Бих могла да кажа и мираж, но паралакс ми звучи по-научно и тежко. Паралакс е термин от фотографията, който съществува при по-простите модели фотоапарати, където картината, която виждаш през визьора, е по-различна, с определен процент отместване спрямо картината, която запечатва обективът върху лентата. Та и нашата действителност ми се струва такава.

Нищо не е както изглежда

Един очеваден пример за подобна двойнственост, която уж показва действителността, но няма нищо общо с нея и си е просто измислица, е петгодишната съдебна сага, завършила с оправдателна присъда за Маргините. Съдът ги оправда поради липса на доказателства. Дали е така или не, не съм компетентна да коментирам, но за читателите на жълтата преса остана една дълбока изненада. Същата тази преса, която успя да роди и цяла пирамида от романи за престъпните босове на България в продължение на години, всяка седмица описваше едва ли не по минути живота на тези хора. Сякаш и на най-тайните си срещи те са водили и свои биографи.

Излиза, че според жълтата преса житието-битието на бизнесмените от другата страна на светлината е ясно до най-малката подробност, едва ли не по колко пъти са ходили на тоалетна. Естествено очакването е, след като във вестниците е написана тази фактология, на която уж никой не вярва, но тиражите говорят друго, да има някакви осъдителни присъди. А то няма. Е как тогава да вярваме на правосъдната система, която дава оправдателни присъди, вместо да влезе в час, като прочете някоя и друга жълтурка.

Ето за тази двойнственост в живота на нашенеца ми е твърде притеснително. Не заради мен лично, а защото измислената реалност в тези вестници се възприема като истина и хората реагират на тази измислена истина като на истинска истина. И докато при паралакса разминаването не е фатално, при обществените модели на поведение, житейски ценности, морал, които налага жълтата преса, опасността българското общество все повече да се превръща в един резерват на първичната простотия, критикуваща и мразеща всичко, но бягаща от реалността, е твърде голяма. Всъщност тази опасност вече се е превърнала в реалност и аз нямам решение за себе си, което бих могла да споделя,

как да накарам българина да мисли, преди да вярва

Задачата става съвсем трудна, даже отчайваща, ако си припомним официалната статистика колко книги годишно си купува българинът и колко европеецът. Съвременният европеец купува средно 11-12 книги годишно, докато българинът - 0,56. Тоест средно българинът купува една книга на две години. Европейските библиотеки се посещават между 60-70% от населението, а българските от 16%.

Къде е сега Алеко да ни разкаже историята на съвременния Бай Ганьо! С малко повече фантазия даже бихме могли да наречем Алеко Константинов гениален народопсихолог и пророк, описал образа на българина сто... и много повече години напред. Всъщност трудно бихме могли да се равним с европейските култури, защото там простотията се потиска, докато в България тя се самовъзпроизвежда постоянно и си самоустройва обществения живот и правила, така че да са є най-удобни.

Логично е тогава жълтата преса да е царицата на истината в главата на невежия

Не ме разбирайте криво, нито тенденциозно. Във всяка държава има жълта преса, която преди всичко с фотографии и по-рядко с текст разкрива тайни от личния или обществения живот на известни хора. Тук важната дума е “с факти”, защото същите тези западни жълти вестници ще бъдат светкавично осъдени в случай на лъжа. Глобите са толкова големи, че ако лъжите са правило, фалитът е неизбежен.

У нас след разни абсолютни измислици, уронващи достойнството ми, какво смятате ме посъветваха моите адвокати? “Всяко чудо за три дни. Ако тръгнеш да ги съдиш, делото ще се точи 5-6 години без никакъв ефект и освен разходи и скъсани нерви друга полза няма да има.”  Затова и се ражда измислената реалност на жълтите вестници. Не че всичко е измислено, напротив. Има си и съвсем стойностни материали, но когато лъжата стои до истината, по-лесно и тя минава за истина.

Сигурно някой ще ми се присмее, но аз приемам лъжите и измислиците в жълтите вестници не толкова като пикантерии, които след прочитане на вестника никой не помни, въпреки че си е погъделичкал злобицата, докато ги е чел. Приемам ги като опасност, която формира измислена представа на обществото за изявени негови членове и за самото общество като цяло. И съм на мнение, че също както за мафиотските дела се създаде специално съдийско звено, същото такова трябва да се създаде и за жълтите вестници, а и за всички други, които напоследък пожълтяват, за да оцелеят на пазара.

Ако делото приключи в рамките на няколко месеца със солидна глоба заради лъжата, а не се точи години, съм сигурна, че за да си спестят фалита, тези вестници ще започнат да откриват истински жълтини, а не да си фантазират безнаказано.

Надявам се да бъда чута.