Нешка Робева сподели пред „В(од)ещите в занаята” своята рецепта за изграждане на успешна „ферма”

Казваме добро утро на Нешка Робева, която е нашият пореден гост в подготовката ни за „Фермата” – „В(од)ещи в занаята”. Благодаря Ви, че приехте нашата покана. Ако трябва да сравните вашия живот с ферма, какъв тип ферма би бил той?

Аз имах късмета като дете да имам възможност да бъда на село, а ако трябва сегашния си живот да го сравня, то е по-скоро едно завръщане. Завръщане към земята, към първоизточника, към природата.  

Кога разбрахте, че вашата ферма ще е художествената гимнастика?

Ние казваме - това са случайности, но в живота няма нищо случайно, като имам предвид предсказанието на леля Ванга, че ще бъда 25 години треньор.

От нулата ли започнахте?

Ами може да се каже и да, и не, защото първо съм завършила хореографско училище – като дете играех балет, след това спортна гимнастика. Всичко това аз го използвах за художествената гимнастика, но си спомням, че с уредите започнах от нулата, защото моите колежки ми държаха ръцете и движеха въжето, тъй като аз не можех ето това обикновено движение да направя. Така че започнах от една голяма нула в художествената гимнастика.

Като треньор сте известен максималист, смятате ли, че трудолюбието е ген или се възпитава?

Трудолюбието е и даденост и себевъзпитание. И трябва да ви кажа, че в последно време аз го изпитах, защото някак си изведнъж започнах да се чувствам ужасно уморена. Свършвах по-рано работа, прибирах се и след това имам да свърша още много работа. Лягах за малко и сутринта ставах като пребита, защото не можех да мръдна. До момента, до който не отидох на село. И тогава аз бързам да стана, защото може би няма да има вода, с която да полея. Като започнах работа излизам вечерта, когато се скрие слънцето. Така че – задавала съм си този въпрос. Човешкият организъм е като един акумулатор. Ако не го зареждаш, ако няма движение автомобила, той се изпразва от енергия. Ако искаме наистина да живеем трябва да полагаме и усилия, освен като ни е даденост.

Има и друг тип усилия, които трябва да се полагат. Например във „Фермата” , предаването, което bTV ще излъчва тази есен, група хора ще се опитат, освен всичко друго, да живеят заедно, да напасват и характерите си. И в този смисъл - каква беше ролята на другите хора във вашия живот, изграждайки вашата кариера, започвайки от нулата?

Мисля, че това е от съществено значение.  Аз имах прекрасен колектив, изключителни колеги. Преди малко казах, че съм започнала много късно художествената гимнастика - те ме учеха да го правя, а аз само след година и половина взех медала на световно първенство. Победих ги, а те след това станаха мои колеги и някак си ме приеха, повярваха. Повярваха ми. Аз имах в тяхно лице един изключителен гръб. Имало е случаи, в които греша, но те много тактично се справяха с моите грешки. Аз съм им много благодарна. Без да имаш хора зад себе си, вярвайте, нищо не може да направите, освен ако не сте един самотен учен.

Ние ще имаме 16 участници във „Фермата”. Съгласни ли сте с легендата, че българите са индивидуалисти и не могат да играят отборно?

Като имам предвид моя опит, не съм съгласна, но сега, като наблюдавам нещата в залата, разбирам, че да сформираш колектив до голяма степен зависи от човека, който създава колектива. Тоест аз съм така устроена, че не давам ухо на това кой какво казва, защо го казва. А и да стигне до мен, колегите ми ме пазеха, те не ми предаваха клюките. Но и да стигне до мен, аз толкова бързо го забравям. Така че, ако искаш да направиш нещо, водеща роля има, както казват хората – коча в стадото. Искат се компромиси. Българинът е такъв, какъвто го възпитаме. Държавата има една задача основно – да възпитава своите граждани. Сега ги възпитава на изключителен егоизъм, егоцентризъм, алчност.

Вие кога най-много сте имала нужда от хората до вас? И обратно – кога сте се чувствала най-хармонично бидейки сама със себе си?

Човек колкото повече остарява, толкова по-комфортно се чувства, когато е сам. Аз много обичам да имам хора около себе си, но в един момент искам да бъда сама. И в това отношение - на село, където ходя, сме трима човека – мой стар колега и моя приятелка от Франция. Тя кара колата и много добре разбира, че аз искам да бъда сама със себе си.

Не ви закача, не ви задава въпроси?

А като се забия в градината, всеки е сам със себе си.

И си ровичка нещо.

Да.

Сега ще поговорим малко за фермата като начин на живот. Оказва се, че вашият начин на живот е подобен. Знаете ли, че има масова тенденция, и всъщност за първи път тази година е обърната – хората са се върнали от градовете в селата и за първи път тази година преброяванията сочат, че хората се връщат на село.

Не съм чула тази статистика. Много се радвам, но навремето, преди да си отиде леля Ванга си спомня, че тя ми каза: „Нешка, хората ще се върнат към земята. Хората ще се върнат на село, към селата.” Когато аз говоря с мои приятели и им казвам това предсказание, те казват: „Кога ще стане?” Ето, че вече се получава.

При вас как се получи?

Ами това място аз го открих преди 22 години, то е декар и двеста, вилна зона, южния склон на „Трудовец”. Първо има фантастичен изглед, фантастичен! Второ там са парцелирали, на декър и двеста има една малка къщичка. Ами аз нямам къде да стъпя вече в този декър и двеста. Трябв на кокили да ходя, защото имах две малки полянки и те стават все по-малки и по-малки.

Въпросът е какво се преобърна, че изведнъж Нешка Робева, която има по 150 ангажимента на ден, когато не произвежда световни шампиони, произвежда шоу-програми, когато пък не прави това, има ръководни функции в българския спорт, но изведнъж вие отидохте и казахте сега започвам да гледам тази градина.

Когато взех майка ми от Русе, за да я доведа в София, тя поиска там да остане лятото, след това каза - не, няма да дойда в София, и благодарение на майка ми, която живя там 13 години – до 93-годишна възраст. Но си спомням момента, в който заведох моя бивша колежка, която живееше в Америка, да види майка ми. Видяхме един буренясал двор. Беше кошмарно, аз ужасно се засрамих. Това беше някъде към 96-та, 97-ма година и си казах – аз не мога да не го оплевя. Съседът ме видя как дърпам и каза – абе стига, не се излагай, аз ще докарам еди какво си, коса и т.н – и постепенно почистих двора, започнах да садя цветя, след това ми стана интересно да терасирам, да направя това, да направя онова, а когато съседът ми предложи да ми насади домати, викам – добре. И той ме гледаше цяла година как аз всяка вечер стоя с маркуча и ги поливам, докато един дойде и ми каза – доматите са ти маносани. И аз попитах какво значи това? А той каза – изскубвай ги и ги хвърляй. Ама как ще ги хвърлям, те са толкова хубави? Скуби и хвърляй.

Обаче ето тази година открихме, че на моя племенник, който също за първи път сади домати, доматите са му маносани. Казах му - няма да ги хвърляш, тичай в аптеката долу в селото. И момичето от аптеката даде някакъв антибиотик, аз ги пръсках и знаете ли какво огромно щастие е! Вече сама ги садя. Разсаждам ги, поливам ги,  най-напред чакам цвета, след това започвам да броя къде колко доматчета има.

Казахте, че сте празнувала първия домат. Моля Ви, кажете как се празнува първия домат.

Ами например – брах си от тиквичките, мое производство, изкарах няколко тиквички. Направих една супа от тиквички, със замразени джанки, копър. Аз супата я правя като яхния горе-долу. С ориз – страхотна стана! Това сервирахме, нарязахме тържествено домата и по едно червено вино. Седнахме тримата, празнувахме. И аз по едно време казвам на Жаклин – абе Жако, не би да си слагала захар? Той беше толкова сладък, наистина.

Какво ви върна още селския живот, което София ви взе?

Последната пролет, тази, в която аз се чувствах много зле и имах чувството, че умирам. Аз нямах сили, не можех нищо да правя, не можех да чета. И някъде май месец приключиха усилните пътувания, отидох на село и в момента, в който влязох в градината, вярвайте ми, наистина в 6 часа с маркуча, Жакото казва – твоята последна награда ще бъде „златен маркуч”. Да полея, да оплевя, да разкопая.

Така минава един ваш ден.

Докато слънцето се скрие. По-рано се скриваше в 10 без 15, а сега вече към 9 и нещо се смрачава. И не чувствам умора. Когато седна вече, цялото ми тяло е уморено, но лягам и заспивам. В пролетните дни слушах птиците, сега слушам шурците, отдолу се чува крякането на жабите. Въздухът е прекрасен. Сега се чувствам заредена, чувствам се силна, нямам умора.

Като в реклама на някакъв нов продукт!

Ще ви кажа едно народно вярване. Когато свещениците отиват, за да направят молебен и нямат вода, с която да се измият, а то е задължително – те си измивали ръцете с пръст. Земята дава невероятна енергия. Аз например не мога да работя с ръкавици. Някак си не усещам растението. Вярно, ръцете ми са кошмарни - като седна някъде все си крия ръцете. Но събираш енергия. Земята дава невероятна сила, наистина.

Във „Фермата” участниците, които са 16 на брой, ще се върнат и „зорлем” ще започнат да водят един такъв начин на живот. По изгрев ще стават, по залез ще си лягат. Как смятате ще ги промени това като хора, това завръщане към традициите на предците.

Рано или късно човек осъзнава, че тази цивилизация ни прави някакви био-роботи. Тоест ние не живеем своя живот в града. Ние сме поставени в едни релси, те ни обяснят демокрация – глупости! Ти вървиш в тези релси, по-младите хора гледат да натрупат нещо, гледат да се обградят с такава къща, с такава кола, отиват на някакви почивки, където не почиват, а още повече полудяват.

Факт.

И в един момент те ще осъзнаят – има едно такова световно движение, не знам дали сте чували – „Искам си живота”. Ти се докосваш до истинския живот. Например аз там разбрах какво значи тази народна мъдрост „да се хванеш за зелено”. В момент, в който се покаже зелено, ти вече можеш да бъдеш нахранен, ти можеш да се спасиш, ти можеш да живееш. А радостта да наблюдаваш истинския живот – всяко едно цвете, едно дърво, един зеленчук, вярвайте – имат нервна система и разбират. Бих искала само това да кажа – народът казва така: не ражда ли едно дърво, вземи брадвата, удари го 3 пъти и кажи „ще те отсека”. Но аз имах една такава Беловица. Абе дори, когато роди – изведнъж окапаха плодовете и аз накрая застанах и казах – трябва да я махнем. Тази година, за първи път след 10 години, тя е отрупана с плод, вярвайте ми. И толкова вкусен.

Какъв съвет бихте дала на 16 българи, които от едно голо поле ще трябва да изградят едно голо общество?

Мисля, че това ще бъдат най-щастливите им дни. Но ако тези хора са в досег със земята, първо те трябва да знаят, че това ще бъде най-хубавото им време. Второ трябва да знаят, че със своя пример могат да заразят други. Сега бях в Родопите в едно родопско село. Там видях много хора от града, които реставрират селски къщи. И ти влизаш в тази стара българска къща, тези каменни зидове, едно мънинко дворче.

Как бихте дефинирали успеха ако участвахте в проект като „Фермата”?

Да бъдеш част от формата, за тях вече е успех. Да минеш през всичко това, да съумееш да организираш хората, да се организират сами, да усетят силата на земята и красотата на природата.

Какъв съвет бихте им дала?

Да се кефят! Това е голямо щастие. Те ще грешат, понякога няма да успяват, но трябва да знаят, че природата сама ще ги подкрепя ако усети любовта им.