Тодор и Атанаска Станчеви от новото издателство „Ерове”

20 ноември 1961 г.

Те го виждат, петдесетима са и си почиват в осем дълги канута покрай устието на река Ута. Часът е шест сутринта. Слънцето вече изгрява над дърветата, наситеният отблясък на ранното утро в тропиците скоро ще бъде отмит от силната тропическа светлина. Приливът е почти пълен и бреговата линия не е ясно изразена, на места има само ниски залети дървета, където се срещат водата и сушата и започват блатото и гъстата джунгла. Тук те могат да се носят на сянка по водата, да пушат дълги цигари, свити в жълта обвивка от палма нипа, и да дъвчат топки от сагово брашно , след като цяла нощ са гребали към дома, само на пет километра нагоре по Ута.
– Гледай, ю! – казва Пеп на езика на асматите. Крокодил!
Мъжете посягат към триметровите си копия с врязани страховити шипове по три сантиметра, някои от които завършват с нокът от казуар .
Те гледат крокодила – неподвижен за разлика от всеки друг, който са виждали преди. Майкъл плува по гръб, но се обръща, вижда мъжете и канутата, помирисва дима от цигарите им и тлеещите въглени, обвити в глина в кърмата на лодките им, и се провиква, като им помахва. Невероятно. Успя!
– Не – казва Фин, – човек е!
– Уо! – изсумтяват те. Пеп, Фин, Ажим и останалите се изправят, привеждат се, забиват дългите гребла във водата и с мощни загребвания изстрелват кануто към плуващия. Останалите мъже ги следват с лодките си. Канутата са дълги по 12 метра, тесни и плитки, а по някои има избледнели отвесни линии в охра и бяло. Обграждат го. Майкъл се усмихва и диша учестено, брадата му е мокра, а устните напукани и покрити с мехури. Пеп се пресяга и опитва да го издърпа в лодката, но Майкъл е прекалено изтощен, за да им съдейства. Фин и Пеп държат ръцете му и започват да го теглят към брега. Разпознават го. В свят без фотографии или писменост паметта им е като бръснач, а те са го виждали преди. Идвал е в селото и името му е Майк.
Мъжете в канутата са с черна кожа, с изразителни черти, високи скули и дупки в септумите си с размерите на десетцентова монета . С изключение на някое диво прасе или човек от време на време, те не ядат животинска мазнина, нито растителни масла и не познават захарта. Липсва им подкожният слой, който се среща дори при слабите американци. Те са със стегнати мускули, вени и кожа, с широки гръден кош и рамене от гребането цял живот. Кръстовете им са тънки, а коремните им мускули – набраздени. Голи са с изключение на плътни, фино изтъкани ленти от ратан точно над колената и лактите им и торби от влакна, украсени със семена от коикс и пера от казуар и какаду . Торбите на по-старите и по-важни мъже висят върху гърдите им, тези на по-младите са провесени на гърбовете им. Торбите на Ажим, Пеп и Фин са на гърдите им и левите им китки са опасани от дебели, широки 15 сантиметра гривни, които ги предпазват от здравия удар на грубите ратанови тетиви на двуметровите им лъкове. Някои от тях носят гравирана свинска кост, която преминава през септума им.
Ажим поглежда Пеп.
– Сега е твоят шанс – казва той. Това не е просто изказване, а насърчаване. Ажим е главата на едно от петте жута, или къщи на мъже , които изграждат асматското село Очанеп. Убил е повече хора и е взел повече глави от всеки друг. Има пъргав ум и е свиреп, смел, войнствено настроен, изпада в пламенни крайности и е извоювал позицията си със своето безстрашие и рисковете, които поема. Той излъчва това, което асматите наричат тес, харизма.
Пеп не се поколебава. Заобиколен е от роднини и съселяни и е изградил позициите си върху своята смелост и броя на убитите хора и взетите глави. Той надава рев, извива гръб и забива копието си в плаващите ребра на белия мъж. Майкъл извиква и изстенва с дълбок, нечовешки звук. Изтеглят го в кануто, докато кръвта шурти от раната. Знаят какво вършат, правили са го десетки пъти преди и следват свещени правила, които определят всяка предстояща стъпка, правила, които ги характеризират. Правят ги мъже. Правят ги завършени. Защото те ще вземат силата му, ще се превърнат в него и ще възстановят равновесието в света.
Петдесетте мъже гребат на юг в Арафурско море, изправени в редица във всяко кану, най-важните от тях стоят на носа и кърмата – местата, които изискват най-тежката работа. Раменете и трицепсите им са набраздени, потта струи от гърдите и челата им, гърбовете им лъщят на слънцето. Пеят с викове „Уо! Уо! Уо!“, докато с греблата тропат отстрани по кануто и надуват бамбукови рогове, които звучат като зловещи корабни сирени. Смеят се. Напяват „Уо! Уо! Уо!“ отново и отново. Изпълнени са с адреналин и устрем, а горещата кръв на белия мъж се смесва с водата в кануто и се плиска в босите им крака.
Няколко километра южно от река Ута завиват наляво, в едва забележим прорез в бреговата ивица. Тук океанът е сребрист над черната кал, дълги купчини от която се простират край брега. Джунглата е покрита с гъста зеленина от всички страни, с палми нипа и корени на мангрова растителност, които се спускат подобно на нокти във водата. Ята голямо жълтокачулато какаду прелитат над тях с крясъци. Какадутата ядат плодове, а Пеп, Фин и Ажим са като тях, защото също ядат плодове – човешки глави. Човешките глави са плодовете на хората и могъщи символи на плодовитостта, ценни семена, които разцъфтяват, растат и умират и от които израстват нови хора.
Свиват в залива – безлюдно, красиво място с малки бели бавни вълни, блестяща на слънцето кал и кафява вода в реката. Място, което никога не е виждало двигател или радиостанция, място, населено с духове. Сега са на път да се сдобият с ново силно семе: главата на Майкъл Рокфелер.
Няма плаж, само къса брегова линия от дълбока мека кал с цвят на пепел. Те извличат белия мъж от кануто и го удрят по черепа.
– Тази глава е моя! – крещи Фин, докато останалите се скупчват около него, викат и го насърчават.