Откъс от автобиографията на Род Стюарт
27 Август 2016
Реклама
Родерик Дейвид Стюарт, или просто Род Стюарт, е роден през далечния 10 януари 1945 г. в „една малка спалня на най-горния етаж на терасовидна къща на улица „Арчуей“ в Северен Лондон, чиито прозорци толкова често били строшавани от експлозиите на германските бомби, че – пише самият Род – баща ми се принудил да закове дъски наместо стъкла”. Макар най-тежките бомбардировки вече да били в историята по това време, Лондон е бомбардиран сериозно през цялото време на бременността на Елси Стюарт. Това очевидно не се отразило ни най-малко на неродения все още Род, чийто живот, както ще ни убеди сам в книгата „Род. Автобиография”, е преизпълнен с приключения още отпреди да се появи на бял свят.
В автобиографичната си книга, която напомня по-скоро шантав роман, отколкото описание на действителни събития, Род Стюарт не спестява никакви подробности от своя жизнен и творчески път още от ранните си детски години до ден днешен. Стюарт обяснява защо пиенето и сексът са част от работните задължения на рок звездата и разкрива за пристрастяването си към купуването на скъпи произведения на изкуството, както и защо има проблем с пънка. Изтъкнатият рок певец разказва без капка свян дори за най-личните моменти от живота си – както за смъртта на своя баща и борбата си с рака, така и за многобройните изневери и забежки с русокоси красавици.
От „Род. Автобиография” научаваме още колко трудно се прави секс в спален чувал, как да бъдеш добър баща, когато имаш ламборгини, защо първата кола е по-важна от секса, дали можеш да си истински битник и да не миришеш, какво е общото между Род Стюарт и кралица Елизабет II, както и още куп закачки, нелепи случки и откровения на легендарния музикант.
„Род. Автобиография” е в превод от английски език на поета Пейчо Кънев.
Откъс от „Род. Автобиография”, Род Стюарт
Отклонение
В което нашият герой оцелява в престрелка, носи някакви кичозни обувки пред едни от най-коравите мъже в света и разкрива вечната си любов към „Селтик“. И в което получава запомнящо се посещение у дома си.
Не искам да се замислям колко съм пътувал по целия свят, за да гледам „Селтик“ и Шотландия. Но знам, че през 1978-а, това едва не ми отне живота.
Случи се през лятото на Световното първенство в Аржентина. За втори пореден път, Шотландия се беше класирала за турнира, а Англия не бе успяла – детайл, който по никакъв начин не намалява емоционалната тежест на събитието за шотландските привърженици. Веднъж вече не бях успял да вляза в отбора, но сега бях избран да композирам и запиша официалната песен на Шотландия за купата – Ole Ola. Мисля, че всички очакваха гайди, но вместо това аз се насочих към южноамериканските вкусове и следователно се озовах в едно студио в Лос Анджелис, записвайки безсмъртния стих:
„Оле ола, оле, ола,
Ще се върнем със световната купа от гастрола.“
Отборът потегли за Южна Америка сред необичайно висока и опияняваща буря от оптимизъм и превъзбуденост. Али Маклауд, обичният старши треньор на националния отбор, по необикновен начин бе казал, че дори Шотландия да не спечели световната купа, те със сигурност ще се върнат с медал. Не можех да чакам. Шотландия щеше да играе три мача в началната фаза на турнира – срещу Перу, Иран и силната Холандия – и аз не възнамерявах да изпусна нито един момент от тях.
Отлетях до Аржентина с приятеля ми Юън Доусън и се настанихме в хотел „Фор Сизънс“ в Буенос Айрес, в очакване на една седмица с хубав живот и футбол. Нощта преди първия мач на Шотландия с Перу, местните хора от звукозаписната компания любезно ни предложиха да ни заведат на вечеря, а тъй като въобще не е в характера ми да отказвам безплатна вечеря на звукозаписна компания, аз приех. От компанията казаха:
– Ще ви заведем в най-луксозния ресторант, защото не искаме да имате никакви проблеми с бандити.
А двамата с Юън си помислихме: „Хубаво, и ние също не желаем“.
През тази вечер, въпреки безспорната луксозност на избрания ресторант, нямаше как да не забележа, че двама охранители бяха наети, за да ни придружат по време на пътуването ни от хотела до заведението – единственият път в живота ми, когато съм имал личен бодигард, който да ме пази. Въпреки това, всичко си изглеждаше напълно нормално чак до края на много вкусната вечеря, докато вече разчистваха чиниите от десерта, вратите на ресторанта се отвориха с трясък и двама мъже с пистолети нахлуха. Очевидно бандити.
Ужасяващо. Казаха ни да си извадим бижутата и да ги оставим пред нас. Аз нервно и неохотно откопчах доста хубавия ми часовник „Порше“ и го пуснах върху покривката. Обаче някой явно бе натиснал бутона с алармата, защото тъкмо преди бандитите да си вземат плячката, на улицата се чуха двутоновите полицейски сирени. В този момент всичко протече както си трябва. Престъпниците бяха вътре, стреляйки навън, а полицаите бяха навън, стреляйки вътре. А аз, с разтуптяно сърце, внезапно се намерих под масата, с единия охранител върху мен, слушайки звуците на пистолетни изстрели и трошащите се стъкла.
Най-накрая в помещението настъпи тишина и ние изпълзяхме изпод масата, изплашени до краен предел. Разбрахме, че престрелката се бе пренесла по улиците и след това бе спряла. Един полицай провери дали сме добре, а после каза:
– Застреляхме ги. Искате ли да видите?
Ами, много хора биха отказали. Но аз си помислих колко пъти човек е бил канен да погледне двама бандити, които са се опитали да му откраднат часовника, а сега са мъртви в канавката? Затова отидох да хвърля един пог-лед. Странно, но онова, което си спомням, не бяха телата, а пистолетите им, лежащи на земята: старомодни и с дълги дула, каквито може би е носил и Уайът Ърп.
А после собственикът на ресторанта се опита да накара хората от звукозаписната компания да платят вечерята.
Ти майтапиш ли се?
Те не платиха. А двамата с Юън си взехме една бутилка бренди, за да успокоим разклатените си нерви.
Както и да е, на следващия ден Шотландия беше победена от Перу с 3:1, въпреки че поведе в деветнадесетата минута с гол на коравия Джо Джордан: унизителен резултат след цялото хвалене преди турнира, който веднага изпрати надолу в английските класации Ole Ola в посока към забвение. През същата вечер човек от „Уорнър Брос“ се обади да каже, че искат да напусна Буенос Айрес, понеже е много опасно и тяхната застраховка за мен не покрива случаи на бандитизъм в ресторанти, били те и луксозни. Затова се прибрах у дома, което означава, че не успях да видя как Арчи Джемъл отбелязва безспорно най-добрият гол в историята на световната купа срещу Холандия, и доведе Шотландия почти до класиране в следващия етап, но Джони Реп вкара втори гол и класира Холандия за сметка на Шотландия. Скапани бандити.
Откъде идва това, тази пристрастеност към Шотландия, това страстно чувство за идентичност с място и хора, намиращи се на близо 500 километра от мястото, където съм израснал и където никъде не съм бил завеждан като дете?
Винаги съм изпитвал трудности при обясняването му. Хората си мислят, че това е нещо заимствано или превзето, дори предателско.
„Ти си лондончанче, нъл тъй? А кви са тея шотландски тъпни?“
Очевидно беше, че татко е шотландец. Но той никога не ни натрапваше тази идентичност и аз никога не съм твърдял, че съм шотландец. В края на краищата аз бях израснал в Англия, майка ми беше англичанка и аз имах нейния английски акцент – акцент, който често означаваше, през 60-те, да гледам как Шотландия играе срещу Англия на хлъзгавите насипи на „Хемпдън“ в Глазгоу, с барета от кариран плат на главата, но със силно стиснати устни поради страх да не разкрия, че съм един от враговете. (Между другото, тези насипи на стадиона бяха хлъзгави, защото бяха направени от трамбована кал, а върху нея бяха положени железопътни траверси, които често преливаха от урина заради доста подпийналите запалянковци. Не разбирам защо трябва да си къркан до козирката, когато отиваш да гледаш Шотландия, но винаги се случва по този начин, от началото на времето.)
