Какво е да си пряк свидетел на някои от най-емблематичните исторически моменти - да си до “The Beatles”, когато изгряват, да снимаш речите на Мартин Лутър Кинг и после - погребението му, да си на първи ред, когато президентът Никсън позорно напуска поста си, да снимаш всички големи световни лидери - от Чърчил до Борис Елцин, актьори като Мики Рурк или Джак Никълсън и голяма част от най-важните музиканти и хора на изуството? Как ще се почувстваш в окото на цунамито от събития, които в крайна сметка коват историята, около личностите, за които всички говорят - не само днес или вчера, но и преди, a и след 10, 20 или 50 години? Накратко - какво е да си Хари Бансън?
Срещата ни с Хари Бенсън е в уютната конферентна зала на хотела, в който той и съпругата му - Джиджи Бенсън, са отседнали. Те са тук за откриването на изложбата “Хари Бенсън: 60 години в снимки” във Vivacom Art Hall, където някои от най-значимите снимки на легендарния фотограф ще бъда на разположение за окото на всеки любопитен. Изненадвам се, че и Джиджи Бенсън е там, но впоследствие разбирам, че бракът им е факт от 46 години и през всичкото това време тя е била и остава най-големият критик и приятел на Хари Бенсън, както и основен и най-влиятелен критерий за качеството на неговата работа.
“Ако Джиджи не хареса някой мой кадър, не го показвам на никого” - казва Хари, а тя се усмихва срамежливо зад диоптричните си очила с черни рамки. Джиджи е женствена и спокойна, косата й е старателно подредена в класичеко каре с нюанси на скандинавска педантичност, макар да е от Тексас. Хари от своя страна щеше да изглежда строг и сериозен, ако не беше толкова сърдечен - често се шегува, усмихва се, притеснява се дали отговаря на въпросите достатъчно изчерпателно, така че да науча всичко, което искам. Дори и на 84 години той е пълен с живот и енергия, а когато се съмнява в нещо - поглежда за помощ жена си. В очите му обаче се чете и онази особена мъдрост, която все някога озарява човек и го кара да гледа спокойно на живота - такъв какъвто е, без да го омаловажава или да превръща всяко малко нещо в световна драма. Дори и да е. Докато светлината на деня прозира ненатрапчиво през тежките червени завеси на стаята и намеква за позамръзналата София, седим около кръглата маса, a разговорът ни е почти приятелски. Хари Бенсън не бърза - говори бавно, но пък не мога да се отърва от усещането, че точно по този начин се казват важните неща.
Винаги има хора, които променят историята или поне - влияят на посоката й, а Вие сте били в много от тези моменти до тях - този факт прави ли човек по-скромен или го надъхва да е още по-добър в работата си?
Не знам как да отговоря на този въпрос. Когато например снимам даден президент, просто се стремя да си свърша работата по най-добрия възможен начин. Не се опитвам да го накарам да изглежда по-голям от живота, а по-скоро - да го покажа като човека, който е - този, който можеш да намериш зад титлите и задълженията му. Всички сме еднакви - историята се създава от обикновени хора, те в същността си са като всички останали. Някой се появява в момент на криза и става много важен за дадена ситуация или за решението на определени проблеми, които касаят всички - например Чърчил, когото също съм снимал. Но после прави грешка, не казва правилните неща и изчезва. Това, което съм научил, е, че никой не иска да е лош, да постъпва неправилно, дори и президентите или другите важни за историята личности. Невинаги се получава, както ни се иска, но не сме много дълго на земята. Нормално е, че хората не искат да си отидат незабелязани, без да са направили нещо голямо, нещо значимо. За жената е по-лесно - тя може да роди дете. При мъжа е по-трудно - той има повече да доказва, защото е баща, но не носи живот така, както жената... Винаги съм мислил, че жената взема повече от брака, от изневерите си дори, от детето, отколкото мъжът. И въпреки всичко това - без значение какво правиш и кой си, най-важното е да се стараеш да даваш най-доброто, на което си способен във всеки един момент и това е всичко, което има значение за самия теб.
Виждали сте хората да изгряват и да падат, понякога им се случват трагедии - как се почувствахте, когато чухте за убийството на Джон Ленън?
Ужасно, наистина ужасно. Но той направи много за краткия си живот и може би така е трябвало да бъде - такава е била съдбата му. Можеш да имаш дълъг, приятен и не особено бляскав живот - с най-обикновена работа, да се радваш на хубавите и да преминаваш криво ляво през лошите моменти - това е животът. Истината е обаче, че невинаги получаваш това, което искаш, според мен дори губиш повече, отколкото получаваш… Но при хора като Ленън всичко това беше различно - и изглежда логично да е така.
Какво искахте Вие и не получихте?
Исках да съм крал или поне принц… Шегувам се. В крайна сметка се оказва, че нещата са се случили точно, както е трябвало - никога не е въпрос на “искам тази работа на всяка цена и това е!”. Може да не я получиш, но по-важното е, че вместо нея - получаваш друга. Аз щях да отида в Африка, но вместо това отидох с Beatles… И ако се беше сбъднало това мое желание, сега нямаше да сме тук и да си говорим с теб.
Искахте да отидете повече в Африка, отколкото с “The Beatles”?
Да. Исках да бъда сериозен фотограф, да документирам сериозни журналистически истории за независимостта на ЮАР, а не да ходя в Париж с “Beatles”. Но главният редактор на “Daily Express” каза “Не, Бенсън отива в Париж.” Не бях много щастлив, не бях и нещастен, понякога просто правиш, каквото ти кажат. Но когато отидох в Париж и чух музиката на "Beatles" - “Close your eyes…” (тананика) - знаех, че това е правилната история. Защото “Beatles” се превърнаха от музикална в новинарска история - промениха модата, повлияха на всякакви други аспекти от живота на хората. Когато отидохме в САЩ, беше само няколко месеца след убийството на президента Джон Кенеди, настроението там не беше особено весело. “The Beatles” повдигнаха духа на хората с музиката си - появата им наистина имаше огромно значение за всички.
Няма как да пропусна възможността да го попитам какво си спомня за “The Beatles” - интересуват ме повече не като исторически важни личности, а като хора, с които е работил. Хари Бенсън се замисля и обобщава, че е трудно да ги отделиш от музиката им.
“Те бяха просто “правилната банда”, казва и допълва -” Ленън и Макартни бяха умни - образовани, завършили колеж - не бяха просто някакви си момчета, събрали се да посвирят малко. Това се чува в музиката им - тя самата също е умна.”
Човекът, придружавал една от най-великите банди въобще в първото им пътуване до САЩ и по време на участието им в шоуто на Ед Съливан, казва спокойно: “The Beatles бяха феномен, който никога няма да се случи отново. Радвам се, че успях да ги снимам - мисля, че снимката им в хотелската стая, на която се бият с възглавници, е може би най-добрата ми въобще… Това е щастлива снимка, има движение в нея и… ами, това са "The Beatles".”
Разговорът ни прескача в дискусия за това, което прави работата на Хари Бенсън толкова специална и... вечна.
Какъв е любимият ви тип фотография?
Харесвам репортеската фотография. Не харесвам снимките в студио - там караш хората да изглеждат такива, каквито според теб трябва да са. А не каквито са или каквито те мислят, че са. В студиото можеш да се върнеш след половин час, след година, след 10 и да направиш същия кадър. В типа фотография, който аз се опитвам да правя, всичко опира до правилния момент - ако не го снимаш сега, той никога вече няма да се повтори.
Ако направиш от свой талант и страст професия, няма ли опасност да се превърне в рутина в някакъв момент?
Не, защото всеки ден е нов. Много малко от снимките, които съм направил са дошли с усилие. Защото са въпрос на улавяне на движение - Хилъри Клинтън целува съпруга си - това е движение, енергия, случва се само сега и никога няма да се повтори. Можеш да направиш такива снимки само, ако самият ти си енергичен. Не можеш да ги направиш в студио, няма как да спреш такъв момент и да го задържиш, за да го снимаш. Животът сам по себе си е движение - всичко се движи през цялото време. Харесва ми да показвам това. Фотографията е момент, то е мигване - след секунди кадърът вече го няма. Сенатор Робърт Кенеди беше застрелян пред очите ми. Помислих си “Окей, аз съм на работа, трябва да снимам това”, а в този момент умираше мой приятел, човек, когото харесвам.
Винаги мисля, че това може да е най-важната снимка, която изобщо някога ще направя, дори и да не изглежда така в момента.
Знаеш, че всяко нещо, което направиш или не направиш, придобива съвсем различно значение след време. И тогава, когато този момент настъпи, е възможно да се запиташ - “Можеше ли да го направя по-добре?” и ако отговорът е “Не” - си добре. Разбира се, не трябва да се насилваш, защото ставаш скучен, но е важно да си вършиш работата по най-добрия възможен начин. Ако ходя на работа, която ме пресища и си мисля, че бих предпочел да съм другаде и да правя нещо различно, няма да издържа. Ако се чувстваш така, трябва да го промениш. Ако не - млъквай, поне имаш работа (смее се)!
