Розмари Де Мео: Много дълго мислих как да определя книгата си "Стопанката на Господ"

"Етнолозите отиват при бабите с диктофон и камера, за да ги разпитат. Не става така. Трябва да живееш там".

Розмари Де Мео: Много дълго мислих как да определя книгата си "Стопанката на Господ"

Реклама

Невероятната история на една българка, която заряза охолния живот в Италия, за да търси корените си в обезлюдено родопско село. Гостува ни Розмари Де Мео, чиято книга "Стопанката на Господ" се превърна в сензация от уста на уста.

Ето какво сподели тя в студиото на „Преди обед”:

Не очаквах книгата да има такъв успех. Притеснявах се, че ще напиша книга с нещата, които вече разказвам от 10 години по семинари. Оказа се точно обратното. Точно хората, които вече са чували историите, се зарадваха най-много, че те са събрани в книга.

Успехът й (за 40 дни над 6000 продадени копия) се дължи на магията, на корена. Тази книга я написа коренът. Не му изкривих думите. Някои читатели споделят, че са плакали. Харесват езика в книгата, който ги топли, а аз бих го определила единствено като български.

Беше много трудно да определя жанра й. Реших, че „Стопанката на Господ” е сказание и требник. Това най-много й приляга. Българинът има потребност да си чуе корена и да запази вярата си.

Открих 11 български народни повели. Последната е: Почитай вярата всекиму, било тя различна от твоята, защото тя е право и потреба на всеки човек.

Повечето от тези повели се предават устно. Това е като пъзел, но без крайната картина. От години сглобявам този пъзел. Не знам колко етнолози ще обидя, но по време на социализма и след него няма етнолог, който да е обяснил старите български тайнства. По телевизиите постоянно се излъчват възстановки на обичаи и се обяснява, че разни неща се правят за здраве. Това ме потресе, защото не е вярно. Здравето е резултат от много имания. Ако нямаш обич, ако имаш дългове или гузна съвест – няма как да си здрав.

Аз живях с тези хора. Етнолозите отиват при бабите с диктофон и камера, за да ги разпитат. Не става така. Трябва да живееш там.

Прибрах се от Италия, защото се разболях. Почувствах се самотна, ограбена, черно-бяла. Прибрах се тук, за да си почина. Попаднах при едни жени и останах да живея там.

Фамилията ми е италианска, защото прадядо ми Енрико е от Месина, Сицилия. Това не е фамилията на италианския ми съпруг. Два брака имам, но не съм променяла фамилията си.

Влюбихме се с този италианец като в третостепенен сериал. В семейството всички бяха доволни, защото си отивах у дома. Но то беше една мъка, която ме доведе до лудост. Съпругът ми помисли, че не съм добре психически. Микеле беше ветеринарен лекар, лекуваше състезателни коне. Като го видях на кон, и се ожених (смях).

Но в Италия носталгията ме стегна – не можех да спя, повръщах. В България един приятел ми даде ключа за къща на село. Това е голям майтап, защото аз съм от Русе и видях жива кокошка за първи път на 16 години. В началото беше тежко, защото тоалетната там е навън и не бях свикнала с такива условия. Отидох при една баба Магда да ми махне магията. Тя ми каза, че няма магия. Просто съм с дълбок корен, който ме е дръпнал да се върна в България. Останах при нея доста време, няма да кажа колко. Подух се от едни бълхи, не беше голяма романтика. Ходих до София за инжекция.

По принциип баенето и наричането се предават по кръв. Тя нямаше деца. Господ ме прати при нея. Намерихме се.

Написах гневно открито писмо, че отказвам книгата ми да бъде разпространявана от книгоразпространителите, защото процентът, който взима един автор, е обидно малък. Това е моя лична битка, не искам да повеждам писателите на революция. Затова книгата се разпространява единствено от сайта ми.