перла в короната на могъщата имперска столица. Съвсем близо до мястото, където сега една до друга се редяха миризливи бараки, след около два века щяха да се издигат Университетът, Операта, Парламентът и Кметството. Както и разкошните градски дворци на приказно богати аристократични и индустриални фамилии, между които и еврейските Ротшилд, Ефруси, Кьонигсвартер, Епщайн... Но това щеше да е после, сега тук беше външната част на крепостната стена, на която се беше подпряло бедняшкото селище на строителните работници и семействата им.
От прозорците на бараките мрачно надничаха груби измършавели лица. Лица, които при вида на голямата шапка и дългата къдрава брада на Ади Ландау се изпълваха със страх и ненавист. Нищо че задължението да се пришива жълт кръг на дрехата бе окончателно отменено повече от четирийсет години по-рано. „И правилно – мислеше си Ади, – за какво да се хаби плат и да се загрозяват одеждите, като хората познават евреина отдалеч и все така отдалеч го мразят, независимо за какво е дошъл.“
Едрият и сдържан Ади Ландау почти беше свикнал с този вид отношение и можеше да се контролира. Без да се оглежда излишно, той вървеше бързо и решително в ледената ноемврийска утрин. И все пак – тези простовати селски лица, тези хора, на които не бе сторил нищо лошо, хора, на които, обективно погледнато, всъщност помагаше. Колко от тях връщаха дълговете си? Един на трима? А колко от тях се сещаха да използват думи като „моля“ и „благодаря“? Досега май само един, и то беше жена, тоест не се брои. Но Ади Ландау беше привикнал и до голяма степен се контролираше. Докато в краката му не се замотаха група мърляви премръзнали деца, които започнаха да го наричат с обидни имена и да дърпат кафтана му. Ади спря, погледна най-нахалното от децата в очите и оголил зъби, тихо изръмжа: „Бу!“. Децата се разпищяха, разплакаха се и избягаха. А Ади продължи напред, обзет от гузно доволство. Около час по-късно обаче стана ясно, че малката му екскурзия е била напразна: длъжникът с обиците беше изчезнал. От малкото хора, дръзнали да отговарят на неговите въпроси, Ади Ландау разбра, че господин бившият ратай Алфред Оберле тези дни си събрал багажа и посредством волска каруца се отправил обратно към родните си места далеч на запад, отвъд планината Арлберг. Защо – не казал.
На път към къщи Ади Ландау спря на Моста на заколението и дълго се взира в мътните речни води, опрял ръце на дървените перила. Във всяка шепа той стискаше по една голяма искряща перла с неправилна форма, изящно обкована със сребро и декорирана с малки, изумително красиви прозрачни камъни, които – Ади беше почти сигурен – щяха да се окажат диаманти, при това шлифовани по новия фасон.
След края на Трийсетгодишната война испанската мода със своите заплашителни островърхи форми, тежки материи и мрачни цветове бе изместена от френската. В занаята на ювелирите тази промяна се изразяваше в предпочитание към луксозни накити с флорални мотиви и най-вече към диаманти. Ади разбираше нещичко от бижутерство, а и още като дете много харесваше диамантите. Когато бе малък, неговият чичо – прекупвачът на скъпоценности Шломо, го викаше от време на време да му покаже искрящите дребни камъчета, които сякаш събираха слънчевите лъчи в центъра си. Ади ги гледаше възхитено, но фетер Шломо така и не му разреши да подържи някое от тях. По онова време диамантите се използваха много рядко заради трудното им шлифоване. Около и след 1640 година обаче майсторите ювелири измислиха някои хитроумни нови технологии за обработка на диаманти и скоро започнаха да се появяват изкусни шлифове с по осем, шестнайсет и дори трийсет и две фасети. Някъде по това време среброто измести златото като предпочитан бижутерски метал, особено в комбинация с диаманти и всякакви скъпоценни камъни, а при накитите започнаха да доминират брошки и обици. Поради което Ади подозираше, че в шепите си държи чифт прекрасни модерни обици, сътворени от умел майстор на стила бароко за някоя повече или по-малко очарователна, но със сигурност доста заможна дама. Но не това го накара да отдръпне ръце от перилата и да скрие обиците дълбоко в диплите на черния си кафтан. Имаше нещо в загадъчното млечно сияние на перлите, във веселия блясък на диамантчетата и спокойното изящество на среброто, нещо смътно познато, нещо, което го караше да мисли, че нещастният глупак господин бившият ратай Алфред Оберле е бил само случаен преносител на тези две малки парченца съвършена красота. Красота, която съдбата е определила само за него, защото това не са просто перли, а неговите перли. Перлите на Ади Ландау.

На Хава разказа, че господин Оберле е потеглил обратно към своите родни места тази сутрин посредством волска кола, след като получил обратно перлените си обици. Хава се успокои и зарадва. Тя прибра щръкналите кичури черна коса, които все се изплъзваха изпод ленената забрадка, и си сложи престилката. За обяд направи краутфлекерлн.
Още на следващата година ги погнаха отново. Тормозиха ги известно време и през 1670 година кайзер Леополд I издаде заповед за окончателното прогонване на евреите от Виена и разтурянето на Еврейския град. В бързината Хава успя да вземе само малко дрехи и един наръч кожи, а Ади – своята Книга и две кокошки. Обиците скри в чорапа си. Те щяха да останат там до края на живота му, а после да преминат към следващия Ландау. Така, от чорап на чорап и от джоб на джоб, перлите щяха да прекарат следващите 348 години.

БАРАКИТЕ ПОКРАЙ КРЕПОСТНИЯ РОВ
Виена, 23 ноември 1667 година

– Вземи ги, добри човече, моля те, вземи ги, твои са. – Благородникът потропваше от студ пред вратата на бараката, като внимаваше, потропвайки, да не уцели мътната зловонна локва пред прага. – Не мога да приема такова нещо, уважаеми господине, вървете си по пътя и си останете със здраве – вече за трети път отвръщаше Алфред и побутваше облечената във фина кожена ръкавица ръка. – Аз нищо специално не съм направил, просто навреме дръпнах момчето ви за яката. Дълг на всеки добър християнин е да пази живота на ближния си и няма нужда от никаква отплата за това.
– Слушай, чудесни ми момко – благородникът вече видимо се изнервяше, – ти спаси живота на единствения ми син с риск сам да попаднеш под копитата на проклетия разбеснял се кон. Затова аз и моята любезна съпруга искаме да споделим с теб малка част от благата, с които милостивият Бог ме е възнаградил за честното ми и праведно битие на истински католик. И ако твой дълг е било да запазиш живота на момчето ми и продължението на славния род Фон Хас, то моят е да ти дам тези перли като знак за благодарност и настоявам да ги вземеш вече, защото ми замръзнаха краката и искам да си ходя.
С решително и изненадващо движение благородникът натика малката кадифена кесийка в ръката на Алфред, завъртя се на токовете си и се стопи във вечерната мъгла. Последното, което Алфред чу от него, беше нещо като: „...и си мислят, че като са бедни, са по-праведни и от ангелите, проклети безпросветни селяндури, целият се вкочаних от студ, дано поне вечерята е още топла, трябваше да кажа на Мици, че...“.

Алфред постоя още известно време на прага, гледаше пурпурната кесийка в шепата си и не се решаваше нито да се прибере, нито да я отвори. А когато все пак го направи, едва не я изпусна от смайване. Никога, никога в живота си не бе виждал нещо по-прекрасно. Нито отблясъците на залязващото слънце по заснежените върхове на родните му планини, нито искрящите очи на кравите, нито плътните устни на Герда, нито прозрачните капки роса по поляните, нищо не можеше да се сравни с неземната красота, която лежеше на дланта му. Той не знаеше какви са тези камъни, не беше сигурен дори къде точно се поставят и за какво служат. Знаеше само, че това са предмети от друг свят, непостижим и далечен, свят оттатък крепостната стена, в който хората носят фини ръкавици и наричат жената „любезната ми съпруга“. Свят, в който Алфред решително нямаше място дори и встрани, като зрител, а камо ли като участник. Това беше съвсем очевидно и Алфред трябваше да действа веднага, преди съвсем да е загубил разсъдъка и последните си пари в този странен град, пълен със странни хора. На следващия ден ниският и слабоват общ работник Алфред Оберле не се върна на строежа. Крепостната стена щеше да мине и без неговия труд, така или иначе, бе вече почти готова. Вместо това Алфред намери евреина Ади и се разплати с него, като по този начин с облекчение се отърва от странните проблясващи камъчета и пурпурната им кесийка. А после отиде до пазарището и след известно лутане и разпитване откри един селянин, прекупвач на кожи с волска каруца, който още същия ден щеше да поеме по дългия път през планините на запад. Алфред Оберле даде на селянина последния си сребърен кройцер, настани се отзад в каруцата и с радост се отправи обратно към дома, при Герда.

Видният журналист, спортист и телевизионер Сашо Диков проговаря в автобиографичната си книга „Истината боли. Безмилостно за медиите, политиката, спорта и жените” (ИК „Сиела”). В изданието, което е под редакцията на известната журналистка Ирина Вагалинска, Диков споделя не само позициите си за обществено значими събития и личности, но не спестява и някои шокиращи разкрития, до които го е отвела кариерата му на телевизионен водещ.

Популярният с пиперливия си език и безкомпромисни въпроси Сашо Диков проговори и в книга. В „Истината боли. Безмилостно за медиите, политиката, спорта и жените”, Диков разкрива подробности от личния си живот и говори открито за политическите игри и задкулисието в България. Журналистът не премълчава сблъсъците си – във и извън ефир – с влиятелни и обществени фигури като Иван Костов, Цветан Цветанов, Божидар Лукарски , Кеворк Кеворкян, Люба Кулезич и др.
Освен за интервютата и срещите си с известни личности от политическия, спортния и медийния елит на България, в „Истината боли. Безмилостно за медиите, политиката, спорта и жените” Диков споделя как си е навлякъл гнева на самия шеф на ВИС 2 Георги Илиев и разказва без свян подробности за лобитата в БНТ по време на ерата на Иван Славков, за разговорите си зад камера и конфликтите си с добре познати лица от екрана като Азис, Хачо Бояджиев, дори и Симеон Сакскобургготски. Наред с взривоопасни теми като политиката и организираната престъпност и цензурата в медиите, Сашо Диков разкрива и ред подробности от личния си живот – за пробива си в спорта, за учителя си в телевизионния занаят (Кеворк Кеворкян), как го е променила срещата с актрисата (и майка на дъщеря му) Аня Пенчева и др.

В книгата са включени части от интервюта на Диков с Бойко Борисов, Сотир Цацаров, Росен Плевнелиев, Траян Бъсеску, Стефан Данаилов, Горан Брегович, Алексей Петров, Христо Стоичков и др., както и ексклузивни разговори със Слави Трифонов (от 14 февруари 2016 г.), и с Цветан Василев (от 21 февруари 2016 г.). Не са спестени коментарите на Диков по теми от сериозен политически и обществен характер, като кризата с КТБ, черното тото и допинга в спорта, критиката към съдебната реформа.

На 7 март излезе „Пансионът“ – романът, за който нашумелият полски автор Пьотр Пажински беше удостоен с Европейска награда за литература през 2012-а година.

„Пансионът“ (превод: Васил Велчев, 160 стр., цена: 14 лв.) е мъдър и упоителен разказ, изтъкан от фрагменти: снимки с избледняващи надписи, разпадащи се изрезки от вестници, случайно изплували фрази, имена и събития, идеологически спорове. Един влак спира на малка гара и отвежда героя към еврейския почивен дом от детството му. Пансионът, в който някога е кипял живот, сега е приютил възрастни хора, оцелели от Холокоста. Напоено с тъга, ирония и надежда, повествованието приканва читателя да сподели ритуалa на паметта, в който отеква гласът на третото следвоенно поколение. То няма вина, но носи белезите от травмите, настоява за опрощение и търси отговорите, заключени от историята.

Роден през 1973 г., Пьотр Пажински е сред най-обещаващите имена в съвременната полска литература. Известен е още като талантлив журналист, литературен критик и преводач, автор е на две монографии за „Одисей” на Джеймс Джойс и на романите „Пансионът” и „Птичи улици”. За романа „Пансионът” получава наградата на списание „Политика” и Европейската награда за литература (2012).

Очаквайте премиера на книгата в присъствие на автора Пьотр Пажински на 27 април в Литературен клуб „Перото” – НДК!

Следва откъс от романа:

Пьотр Пажински - „Пансионът“

В началото бяха железопътните релси. В зеленината, между небето и земята. С гари като корали на връвчица, нанизани толкова нагъсто, че докато влакът набереше скорост, вече трябваше да я намалява преди следващата спирка. Бетонните перони, тесни и наклонени, снабдени със стълби със стръмни стъпала, израстваха направо от пясъка, сякаш построени върху дюните. В гаровите сгради имаше нещо от старинните магазини: удължени, хлътнали навеси, а на двата им края – ажурни букви, които сякаш се носеха във въздуха.
Винаги обичах да ги гледам, като се започне от първата извънградска гара, когато гъсто наредените постройки бързо отстъпваха пред по-разпръснати, а светът се разширяваше до необичайни размери.
За щастие, релсите си лежаха така, както ги бях оставил. Носеха се право напред с предопределено движение, за да се стопят на хоризонта, всъщност едва видим, заслонен от природата, или напротив – да изчезнат в скрит тунел, издълбан в небето, и да поемат нататък, вече от другата страна, в напълно различен и непознат свят.
Покрай релсите се точеше път, пясъчен, криволичещ между островчетата от калуна, а по-нататък – шосе, обикновено, крайградско. Зад прозореца се мяркаха автосервизи, заведения за бързо хранене и пъстри реклами, изрисувани върху парчета ламарина. Лошо измазани правоъгълни тухлени паралелепипеди и крайпътни крепости бяха постигнали победа над дървената архитектура. Разположили се удобно, широко, сигурни в своя успех, ненатоварени с бремето на старостта. На отделни места все още се виждаха руини. Сгушили се край релсите, извиняващи се, че изобщо съществуват, конвулсивно вкопчили се в тревата, която обаче не можеше да предотврати неизбежната им гибел. Тук-там над земята стърчаха самотни гълъбарници. Сиви птички се тълпяха върху наклонените дъски, наблъскани една до друга, докосваха се с криле и се бутаха, макар че наоколо имаше множество не по-лоши места, които да изпъстрят с петънцата на курешките си. Подплашени от грохота на вагоните, гълъбите падаха и политаха, но след няколко нервни обиколки над плетеницата от електрически жици, когато композицията изчезнеше в далечината, отново се връщаха към заниманията си.
Влакът окончателно намали скоростта си в лабиринта на разклонените коловози, отмина обраслата с храсти тъжна товарна платформа и важно навлезе в последната гара. Трябва да беше около пладне или малко по-късно, както можеше да се предположи от разписанието. Стрелките на гаровия часовник застанаха неподвижно, но аз нямах намерение да чакам да започнат да се движат отново в преследване на изгубения момент. Тълпата бързо премина отстрани, натоварена с багаж, и не ме измъчва дълго с присъствието си.
По-нататък трябваше да се ходи пеша, не беше далеч, би трябвало да знам пътя. В тази местност недостигът на материя не беше толкова осезаем, изглеждаше, че процесът на разпад е забавил темпото си, проявявайки известно милосърдие към своите поданици. Всъщност всичко тук си вървеше постарому – въпреки правилата, просто по съвместителство.
Слънцето все още беше високо, над отделни кълбести облаци. Паяжина от есенни цветове бе замрежила контурите на домовете, сменяйки твърдите форми с изящни видения, увиснали в трепкащия от светлината въздух.
Влаковете се движеха само по един коловоз, защото другият бе разглобен някъде преди около сто години. Линията покрай река Висла. Винаги сме й казвали така в нашия край. Не Отвошка линия, а линията покрай река Висла. Или просто „линията“. Не знам защо. Винаги съм чувал само това наименование. Като „Налевки“, площад „Крашински“, „Геншия“ 18 и „Швентойерска“ 13, където при „Новинярска“, точно на пресечката, беше нашият дом. Тоест предвоенният ни дом, но за „Швентойерска“ се говореше и в наши дни, сякаш никога не е преставала да съществува. Както и нашата вила. Тукашните сгради бяха издигнати набързо: конструкция от греди, покритие от греди и малко борови иглички по средата, за да държат топлото вътре. Бяха се оказали жизнени, макар и с повече от половин век по-стари от най-възрастните си обитатели. Преструваха се, че не са осиротели. Винаги успяваха да запазят фасона си. Традиция и модерност в еклектична форма. Резбовани балкони, скрити сред жасминови храсти, и капандури с изрязана звездичка в тях, обвити от диви лози, подрязани около нишите на прозорците, за да пропускат светлината. Малки решетести арки, кулички, шпицове на люспестите покриви със или без петлета. А ако не с петлета, то със знамена. И остъклени веранди, шезлонги, вик на тогавашната мода. Високи стаи, без влага, с големи прозорци, изложени на слънчевата светлина, за да се греят белодробно болните християни и юдеи. Летни и зимни помещения на партера или на по-горните етажи, приемливи цени. По-горните – по-евтини, защото изискват катерене по стълбите, но пък по-уютни. Всичко според желанията, всякакви удобства за курортистите и летуващите във вилите, електричество, вани, душове, топла и студена вода. Изискана кухня, при необходимост диетична, готвене с масло. Постоянни лекарски грижи, преди всяко наемане – пълна дезинфекция на помещението. И две морги гора. Елеганция-Франция, може да не е чак Карлсбад, но е по-добре от Чехочинек. Павирани улици, палми в дървени сандъчета и газови фенери, атмосфера и шик. А по улиците сладкарници и сладоледени къщи, закусвални (с отстъпка за групови посещения), магазини с колониални продукти (чай, кафе, различни марки какао, тютюневи изделия), читални и клубове за игра на карти, концертни зали и молитвени домове, будки за ежедневници и периодичен печат (вестници, докарвани с първия влак и изпращани на абонатите два пъти дневно), а също пощенски марки, картички с пейзажи, аптекарски везни, билярд и радио!
В летните вечери тълпа от минувачи се блъскаха на пешеходната алея, варшавската буржоазия се носеше насам-натам, примигваха лампиони. Двойки се въртяха до припадък върху паркетите, оркестрите по цяла вечер приканваха към танго: „Или всичко... или нищо...“. Безгрижно, сякаш светът не маршируваше към катастрофа. Хората изживяваха любовни истории и се раждаха деца. Собствениците на пансиони брояха печалбата си, а гостите си резервираха стаи за следващата година. Само в болниците в горите туберкулозно болните гаснеха в разцвета на силите си. Двуколката на погребалното бюро после возеше измършавелите им тела, обвити в погребални савани, по пътя на залеза – до последния им дом.
От гъсталака на дърветата най-накрая се показа дървената сграда на санаториума на Гуревич. Гледаше към улицата с безжизнените си прозорци, арабските арки се оглеждаха в мръсните стъкла, любувайки се на своята непреходна красота. Вече беше съвсем близо. Пътят направи остър завой, оставайки санаториума сам със себе си. Гърбавата будка на пазача до портата лющеше изгнилите си дъски. От комина към небето се издигаше весела струйка дим.
По-нататък беше тишината на ухаещата на шишарки гора.

От зеленината се показа зидан двуетажен павилион, увенчан с тенекиен, леко наклонен покрив. Избеляла червена табелка информираше, че не е променил предназначението си. Почивен дом.
Отдавна не бях идвал тук.
Зад оградата навсякъде се простираше градина. По-скоро обикновена, като онези, каквито има много „на линията“. Малко дървета, храсти, няколко бетонни алеи с фенери, леха с бегонии, надупчени от сребрист скреж, пейки. Винаги беше искала да стане анклав в анклава, да бъде изключена от естествения ход на нещата и да живее в усамотение, по собствени правила. Сякаш напук на цялата епоха, на цялото това време, в което се стараеха да я анулират и да я избутат заедно със сградата в миналото. Навярно беше по-влажна от останалата част от гората, макар че в нея растяха същите борове като онези зад оградата, червеникави и заскрежени. През лятото тук се седеше на шезлонги, на походни легла или просто на меката трева, покрита с бодливи шишарки. Беше шумно и оживено. Гъмжеше от живот.
За щастие, портата беше отворена. Достатъчно бе да прекосиш градината, за да се озовеш на верандата. Само няколко крачки, макар и като дете да ми се струваше, че е далеч.
На тази алея съм се учил да ходя. От портата до верандата и от верандата до портата. Голяма експедиция. Тук в едно от телените кошчета за смет открих труп на гълъб. Гледаше ме с отворените си очички. Избягах с вик и дълго време заобикалях тази пътека. Предпочитах да правя слалом между дърветата. Или да събирам шишарки в пластмасова кофичка. Госпожа Стефа ме научи как да правя върху земята портрети от шишарки и мъх. Например портрета на господин Аврам. Червените кръгли плодчета на офиката вършеха чудесна работа за очи. Господин Аврам гледаше дружелюбно, имаше уши от листа и зелени бузи. После заваля дъжд и на следващия ден не беше останало много от господин Аврам. Господин Леон предпочиташе дялането на лодки от мека борова кора. Занимание точно за мъже. Раз-два. Швейцарското джобно ножче проблясваше в ръцете му, защото само господин Леон можеше да дяла лодки. Малкият веднага ще се пореже. Той трябва да има някаква професия! Когато пораснеш, ще станеш инженер корабостроител. Ще направим мачтата от пръчка, ще видиш. И платната. От какво тук да се направят платна? Можеше от вестници, но на господин Леон винаги му се свидеха вестниците, защото още не беше прочел някои неща в тях, така че моите лодки никога не дочакваха платната си и в края на краищата изчезваха на дъното на чувала с колекцията от пръчки и камъчета.
Прекосих пътечката, извръщайки глава на мястото, където в кошчето сякаш можеше все още да лежи онзи мъртъв гълъб. Входната врата беше заключена. Звънецът май не работеше, във всеки случай не успях да повикам никого с него. Цялата сграда изглеждаше потънала в сън. Затворени прозорци, на терасите – никого, празни балкони. Времето беше променливо, така че нищо не беше проснато да съхне, шезлонгите бяха сгънати, за да не се намокрят. Оставаше входът на кухнята. Ала това ми се стори някак глупаво – да се влиза откъм кухнята. Като неканен гост. Но да стоя така до безкрайност?
– А вие при кого идвате?
Тя ме свари неподготвен с този въпрос. Изникна сякаш изпод земята, макар че би трябвало да е дошла по алеята. Нима вратите на столовата бяха отворени? Почти не се виждаше в костюма си от сив туид. Приличаше на восъчна кукла. Изкривена и крехка, извита назад, с издадени напред бедра. Червенокосата накъдрена глава трепереше неспокойно като главица на катерица, гледаше ме накриво първо с едното око, а после и с другото. Бледността на кожата й беше маскирана с руж. Тесните й и сухи устни бяха покрити с дебел пласт тъмночервено. Тя постоянно ги навлажняваше с върха на езика си, сякаш искаше да се увери, че си стоят на мястото.
– Аз? При себе си – промърморих.
– При себе си? – Тя явно се възмути. – Тук е почивен дом. – Застана така, че да прикрие с дребната си фигура стъпалата към верандата.
Направих се, че не ги виждам.
– Знам, но бих искал да вляза вътре.
– Защо искате да влезете? – попита тя с подозрение.
– Аз съм оттук. – Не знаех как да й го обясня по друг начин. – Някога живеех тук.
– Живели сте? Какво значи „живеех тук“? А кой сте вие? Не съм ви виждала тук по-рано.
– Отдавна, бях тук отдавна. – Това прозвуча неловко.
– Какво значи „отдавна“? Колко отдавна?
– Ами някога. – Почувствах се глупаво.
Тя се взря в мен още по-внимателно. Сякаш не ми беше повярвала.
– Нищо не разбирам – поклати безпомощно катеричата си глава. – Вече нищо не знам. Кой е казал, че сте живели тук?
Отпуснах рамене. Старицата също не беше уверена.
– Не разбирам – рече смутено тя.
– И какво ще правим сега? Отворено ли е? Директорът в кабинета си ли е?
– Директорът? Какъв директор?
Не бях сигурен дали не се шегуваше.
– Ами шефът... – Безпомощно разперих ръце. – Сигурно е зает?
– Директорът? – Продължаваше да не разбира тя. – А! Този! – досети се.
Върху покритото й с руж лице изплува усмивка.
– Той си е там, в кабинета. А вие при него ли отивате? – Отново се изпълни с подозрение.
– Да – казах аз твърдо.
– Веднага, веднага ще погледна. Ще му кажа. – Тя се завъртя около оста си и сякаш нищо не е станало, се отдалечи от мен.
На края на асфалтовата алея се появи друга фигура. Опряна на бастун и още по-дребна от първата, със светло палтенце и ленена шапка, нахлупена ниско над ушите. Под шапката се подаваше единствено чепат нос, крив като корен. Точно като на госпожа Теча. Тя би трябвало да се появи. Приятелска душа в градината. Сраснала се с пейзажа. Ако я нямаше тук, цялата градина и сградата биха се разпръснали като мъгла. Винаги е била тук. Най-старата. Толкова стара, сякаш извън времето.

На 7 март излезе поредният роман на Амели Нотомб, най-четената френскоезична писателка в света!
„Всичко, което обичаме, се превръща в измислица. Най-важната сред моите измислици бе Япония. На пет години, когато ме изтръгнаха от нея, започнах да си я измислям.” Така започва двайсет и вторият роман на Амели Нотомб, назован „Щастливата носталгия“ (превод: Светла Лекарска, 112 стр., цена: 10 лв). По-откровена от всякога, авторката ни повежда отново по следите на своето японско минало, но този път я съпровожда френски телевизионен екип, който прави филм за нея. Японците имат само една дума за носталгия, споделя Амели – „натсукаши”, и тя означава щастлива носталгия. Това е моментът, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. „Щастливата носталгия“ навярно няма да ви стресне, нито ще ви шокира, но ще предизвика у вас усещане, че сте се запознали лично с Амели Нотомб.

От дебюта с „Хигиена на убиеца“ през 1992 г. литературният й ритъм е безотказен – всяка есен нова книга. Със своето неукротимо въображение и ексцентричен личен стил Амели Нотомб се превърна в икона за милиони последователи от всички географски ширини. Най-четената френскоезична писателка в света е белгийка, родена в Япония. Романите й не са многословни, но демонстрират ерудиция, преливат от ирония, смело флиртуват с лудостта и обсебват завинаги. През 1999 г. й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, който има сполучлива екранизация от 2003 г., дело на режисьора Ален Корно. „Нито Ева, нито Адам“ получава награда „Флор” през 2007 година.

Следва откъс от книгата:

Амели Нотомб - „Щастливата носталгия“

Всичко, което обичаме, се превръща в измислица. Най-важната сред моите измислици бе Япония. На пет години, когато ме изтръгнаха от нея, започнах да си я измислям. Много скоро белите полета в паметта ми взеха да ме тревожат. Какво можех да кажа за уж познатата ми страна, която с течение на времето се бе отдалечила от тялото и съзнанието ми?
И през ум не ми е минавало да съчинявам. Получи се от само себе си. Изобщо не ставаше дума да вмъквам неистина в истината или да обличам вярното в измислени дрехи. Преживяното оставя в гърдите музика, която се опитваме да чуем, когато разказваме. Всъщност изразяваме звуците със средствата на езика. Това създава предпоставки за накъсаност и неточности. Премахваме излишното, за да оголим обхваналото ни вълнение.

Трябваше да се свържа отново с Ринри, годеника на моите двайсет години. Бях загубила координатите му, но не поради небрежност. От парижкия си офис се обадих на служба „Международни телефонни услуги“.
– Добър ден. Търся един номер в Токио, но знам само името на човека.
– Кажете все пак – отговори мъжът, който очевидно не осъзнаваше мащаба на запитването ми при положение, че в Токио живеят двайсет и шест милиона души.
– Фамилното име е Накано, малкото – Ринри.
Трябваше да го изговоря буква по буква, което винаги ми е било мъчително, тъй като така и не се научих да го правя, както е прието, и казвам неща като: „Н като Навуходоносор, Р като Росинант“, а от другия край на жицата никак не са доволни.
– Един момент, ако обичате, извършвам проверката.
Чаках. Сърцето ми биеше силно. Навярно ме деляха четирийсет секунди от това да говоря с Ринри, най-милото момче, което познавах.
– Няма такъв човек в Токио – отговори мъжът.
– Моля? Искате да кажете, че няма Ринри Накано?
– Да, няма Накано в Токио.
Човекът не си даваше сметка, но това бе равнозначно на твърдението, че няма Дюран в Париж. Както Атанас при нас, Ринри е рядко срещано име в Япония, навярно за да компенсира баналността на фамилията.
– Какво да правя?
– Чакайте, виждам тук един номер, мисля, че е на японските справки.
Продиктува ми четиринайсетте цифри, благодарих, затворих и набрах номера.
– Моши моши – каза прелестен женски глас.
Не бях говорила този прекрасен език от шестнайсет години. Все пак успях да попитам дали могат да ми намерят телефона на Накано Ринри. Тя повтори на глас малкото име с любезната насмешка на човек, който произнася за първи път рядко срещана дума, и ме помоли да изчакам малко.
– Няма Накано Ринри – заяви тя.
– Няма никакви Накано? – настоях аз.
– Не. Съжалявам.
– Няма Накано в Токио? – извиках.
– В Токио – да, но не и в списъците на фирма „Такамацу“, с която имахте любезността да се свържете.
– Извинете.
Към световните загадки се добави още една – защо служителят на френските „Международни услуги“, когото помолих да ме свърже с японските „Национални услуги“, ме беше насочил към напълно непознатата ми фирма „Такамацу“, където работеше чаровна телефонистка?
Набрах отново френската служба и попаднах на друг мъж. Хрумна ми блестяща идея.
– Моля да ми дадете номера на белгийското посолство в Токио, ако обичате.
– Един момент.
Мелодийката, на която ме остави да чакам, бе толкова непоносима, че вместо да ме подразни, предизвика у мен нещо като умиление. Десет минути по-късно, когато духът ми съвсем спадна, чух отново гласа на мъжа.
– Няма такова.
– Моля?
Вече бях забравила за какво става дума.
– Няма белгийско посолство в Токио – повтори той, сякаш това беше очевидно.
Каза ми го с тона, с който би съобщил, че няма консулска служба на Азербайджан в Монако. Нямаше смисъл да го уведомявам, че баща ми дълги години беше посланик в Токио, и то не толкова отдавна. Благодарих и затворих. Защо си бях усложнила така живота, като можех да действам по-просто?
Обадих се на баща ми, който изрецитира наизуст телефона на белгийското посолство в Токио. Набрах номера и поисках да говоря с госпожица Дат, като изчислих, че тя би трябвало вече да е на около петдесет години. Първо разменихме няколко любезни фрази. Госпожица Дат е дъщеря на бившия японски посланик в Белгия, нещо като мой негатив. Накрая изплюх камъчето.
– Спомняте ли си, Дат-сан, младежа, който преди двайсет години ми беше, така да се каже, годеник?
– Да – каза тя лукаво, сякаш да подскаже, че подобно поведение от моя страна не може лесно да бъде забравено.
– Дали в архивите на посолството са останали следи от координатите му?
– Изчакайте малко, ще потърся.
Оцених това, че ми спести иронията си, когато разбра, че не съм запазила адреса му. След пет минути Дат-сан каза:
– Вече не е в списъците, но си спомних, че баща му беше директор на бижутерско училище, чиято страница намерих в интернет. Вашият... вашият приятел е станал негов вицепрезидент. Ето номера на училището.
Благодарих въодушевено и затворих. Сега вече ми трябваше смелост. Реших да не размишлявам и веднага да се обадя. Казах на телефонистката, която вдигна, че искам да говоря с Ринри Накано. Тя се възмути, като че ли бях пожелала да говоря с английската кралица.
– Обаждам се от Париж – казах, защото не знаех вече за какво да се хвана.
Тя въздъхна, омилостивена, и попита за кого да съобщи.
– За Амели – казах.
Зазвучаха „Четирите сезона“ във варианта на училището „Накано“ – приличаше на японска сватбена мелодия от 70-те години. След пет минути от другия край на жицата възторжено прозвуча един познат глас.
– Не е възможно – каза Ринри на безупречен френски.
– Толкова се радвам да те чуя! – възкликнах глупаво.
Наистина се чувствах така. От шестнайсет години не бяхме имали никакъв контакт. Ринри беше онова безкрайно добро момче, което бях срещнала двайсет и три години по-рано. Чувствата ми към него си оставаха същите – нито любов, нито приятелство, нещо като крепко братство, каквото никога нямаше да изживея, ако не бях попаднала тъкмо на този човек.
– Как си? – попита ме той въодушевено.
– Много добре. А ти?
Никога подобни баналности не са били разменяни с толкова радост. Дадох си сметка, че се бях страхувала от реакцията му – пет години по-рано излезе „Нито Ева, нито Адам“, книга, в която разказвах за нашата връзка. Вярно е, че в романа той беше чудесното момче, такова, каквото го познавах. Но все пак можеше да ми се е разсърдил. „А може и да не е в течение“ – мислех си типично в мой стил. Когато установя, че някой не ми се сърди, веднага му измислям някакво такова оправдание, толкова дълбоко е чувството ми за вина.
Ринри сякаш бе прочел мислите ми, защото каза:
– Прочетох всичките ти книги!
– Наистина?
– Да. И гледам всичките ти телевизионни интервюта в Ютюб!
Той подхвърляше тези фрази така весело, че не беше трудно да отгатна какво мисли – очевидно бе намерил книгите и появите ми по телевизиите за забавни. Олекна ми, всичко беше наред. Ринри беше като родителите ми, той принадлежеше към категорията хора, които започват да се смеят, щом отворя уста. Така и не разбрах тази реакция, но тя ми беше удобна.
– Ринри, ще бъда в Токио в края на март. Дали ще може да се видим?
– С удоволствие.
– Радвам се!
– Номерът ти не се изписва. Можеш ли да ми го дадеш?
Продиктувах му го и го насърчих да го използва колкото често иска.
– Прегръщам те силно.
– Аз също.
Затворих. Бях развълнувана. Не очаквах всичко да мине така добре. Както бях загряла, реших да се обадя на Нишио-сан, моята скъпа гувернантка, с която не бях говорила от деня след ужасното земетресение в Кобе преди седемнайсет години. Тя говореше само японски, а аз не го бях практикувала от шестнайсет години, но нали така добре се бях справила с чаровната телефонистка от фирмата „Такамацу“, пък и с другата, от училище „Накано“? Окуражена, набрах номера на жената, която като малка смятах за моя майка. В Япония дори телефонните сигнали са различни. Чудех се на този феномен, когато в слушалката отекна един млад и жизнен глас.
– Вие ли сте, Нишио-сан? – попитах.
– Да.
Сигурно бе някоя от дъщерите й. Не можеше да е моята гувернантка, която беше вече на шейсет и девет години.
– Вие ли сте, Киоко?
– Да, аз съм.
Невероятно. Бе съхранила гласа, който помнех, откакто бях на четири години. Исках да ѝ го кажа, но лингвистичните ми възможности ме ограничаваха.
– Гласът ви... невероятно! – повтарях като ненормална.
– Кой се обажда? – попита Нишио-сан объркана.
– Амели-чан – отговорих.
Така ме наричаше тя, когато бях момиченце – малката Амели.
– Амели-чан! – каза тя така нежно, сякаш все още бях на четири години.
– Помните ли ме?
– Разбира се!
Сълзите ми потекоха, беше ми все по-трудно да говоря.
– Амели-чан, откъде се обаждаш?
– От Париж.
– Моля?
– Париж, Франция.
– Какво правиш там? – попита тя, като че ли бях сторила някаква непонятна глупост. Чух се да изричам този ужас:
– Станах известна писателка.
– А, така ли? – каза Нишио-сан с тон, който издаваше, че смята приказките ми за нелепи.
– Нишио-сан, ще приемете ли да ви снимат за телевизията заедно с мен?
Всъщност исках да я помоля да го направи, но говорех такъв жалък сабир, че тя ми отговори:
– Искаш да гледаш телевизия с мен? Добре. Имам телевизор, можеш да дойдеш.
– Да. Не. Забравила съм японския. Френски журналисти искат да се срещнат с вас. Ще приемете ли?
– Ти ще присъстваш ли?
– Да.
– Съгласна съм. Кога ще дойдеш?
– В края на март.
– Добре. Как са родителите ти?
Говореше ми като на симпатична бавноразвиваща се, която се взима за прочут писател, но в същото време не може да сглоби едно правилно изречение. Затворих и захлупих лице в шепите си.

Следващия уикенд вечерях с моите родители. Бях предвидила да им кажа за предстоящото ми пътуване до Япония и за двата телефонни разговора. Когато понечих да го направя, нищо не излезе от устата ми.
Това често ми се случва, особено когато съм с моите близки – искам да споделя нещо важно, но механизмът блокира. Не е физически проблем, не си губя гласа. От логически характер е. Внезапно ме напада въпросът: „Защо да го казвам?“. И понеже не намирам отговор, мълча.
При това там беше и сестра ми. А с нея обичам да говоря. Но нищо не се получи. Успокоих се с мисълта, че пак ще вечеряме заедно, преди да замина за Япония, и тогава ще им съобщя новината.