Откъс от „Пътят към победата” на Серина Уилямс

Откъс от „Пътят към победата” на Серина Уилямс

...Излязох на корта няколко минути преди Ким и зрителите веднага започнаха да ме освиркват. Викаха силно, агресивно, грубо... бяха разярени! Индиан Уелс е един от онези турнири, на които ти подаряват букет цветя, когато излезеш да загряваш преди финала, и цялата ситуация ми се стори страшно нелепа. Излизам на корта с букет, а от трибуните ме посрещат бурни освирквания. Като някоя от онези картинки, на които трябва да откриеш елементите, които не пасват. Пълен абсурд. Най-много ме притесни фактът, че освиркванията не бяха единични и не долитаха от едно-две места по трибуните. Всички зрители сякаш се бяха наговорили и нададоха викове едновременно.

Посрещането ме стъписа. Не знаех какво да правя. Никога не ми се бе случвало подобно нещо.

Бурната реакция на тълпата ме изненада най-вече защото тенис публиката по принцип е много възпитана. Зрителите проявяват уважение. Седят кротко по местата си. А специално в Палм Спрингс зрителите бяха предимно заможни хора. Но щом вдигнах очи, видях единствено море от хора – предимно стари, предимно бели – да стоят на крака и да крещят с цяло гърло все едно бяха разярена аристократична тълпа, готова да ме линчува. Не ми е приятно да използвам тези думи, за да опиша какво се случи, но от моята гледна точка долу на корта изглеждаше точно така. Имах чувството, че след мача тези хора ще ме подгонят.

В първия момент си помислих, че се е случило нещо друго, че са съобщили важна новина, изписана за момент на таблото за резултатите, и тя ги е ядосала... помислих си, че е случило нещо, което да обясни крясъците. Но в следващия миг осъзнах, че освиркванията са за мен. Точно тогава на корта излезе и Ким, също с букет в ръце, и я посрещнаха с бурни ръкопляскания, преди отново да насочат вниманието си към мен.
Вече нямаше съмнение, че хулите са за мен. Разбрах по това, че няколко пъти чух думата “чернилка”. Не можех да повярвам. Невъзпитано е да се използват подобни изрази, но в онзи ден на стадиона всякакво възпитание се бе изпарило. Все още не бях направила връзката между отношението на публиката и контузията на Винъс, но ми бе напълно ясно, че аз съм мишената на нападките. И тогава, за да покажат още по-ясно колко са ми ядосани, в момента, в който Ким започна да загрява, зрителите станаха на крака и отново я аплодираха бурно. Посрещаха всяко нейно действие с одобрителни възгласи. Всяко мое действие посрещаха с освиркване. Отношението им бе безумно. И жестоко. И преди бях играла мачове, в които публиката бе срещу мен и по някаква причина викаше за съперничката ми, но не се бях сблъсквала с подобна враждебност и не знаех какво да правя.

Опитах се да не обръщам внимание и да се подготвя за мача, но е трудно да не обръщаш внимание на четиринайсет хиляди крещящи гърла – особено когато крещят на теб! Трудно е да се отърсиш от подобни обиди и злоба. И ставаше все по-зле. Публиката се смълча, докато представяха Ким, и отново я аплодира на крака. По време на моето представяне неодобрителните възгласи бяха още по-силни.
Плачеше ми се, но не исках да доставя това удоволствие на тълпата, не исках да разберат колко съм разстроена.

Непосредствено преди началото на мача татко и Винъс излязоха на трибуните и щом поеха по пътеката към ложите на играчите, зрителите се обърнаха към тях и започнаха да ги освиркват. В Индиан Уелс пътеката до ложите е много дълга и за миг си помислих, че изобщо няма да успеят да стигнат до местата си с всички тези крясъци. Чуваха се предимно освирквания и нечленоразделни викове, но тук-таме долиташе по някой крясък “Чернилка!”. Дори чух как един разярен глас ни крещи да се връщаме обратно в Комптън. Не можех да повярвам какво се случва.

И тогава най-накрая осъзнах, че отношението на публиката е свързано с отказването на Винъс на полуфинала. Трябваше да направя връзката по-рано, защото бе очевидна, но бях страшно потресена. Не забравяйте, че бях още дете. Откъде да знам? Но сега ми стана ясно, че всички тези хора са ядосани на Винъс и татко, а покрай тях го отнасях и аз. Предполагам, че подсъзнателно съм го знаела, но чак когато видях баща си и сестра си да тичат към местата си, докато тълпата на стадиона викаше и сочеше към тях с пръсти, разбрах какво става.

За съжаление, татко само разяри тълпата още повече. Щом стигна до мястото си, той се обърна и размаха предизвикателно юмрук във въздуха. Убедена съм, че искаше да покаже ясно как той и семейството му няма да бъдат сломени от подобно отношение. А може би е искал да напомни за прочутия протест на чернокожите от Олимпиадата в Мексико през 1968 г., когато двама американски атлети размахали юмруци във въздуха на почетната стълбичка по време на химна. Но каквито и да бяха намеренията му, жестът настрои тълпата срещу нас още повече.

Първата ми мисъл при тази нова вълна от недоволство бе за Винъс. Не се притесних толкова, когато си мислех, че злобата е насочена срещу мен, но щом видях как се нахвърлят върху семейството ми, настръхнах. И страшно се ядосах. Не понасям
да се отнасят зле с близките ми и никак не ми се искаше Винъс да е подложена на подобни обиди след всичко, което є се случи преди полуфинала. Сестра ми изглеждаше страхотно и си личеше, че се опитва да запази самообладание зад слънчевите очила, но виждах, че е разстроена от отношението. Честно казано, никой от нас не знаеше какво точно да прави, но на мен ми предстоеше мач, тъй че не просто трябваше да се овладея, а и да се подготвя за игра.

Не искам да тълкувам случилото се погрешно, защото този инцидент бе отразен широко в спортната преса. Ако се постараете, можете дори да откриете видеозапис от финала. Някъде у дома и аз имам запис, но не мога да го гледам, защото спомените от онзи ден са много болезнени. И за да съм напълно обективна, трябва да поясня, че не всички зрители на стадиона крещяха срещу мен и семейството ми. Имаше стотина души, които викаха в наша подкрепа, и още може би стотина, които мълчаха. Това е цялата картинка. На всеки деветдесет и девет души, които крещяха срещу нас, имаше един, който бе на моя страна, и един, който си мълчеше.

Също така не е и съвсем коректно да твърдя, че буквално всички зрители на трибуните бяха богати, бели и стари. Със сигурност по-голямата част от публиката бе съставена от стари бели богаташи, но имаше и около стотина черни лица, а може би още стотина, които живееха от заплата до заплата като повечето хора. Имаше дори един мъж, чийто глас се открояваше сред множеството и много ми помогна. Не помня дали бе бял, или чернокож, но това няма никакво значение. Той бе на моя страна. Викаше ми да се държа, да не слушам какво ми крещят, просто да играя...

* * *

...Победата ми на полуфинала на Откритото първенство на Франция през 2002 г. бе важна за мен, защото ми върна правилната мотивация. Откакто се помня, татко все повтаряше, че в семейството му растат двете най-добри тенисистки в света – аз и Винъс. От малки ни се внушаваше, че такава съдба ни е отредена, а Винъс тъкмо бе достигнала първото място в световната ранглиста. Класирането є бе огромен успех за самата нея и за цялото семейство. Невероятен успех. Но освен като паметно събитие за всички нас, то ми вдъхна нови сили. Винаги съм искала да съм като Винъс, тъй че веднага се сдобих с нова, положителна мотивация редом с тласъка, който ми даваше желанието за отмъщение срещу Еди-Кой Си. Отчаяно исках да постигна същия успех като Винъс. Тя отново бе първата от семейството, която покори нов връх. Първата, която стана номер едно в света. Първата сред равни. Първа, първа, първа. Аз отново
бях по-малката сестра, която є диша праха. Повярвайте ми, успехът на Винъс бе огромна мотивация за мен – мотивира ме също толкова, колкото раздялата с бившия ми приятел.

След като отстраних Каприати и стигнах до финала на Ролан Гарос срещу Винъс, се оказа, че както и да се развие мачът, ще изляза на второ място в световната ранглиста. Винъс щеше да запази първата си позиция дори да загубеше, тъй че двете с нея бяхме на прага на историческо постижение за цялото ни семейство. Отдавна го очаквахме. Татко открай време казваше на журналистите и на всички останали, че един ден ние с Винъс ще бъдем първа и втора в световната ранглиста. Вярваше в това с цялото си сърце – вярваше, че с Винъс ще покорим света на тениса – и си спомням, че много се зарадвах за него, когато най-накрая предсказанието му се сбъдна. Цял живот се бяхме молили този ден да настъпи и вложихме много труд, за да го постигнем. Сега, когато това бе факт, усещането бе невероятно удовлетворяващо. Всички много се гордеехме. Разбира се, бих предпочела аз да съм на първо място, а Винъс да е след мен, но реших да не издребнявам.

Честно казано, в този момент не ме интересуваше дали ще спечеля турнира, защото истинската победа за цялото ни семейство вече бе извоювана. Със сестра ми тръгнахме от порутените кортове в Комптън и се превърнахме в двете най-добри тенисистки в света – друго нямаше значение. Нито титлата на Ролан Гарос. Нито Еди-Кой Си. Постижението ни засенчи всичко това. Бяхме постигнали исторически успех.
В крайна сметка успях да победя Винъс в два сета, 7:5, 6:3, и спечелих титлата. Иска ми се да можех да опиша по-подробно смесицата от емоции, които изпитах, след като победих сестра си на финал на турнир от Големия шлем, но по онова време триумфът ми не бе най-важното нещо. Наистина. Най-важното бе, че затвърдихме мястото си в историята на тениса като семейство. Всички спечелихме. Винъс запази първата си позиция, тъй че и тя заслужено се чувстваше шампионка. А аз спечелих Откритото първенство на Франция, тъй че и аз бях шампионка. (Страхотно, нали?) Никога няма да забравя как Винъс ме снимаше с купата на Ролан Гарос. В този миг на триумф за цялото семейство Уилямс почти забравих за Еди-Кой Си и как той се бе отнесъл с мен. Но “почти” не означава изцяло, нали? Дълбоко в себе си все още бях в режим на отмъщение, твърдо решена да му покажа какво е изпуснал и да му напомня колко зле се отнесе с мен.

Признавам, това не е най-добрият подход към играта – но в моя защита ще кажа, че бе примесен със значително по-позитивната мотивация заради историческия ни успех, а и сега, като си спомня, си казвам: Щом ми помага, какво лошо има? Независимо дали бе уместна, мотивацията ми, подклаждана от желанието за отмъщение, действаше. И продължи да действа. Подейства на Уимбълдън, където отново победих Винъс на финала и за пръв път оглавих световната ранглиста – и се задържах на тази позиция цели петдесет и седем седмици! (С победата си на Уимбълдън изместих Винъс на второто място, тъй че сестрите Уилямс отново бяха на върха, само че с разменени места!) Подейства и на US Open, където съдбата отреди отново да победя Винъс в срещата ни на финала. Подейства и в Мелбърн през януари, повече от година след като онзи тип ме заряза и постави началото на невероятна поредица от победи. И тук надиграх Винъс на финала. (И за това съжалявам, Ви! Много, много, много съжалявам!)

Четири поредни титли от Големия шлем. До една постигнати благодарение на злощастна раздяла и разбито сърце. Всяка от тях ми напомня, че преодоляването на такива трудни моменти и желанието да вървим напред ни помага да си изградим по-
силна воля, да се стремим към по-големи постижения и да си поставяме по-високи цели...