Можеше ли Хитлер да спечели Втората световна война

Откъс от „Тайните оръжия на Хитлер” на Хосе Мигел Романя

През 1975 г. в Испания излезе книгата „Тайните оръжия на Германия“ от Брайън Джей Форд – уважаван учен и писател, под заглавие „Германските тайни оръжия. Предговор към астронавтиката“. Автор на предговора на испанското издание е Висенте Талон, авторитетен военен журналист, специален пратеник в десетки войни, който в първите четири абзаца посочва с характерната си прецизност:
Когато Третият райх започва трагичния пирует на сгромолясването си, възниква отчаяна надежда, подхранваща до последната минута съпротивата на тези, които все още вярват в Хитлер и неговата кауза – тайните оръжия.

Никой на знае за какви оръжия става дума, но всички виждат в тях упование, от което не искат да се откажат. Пропагандната машина, речите на политиците – всичко е насочено към всяване на убеждението, че много скоро Германия ще разполага с фантастични разрушителни средства, ужасни военни машини с невероятни унищожителни възможности, способни да променят от само себе си развоя на войната. Тази вяра се таи в много сърца до самия ден на падането на Берлин.
Тайните оръжия са едновременно химера и действителност. Химера, защото не е имало как да се използват в кратките срокове, с които разполагал Третият Райх под заплахата на армиите на могъщите неприятели и непрекъснатите бомбардировки. Действителност, тъй като наистина юздите на началните принципи на ядрения разпад, реактивните самолети, междуконтиненталните ракети и др. вече са в ръцете на немските учени.

Може би ако Германия бе ускорила само с една година научните си изследвания в неконвенционалните оръжейни разработки, съдбата на военния конфликт щеше да се промени или поне щяха да се облекчат раните на поражението и да се избегне горчивата чаша на безусловната капитулация. Ала подмамен от победите през първите две години на войната, Хитлер прекалено късно насочва интереса си към една област, в която науката и фантастиката се преплитат.

След края на Втората световна война година след година, петилетие след петилетие започваме да узнаваме за невероятните проекти, разработени за все по-отслабващото Луфтвафе, господствало по време на прочутата Blitzkrieg (светкавична война) над европейските небеса. Те продължават да са и до днес неизчерпаем източник на изненади както за професионалисти, така и за любители на тази пленителна наука и техника, наречена въздухоплаване. Достатъчно е да споменем, че Германия е разполагала с най-добрия самолет за времето си с бутален двигател – изтребителя Do 335 Pfeil, чието развитие забавя появата на реактивните машини, тъй като достига максимална скорост от 770 км/ч с два дванадесетцилиндрови двигатели. Най-революционното в него е, че е снабден с катапултираща седалка за единствения си пилот и с необичайно тандемно разположение на двата двигателя с витла на носа и опашката.

Освен това се появяват някои толкова фантастични проекта, осуетени от края на войната, като космическият безмоторен бомбардировач „„Раумглайтер““ с минимална височина на полета от 120 км. Ала с това далеч не се изчерпва свръхсекретната немска технология. Десетилетия наред човешкото въображение е подхранвано от невероятните немски чертежи на всякакъв вид летящи кораби, между които и дискообразни, предизвикващи още по-голямо объркване по спорния и често манипулиран въпрос за летящите чинии.

В по-горе цитирания репортаж на полковник Де Армихо в месечното списание на испанското Министерство на военновъздушните сили категорично се твърди, че Третият райх е превъзхождал противниците си и в областта на ракетните двигатели.
Ракетният им двигател тежал само 350 фунта, произвеждал се за шестдесет часа и струвал 500 марки. За кратко добивал по-голяма задвижваща сила от най-мощния познат досега мотор с вътрешно горене или реактивен двигател и както се твърди, можел да достига височина от 30 000 фута. Само един завод произвеждал вече по 1000 броя на месец.

Това не означава, че съюзниците не са познавали „ракетната“ тяга. Ракетни устройства се използвали за натоварените на самолетоносачи апарати за ускоряване на излитането, а машините „Тайфун“ често атакували с ракетни снаряди противниковите снабдителни танкери и кули. Ала тези „ракети“ били от рода на краткотрайните, чисто „пиротехнически“, докато немскте се отличавали напълно от тях. Новите немски ракетни двигатели били точно и успешно копие на големия ракетен двигател на V-2. Както и при него за гориво се използвала смес от райски газ и въглеводород. Потреблението било много високо, а полезният му капацитет, относително кратък, но осигурявал огромна мощност на много ниска цена. Германците са проучили всички възможни негови приложения.

През войната двете противникови страни положили големи усилия, макар и безуспешно, да открият начин да увеличат мощността на двигателите за кратко в определен момент. Можете да си представите огромното предимство на пилот, способен да удвои при нужда мощността на двигателите си за кратък период от време. Германците успели да постигнат този резултат чрез приспособяването на маломерни ракетни двигатели към обикновените самолети, снабдени с групи бутални и витлови мотори, или с по-модерните реактивни двигатели.

Историята на хитлеристка Германия в областта на турбореактивните и ракетни двигатели има своя забравен прецедент с демонстрацията на идеята за вертикално излитане, представена през лятото на 1939 г. от един истински гений – Вернер фон Браун. Няколко години по-късно, когато войната вече е изгубена, докато продължават отчаяните опити за разработване на „чудодейни“ въздухоплавателни машини, най-изтъкнатите инженери и техници от различни авиационни заводи проправят със своите революционни идеи пътя към бъдещето. Доказателство за това са самолетите с обратна стреловидност на крилата, идеята за вертикално излитане, летателни апарати с променлива геометрия на крилата, летящото крило без опашка и др.

Отново да се обърнем към „Милитари ривю“, за да научим от гледна точка на победителите за смазващото превъзходство на нацистка Германия, която далеч изпреварва времето си в областта на въздухоплаването:
В заключение, когато завършва войната, общо са произведени или се намирали в напреднал стадий на развитие деветнадесет модела самолети с реактивни двигатели и шест модела летателни апарати с ракетни двигатели. При някои от тях реактивните двигатели са подсилени с ракетни с цел да се постигне по-голяма скорост на излитане и бързо набиране на височина.

От началото на 1944 г., докато войските ѝ отстъпват по всички европейски фронтове, Германия търси отчаяно начин да спре огромната лавина от тежки бомбардировачи, с които както Великобритания, така и САЩ нахлуват в жизненото ѝ въздушно пространство и помитат градове, военни обекти и заводи. Луфтвафе привършва производството на реактивните си изтребители He 162 и Ме 262 и задвижвания от ракетен двигател Ме 163, както и други нови апарати като Аr 234 – първия разузнавателен бомбардировач за бъдещи атаки. Това е убедително доказателство, че германските инженери са работели по проекти, които и днес изненадват. Да споменем необичайния едномоторен двуместен биплан-изтребител на фирмата „Фоке Вулф“, нестандартен дори за най-напредничавите немски модели, с въртящи се крила и вертикално излитане – последен опит да се промени развоят на войната.

Това е време, когато самолетните проектанти на Третия райх, които вече са разработили успешно първата катапултираща седалка в света за спасяване на живота на пилота, създават все по-футуристични форми, като почти всички се основават на новите двигатели с реактивно действие. Всичко се превръща в отчаяна битка с времето, предварително изгубена поради острия недостиг на материали и безмилостните ограничения, наложени от календара. Между действително случилото се и вероятността Германия застава начело на планетата, изпреварвайки далеч всички страни в тази технологична сфера. Сигурно никога няма да разберем с точност извършеното от учените, инженерите и техниците на служба при Адолф Хитлер особено като се има предвид, че тайните им опити започват през 30-те години с въздухоплавателни апарати, оръжия и двигатели, а през следващото десетилетие много прототипи вече се превръщат в изненадваща действителност. Към тях трябва да се прибавят и стотици проекти, които остават като идея или на чертожните дъски, но при все това някои от тях са толкова изключителни, че много експерти и до днес се въздържат да повярват в съществуването им. Достатъчно е да се спомене орбиталният самолет „„Зенгер“ Америка Бомбер“, проектиран за нападение срещу Ню Йорк, без да забравяме дискообразните разработки, триъгълните аероплани и изумителните „въздушни мини“.