За bTV

спокойно и безгрижно

пълно с мъка и тревога,не може да отидеш на у-ще усмихнат ,защото те чакат всеки момент да те набият.Ах ,спомени.С удоволствие ,бих ги забравил.

... пълно с безгрижни дни и една МНОГО, АМА МНОГО по-добра БТВ!

по-добро от настоящата тоалетна

реално и вълшебно!!!!!

Замисляли ли сте, че имате само едно детско предаване и то е забутано в час, в който никой не е луд да стане да го гледа! Но то е много хубаво и ще бъде жалко, ако и него го спрете. Аз вече гледам много малко бтв-то, пренасочих се кум нова и 7

няма лошо нека сия държат, по-важно е дасе вслушат в критиката към тях защото е недопустимо да нямат нито едно детцко предаване и в същото време 4е са водещи в рейтинги на които пове4ето хора не вярват.вместо да правят без смислени предавания които никой не гледа да направят конкурс с концепция за живо предаване с водещи задължително деца ,предаването да е със състезателен характер хоманитарни науки и малко спорт няма да е излишен ,вобще може дасе имсли в много посоки вместо дасе хар4ат пари за турски сериали дайтеги за децата...........

ГОСПОЖО БЕТИ,ТАЗИ ДРЕВНА СГРАДА КОИТО ИМАТЕ НА СНИМКАТА КЪДЕ ТОЧНО СЕ НАМИРА?В СЕВЕРНА ИЛИ ЮЖНА БЪЛГАРИЯ?

реално и вълшебно!!!!!

без БТВ с много по - прекрасни дни

Щастливо и безметежно...

purvata svirka koito mi napravi edno mace beshe strahotna , nikoga nqma da q zabravq

детство мое реално и валшебно....

Няма по-тъпи анкети от тези на БТВ.На всичкото отгоре ги държът сумати време.

Замисляли ли сте, че имате само едно детско предаване и то е забутано в час, в който никой не е луд да стане да го гледа!

Детство мое така си ми вълшебно.........Не съм кои знае колко голяма сам на 21 години но в моето детство беше хубаво в село по полета,реки,балкани сме ходили беше спокоино никой не те търсише да те прибира и все още е така н града е друго нещо пак имаше игри до късно но бях под нечии надзор и все пак детството ми беше изпълнено с хубави моменти след това идва време и за момчета и завършването......

Аз го помня с копане в градината.Гледане на животни и косене на люцерна.

Напрвете живо предаване за децата стига с тази турска простотия с изкревен респект към свекърва и свекър.Моето детство беше по-богато от на нашите деца но телевизията имаше и възпитателен ефект а сега е под всякъква критика особено вашата.Децата не заслужават да ги игнорирате за сметка на бабите и дядовците и малцинствата които по цял ден висят по-телевизорите и се 4удят кактъка в живота не им върви без да си мръдват и пръста за промяна.Децата са нашето утре !Теса по -важни от вашите изкривени рейтинги!Оправете си програмната схема .

Преди всичко беше спокойно и безопасно да играеш навън,дори и по тъмно.Пакетче слънчоглед струваше 5 стотинки,пакетче бонбони,кифла или дъвка-10.Нямаше безработица.Имаше много деца,с които да си играеш,защото младите семейства не емигрираха.В училище имаше много кръжоци и всички бяха безплатни.Да се занимаваш със спорт също беше безплатно.Нямаше компютри,но имаше игри и общуване.

И аз първо се сещам за популярната песничка: "Детство мое, реално и вълшебно." И все още успявам да откривам вълшебствата в трудната ми реалност. Това ми помага да оцелявам. А ето и един от детските ми спомени:

Америка.
Ето какво стана.
1973г.
Тогава живеехме в едно Търговищко село. Аз бях 6-годишна. Населението беше с майчин език турски и децата като тръгнеха на училище тепърва се учеха на български. Затова заплатите на учителите там бяха малко по-големи и нашите решиха, че така ще успеят да съберат поне начална вноска за собствено жилище. Аз дали искам или не нямаше значение и така в предучилищна възраст се установих в с. Врани кон. Дадоха ни и нивичка за ползване, та и храна да си произвеждаме и естествено родителите ми ме мъкнеха навсякъде с тях, тъй като бяха убедени, че малките деца не трябва да стоят сами, защото всичко се случва. (Особено с такива като мен, които навсякъде са ударени, изгорени, счупени и какво ли още не.) Та на тая въпросната нивичка баща ми като спре да човърка земята, подпре се на мотиката или каквото се казва там, зазяпва се в една точно определена посока, посочва с ръка и казва : "Ей натам е Америка." Поглеждах и аз натам, не виждах никаква Америка, но щом казва баща ми, че е така, значи е така. Ами тъй де, голям човек, умен, няма да ме лъже сега.
Един ден, даже и не помня защо, се бяхме скарали с няколко момчета и започнахме да се замеряме с камъни. Битката завърши с един ранен в главата, а стрелецът бях аз. По-голямата сестра на ранения тръгна веднага да ме обади на нашите и реших, че е по-безопасно въобще да не се прибирам. И накъде да тръгвам сега? Сетих се за Америка. Отидох на нивата, загледах се в посоката, към която сочеше баща ми, пак не видях тая пуста Америка, каквото и да е означавало това в детските ми представи. Обаче имаше пътека. Реших, че ако тръгна по нея ще стигна до спасението и потеглих. Беше много хубав ден - слънчево следобедно време. Не си бях взела нищо за из път, защото трябваше да избягам спешно. Само вървях, като внимавах все пак да не се отклонявам от пътеката и започнах да се чудя ще правя като стигна там.
Нямам представа какво разстояние съм изминала, но по някое време слънцето взе да залязва, а в стомаха ми вече започнаха да се настройват цигулките на Гевандхаус оркестър. Америка все още не се виждаше никаква и накрая разбрах, че планът ми няма да успее. Май беше по-добре да си се прибирам у дома и да изтърпя още един бой - нямаше да ми е нито първия, нито последния. Поне щях да се наям. Бях излязла вече на някакво шосе, върнах се по пътеката през нивите и със свито сърце се прибирам вкъщи да кажа какво съм направила. Имахме уговорка с родителите ми, че ако аз първа си призная какво съм направила няма да ми се карат много. Заварих само майка ми. Тя вече знаеше всичко, така че възможността за самопризнание и по-лека присъда отпадна. Каза, че като си дойде баща ми ще решат какво да правят с мен. Аз веднага започнах да я умолявам нищо да не му казва, на което ми се отвърна, че това не може да стане, защото винаги и двамата родители трябвало за знаят какво става с детето им. Като истински малък тиранин заплаших, че ако му каже ще се самоубия, а тя най-спокойно ми подаде един нож. Повъртях го из ръцете си, погледах го и реших, че най-умно ще е ако си легна и се направя на заспала, а до сутринта може вече бурята да е утихнала.
Е, размина ми се без бой. Нашите разбрали, че голямата уплаха ми е достатъчно наказание и на другия ден само трябваше да се извиня на Мартин. След години майка ми си призна, че и тя е била много изплашена, когато ми е подавала ножа, но : "Не можех да ти позволя да ме изнудваш и шантажираш по този начин. Ако тогава бях изпълнила молбата ти под заплаха, щеше да ме заплашваш всеки път, когато ти изнася, а така не става." Баща ми пък сигурно е разбрал, че трябва да си мери приказките пред мен, защото преди тая история имаше една случка с радио "Свободна Европа", която също няма да забравя, но затова друг път.
А пътя до Америка още не съм го открила.

Детството ми мина в една градинка край Дунава-в тревата,по дърветата,в игри на войници,на криеница,на федербал или каране на колело и ролкови кънки.Коленете ми винаги бяха в рани от ожулване.Имаше много деца .Като поотраснахме играехме на филми,разказвахме си вицове и пак бяхме навън.А ходехме и на много бригади, пионерски и средношколски лагери.Не знам дали децата сега са по-щастливи,но със сигурност са по-самотни.Животът им е зависим от джиесема и компютъра.

Пълно с игри, задължения и много смях. Много учехме тогава. А аз и тренирах плуване. Игрите бяха малко и то предимно в квартала - на улицата. Но бяха истински и се създадоха много реални приятелства, а не както сега чрез интернет пространството, където не знаеш с кой пишеш. Преди време всички бяхме очи в очи. Събирахме се играем на най-различни игри - замръзванка, настъпванка, на въже, крайо-портарьо, на жмичка. Карахме и много колело, кънки, играехме на федарбал. Тези игри вече ги няма. Децата играят само онлайн. Аз така помня моето детство.

...чисто и вълшебно! Майка ми беше звеноводка в ТКЗС-то, а аз много обичах да бъда знаменосецът на звеното. Аз умирах от желание да нося знамето на което пишеше: "Звено първенец"!

Прекрасно, весело, и отговорно, и спокойно- вратата ни не се заключваше, играехме до тъмно около блока и в Западния парк.Тичахме, щуреехме, правехме бели, помагахме на възрастните баба Найда и баба Николина.Леля Мери Колонис /гъркинята/ ни черпеше с невиждани до тогава дъвки.Момчетата и момичетата бяхме най-добри приятели, почти братя и сестри и знаехме, че и в добро, и в лошо можеме да разчитаме един на друг.Запазихме приятелствата и макар, че се разпиляхме, чуваме се, срещаме се и отново ставаме децата от великия 69-ти в Западния парк.Честит празник и на днешните деца, и на всички, които са запазили детето в себе си!

Беше си вълшебно.С много игри и приятели.Вечер децата от целия блок бяха долу и си играеха.Отвсякъде се чуваше детски вик и смях.А ваканциите на село няма никога да забравя.
Със сигурност бяхме по щастливи от децата сега.

Времето на турските сериали и техниката, но имам страхотни мигове с приятели

стра6но тупо

imalo e i hubavi momenti i uchene i igra i rabota

далечно и спокойно

...тъй близко и далечно...

Премина със турските ви серияли,ах така ви Ненавиждам,и така на татък.довършете си я сами

Реално и вьлшебно!

...усмихнато, влюбено и лятно, изпълнено с трепет от първата обич, първите постижение и незабравимите открития, наречен свят!

''Пълно с милинки и бози''.

така си ми потребно.Всъщност -НЕ.Трудностите са толкова много и почти непреодолими ,че...по -добре да не се връща.

Беше хубаво и всичко почти без пари и най вече нямаше нахални мутри като сегашните управици.

Детство мое... времето когато все още имах мечти.

.. реално и вълшебно.