Откъс от автобиографията на Никола Анастасов „Истории с усмивки“

Тази вечер от 18:30 ч. в книжарница „Хеликон” (бул. "Цар Освободител" 4) е премиерата на „Истории с усмивки“ – обновената и допълнена автобиография на талантливия актьор Никола Анастасов (1932 – 2016). Книгата ще бъде представена от нейния редактор Ирина Канушева, както и от любимия на няколко поколения зрители актьор Светослав Пеев.

Благодарим на издателство „Слънце“ за предоставения специално за btv.bg откъс от любопитното четиво.

ГЛАВА 10

Телевизията е моя слабост и мощен фактор за моето утвърждаване. На нея дължа много. Преди всичко – за популярността си. Преди театъра. На сцената утвърждаването дойде по-бавно.

Огромно удоволствие ми доставя да играя в телевизията... Аз съм един от ветераните в нея. Участник съм в първата телевизионна постановка на художествена творба. За телевизионен театър тогава никой не е и мечтал, но това беше предходникът му, беше началото на много търсените и интересни нови лица, защото играехме по нов, нестандартен начин...

***
Снимах се и в първия български цветен сериал, който се казваше „Нако, Дако и Цако“. Режисьори бяха Нейчо Попов и Мирослав Миндов. Година и половина-две от живота ни минаха под знака на този филм. Нако го играеше Калоянчев, Дако – Парцалев, Цако – аз. Направихме първите две серии в България, третата трябваше да се снима в чужбина с кораб. От Българско параходство наехме кораба „Цанко Церковски“, който отиваше да товари от гр. Свакс в Тунис разни химикали. Използвайки случая, решихме да снимаме целия филм на отиване и на връщане. Всички ние, тъй като нямахме право да бъдем пасажери на търговски кораб, получихме чинове и униформи. Един боцман, друг моряк, трети капитан и т.н. Бяхме непрекъснато облечени с тези дрехи, защото слизахме на пристанищата.

Тръгнахме с кораба. Това е едно много силно преживяване в нашия живот. Започнахме да снимаме. До Босфора всичко вървеше нормално. Е, ако не броим, че сума ти хора изповръщаха червата си. Аз, слава богу, бях от щастливците, които не ги хваща морска болест, и докато те се тръшкаха и залитаха по коридорите на кораба, си седях спокойно в столовата и си ядях всички техни пържоли, които те не можеха да докоснат.

Излязохме от Босфора и корабът ни вече съвсем се скапа. Като се върнахме, направо го нарязаха на парчета като железен материал за претопяване. Това пътуване беше последното му издихание, последният път в морската шир. Движеше се, меко казано, странно – върви, върви – и след една-две мили започва да се завърта около оста си. Това не ни дразнеше, хем виждахме и от едната, и от другата страна панорамата, която се разкрива. Лошото беше, че като снимаме, гласим специално осветлението, а като се завърти корабът, всичко се разваля и трябва да изчакаме да стигне пак до първоначалната си позиция, за да продължат снимките. А той се въртеше както си иска. Това внесе голям смут сред американските военни сили, които бяха там. Шести американски флот се заинтересува защо този кораб върви, после се върти около себе си и пак тръгва. А той просто беше повреден. Нашият капитан забравяше и да слага знаме на кораба. Разни американски самолети пикираха около нас. „Какво искат тези хора от нас?“, чудехме се. Викахме им, крещяхме им. Кой ще те слуша. Нощем изведнъж покрай нас до самия корпус на кораба се подаваше подводница, огромно нещо, изплува от дълбините, стои до кораба, водата да му се оттече, и след това пак се гмурка. Хората ни дават знак: „Покажете кои сте, за да знаем как да се държим с вас“. Капитанът се сети, вдигна знамето на България и продължихме. Не ни безпокоиха.

Стигнахме в Кипър, Фамагуста. Той тогава още не беше разделен на гръцка и турска зона. Влязохме в един свят на красота. Кипър е блестящо нещо. Радвахме се и на природата, и на начина им на живот, на богатството. Имаше и американски войски. Но те в пет часа като чиновници излизаха, качваха се на колите си и ходеха по вариетета, заведения, където и ние се движехме. Много ни впечатли, просто ни превзе Кипър. Неслучайно го наричат „Перла на Средиземно море“.

Беше началото на септември. Времето чудесно, пътуване по море, екзотика... И нещо стана с мен. Нещо ме потиска, стяга ме, просто не ми се живее. А толкова се радвах, че съм в Кипър. След снимките корабът е акостирал, всички слизат, забавляват се и се връщат кой когато си иска. Важното е на снимките да сме налице, защото затова сме тръгнали.

Но нещо страшно ме измъчваше. Тогава не знаех, но точно в тези дни са умирали моите родители – на 3-ти септември майка ми е починала в София, на 4-ти баща ми. Един след друг. Нямам други близки. Брат ми и сестра ми бяха починали отдавна. Въпреки разстоянията го усетих, нещо ми тежеше, нещо ставаше. Можеха да изпратят телекс до кораба, да ми съобщят. Но вече няма връщане, нямаше как и да стигна за погребението, нито да спра снимките. И близките ми решили да не ми съобщават. Но си спомням, че две нощи седях на кораба сам, защото всички слизаха на брега. Да не се забавляваш във Фамагуста е смешно. Още повече – какво да правиш на кораба, вече месец – месец и нещо пътувахме и на всяка педя земя, до която акостирахме, всички слизаха с голямо удоволствие. Тогава си спомних за стиховете на Вапцаров за едрите звезди над Фамагуста. Това е истина. Внушение от поезията ли е, настроението ли ми беше особено, но те ми се видяха необичайно големи, силни, ярки. Докато седях по цяла нощ на палубата, ги гледах и съм сигурен, че са различни от другите звезди. Вече бях ходил в много страни на различни континенти. Но такива звезди никъде не видях.

Продължихме с кораба, снимахме, снимахме и стигнахме Тунис, където трябваше да слезем в самия град Тунис. Обаче не ни приемат от пристанището и държат кораба ни далече в морето. За един-два дена пощуряхме. Пред тебе е мястото, където можеш да слезеш на земя – велико нещо е земя да усетиш под краката си. И не ни допускат. Ние, понеже се случи точно тогавашният национален празник 9 септември, решихме да го отпразнуваме. Готвачите направиха пържоли, ние си направихме шоупрограма, почнахме да стреляме, да се веселим. От брега се стреснаха и пристигнаха веднага. Питат: