Кристина Газиева е част от екипа на "Тази сутрин", като преди това е работила в редакциите на в-к „Капитал”, новинарския сайт Dnes.bg, токшоуто "Нека говорят..." по bTV, както и историческото предаване "Българските следи". За пътя от Германия до репортер в най-голямата телевизия в България, за незабравимите хора и журналистиката, която се избира със сърцето, Кристина споделя на страниците на в-к „Труд”.

„Искам да разказвам повече истории за „невидимите“ герои. Онези, които уж са обикновени, а всъщност носят най-големите сърца. Онези, които зареждат останалите с положителна енергия и личен пример“, казва репортерът от сутрешния блок на bTV. Точно една такава история, разказана в началото на 2012 година, предопределя пътя й към отбора на новините, в последствие и към „Тази сутрин“. Тъкмо завършила висшето си образование по комуникации и връзки с обществеността в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен, тя се връща в България с идеята да изкара 3-месечен стаж в телевизията и да замине отново. Месец по-късно обаче прави първия си авторски репортаж, който я кара да вземе съдбоносното решение да остане. „Разказах историята на едно момче от ромски произход, загубило майка си и баща си. И двамата били покосени от инфаркт. Сега момчето е един от най-добрите студенти по медицина. И разбира се – ще специализира кардиология. Тогава разбрах, че искам да разказвам именно тези житейски истории, които те карат да се замислиш – за своя живот, за нещата, от които се оплакваш, да оцениш това, което имаш, и да се запиташ кое е важното всъщност. Така осъзнах и че телевизията е моето място и моята първа любов в професионален план“, спомня си Кристина. 

Пред ежедневника Газиева споделя, че екипът, в който попада, играе ключова роля да се почувства на мястото си именно в bTV. „Даде ми се шанса да правя това, което обичам. Възможността да работя с професионалисти като Венелин Петков, Валя Гиздарска, Искра Владимирова, Антон Хекимян и много други ме мотивира допълнително“, казва тя. 

Като погледне назад е щастлива, че е успяла да разкаже истории като тези на Мелха – момичето, което е родено без ръце, но се е научило да плете най-красивите, по думите й, бебешки дрешки. Или на Катя, висока само 1.2 м, която пее най-тежките родопски песни с глас на славей. Или на 90-годишния дядо Тодор, навремето уважаван професор, а сега просто 90-годишен пенсионер, който се разплаква, когато му занасят хляб и други продукти. Винаги ще помни и живото включване от бдението в памет на 6-годишния Петьо, който беше блъснат с джип на пешеходна пътека в Панагюрище. „Няма да забравя сълзите на майката, няма как да не съпреживееш тази трагедия. Беше ми трудно да я питам каквото и да било. И до днес ми е важно да знам как е тя и дали семейството й е добре“, разказва Кристина. 

Щастлива е и че е показала много проблеми, след които има положителна развръзка за много хора. „Разказахме за десетките деца, които чакаха повече от година за слухови импланти. След репортажа ни в „Тази сутрин” институциите се задействаха и имплантите бяха доставени. Тогава се чувстваш най-полезен и се убеждаваш, че трудът ти има смисъл“. 

Точно заради такива истории ранното ставане всеки ден не я плаши. Признава, че понякога се уморява, но го приема като част от работата. „Това е най-малкият проблем, когато ти предстои да покажеш нещо, което може да промени ежедневието на човека срещу теб“. 

Кристина споделя, че винаги е искала да се занимава с журналистика и че за нея тя е не само професия, но и призвание. „Тя се избира със сърцето. Убедена съм, че работата като репортер винаги има смисъл и дори не съм се замисляла, че ще работя нещо друго“, признава тя. 

На какво са я научили годините в Германия, пречи ли работата на личния й живот и с какво иска да се занимава след 5 години? Отговорите на тези и други въпроси може да намерите тук.