.

Любовта като спасение

Невероятната история на Силвия, която губи слуха и родителите си като дете, разделят я от сестрите ѝ и е отгледана от монахини в манастир

Силвия и Александър са заедно от 12 години, запознават се случайно в Клуба на глухите. Любовта им пламва от пръв поглед. Двамата влюбени са родени в семейства на чуващи родители - той в Търговище, а тя в Ловеч. Съдбата ги среща в София, но до тук и двамата извървяват път, осеян с препятствия. Преди малко повече от година се решават да станат родители.

Силвия: Официално сме семейство от 2014 г. и от този момент започнахме да мечтаем за дете. Преди година и три месеца това щастие ни се случи. Имаме сина си Виктор.

За мен е лесно. Аз имам чувството, че съм израснала с професията „майка“. Грижила съм се за много други дечица. Бях подготвена за Виктор, защото преди това прочетох много книги за майчинството. Той се роди много трудно, но след това започна да расте и всичко е наред.

Децата, които растат в глуха среда, много по-лесно усвояват жестомимичния език и го усвояват като свой майчин.

Силвия: Така е, защото той от ден първи на своето раждане не чува нормален говор и контактува с нас чрез този език. Аз в интерес на истината много му говоря и виждам, че той възприема. Надявам се, когато порасне, да е научил перфектно жестовия език и да ми помага много с това.

В момента мечтаем да имаме още едно дете. Наблюдаваме Виктор и си мислим, че му е скучно сам. Решили сме след време да имаме още едно дете, за да станем четирима и да пътуваме заедно по целия свят.

За съжаление, понякога все още усещаме дискриминация, която си личи по пренебрежителното отношение на някои хора към нас. Ние сме глухи, но искаме да бъдем наравно с чуващите. Все пак на първо място ние сме хора. Наистина не знам защо се случва това, но го усещаме. Има дискриминация.

Много обичам да разговарям и с чуващи мои приятели. Намирам начин да комуникирам. Пишем си бележки или си чатим в интернет. Живеем в 21-ви век, има ли желание за комуникация, има и начин.