.

Македонската писателка Ягода Михайловска-Георгиева за Седемте рилски езера

Гледайте цялото предаване на bTV Plus

Тя скромно определя себе си като новинар, който обича да пише. Истината обаче е, че е най-титулованият писател в Македония през последните години. Трите й поредни романа печелят най-престижните литературни награди в съседката ни. Защо? Ами защото нейните истории са от онези, които те карат да посрещаш зората с книга в ръка.

Романите на Ягода са нещо като пътеписи, но не съвсем. Пътеписи има много. Но когато писател отиде на пътешествие в Хималаите или в Индия, разказът вече е съвсем друг. Планите и върховете оживяват, хора от предишни прераждания се появяват и ни подават ръка и всичко, някак случайно наглед, има дълбока връзка помежду си.

Ягода Михайловска-Георгиева:
Аз съм пътуващ разказвач. Когато бях на Хималаите, толкова много ми се искаше да мога да доведа всички, целият свят да е там. Да могат всички да преживеят и да видят това, което аз виждам.

Хималаите са толкова необикновени. И самото ми пътешествие и то беше необикновено. През цялото време се чудех и питах дали това ми се случва или не. Дали си измислям и дали изобщо съм там в този момент или е някакъв сън, който прилича на реалност. Всъщност написването на книгата беше един документ за мен, че съм била там, а не съм си го измислила.

Защо тръгнахте към Хималаите?
Прочетох книга, в която имаше едно изречение, което се наби в главата ми. То беше следното: И аз съм като облаците – един час ме има, един час ме няма. Това беше военна книга, но това изречение ме удари ето тук. Тогава бяхме с мъжа ми във вилата ни в планината и аз нямах търпение да стане сутрин, за да му кажа, че съм решила да замина.

Нещо необяснимо ме привлече. Изобщо не бях планинар, просто обичах да гледам планините отстрани. Това е свят, който няма никаква връзка с нашия реален свят. Ние тръгнахме отдолу, а крайната ни точка беше на 5000 метра надморско равнище. Ставахме в ранни зори и до залез вървяхме. Около 24-25 километра на ден изминавахме.

Всеки ден беше различен. Хималаите се отваряха като театър. Все едно завесата се вдига и ти постоянно виждаш нещо различно отпреди минути. Непалците наричат Хималаите Движещите се планини. В един момент виждаш цялата планина, след няколко минути вече има облаци и ти не виждаш планината, а само някой връх. Има силно слънце, а след секунди вече го няма.