Откъс от „Те живеят в нощта”

Романът на Денис Лихейн, по който Бен Афлек направи новия си филм

Реклама

"Те живеят в нощта" ни пренася в Бостън през 1926 г. – епохата на Голямата депресия и Сухия режим, когато контрабандата на алкохол и организираната престъпност в САЩ процъфтяват. Алкохолът се лее, куршумите свистят, а един мъж се заема да остави отпечатък върху света. Звучи познато: синът на виден полицай попада сред лошите и става един от тях. Но в ръцете на Лихейн сагата за възхода на Джо Кофлин до върховете на криминалната върхушка е свежа, нюансирана, гарнирана с алкохол, оръжия и мацки – и се разпростира от Бостън до Тампа и Куба. Докато Кофлин потъва все по-дълбоко в тъмната страна, сред онези, “които живеят в нощта и танцуват бързо” – той провокира един въпрос: Може ли хем да си добър гангстер, хем добър човек?

Едноименният филм на Бен Афлек е от 13 януари в кината. Участват Бен Афлек, Ел Фанинг, Брендън Глийсън, Крис Месина, Сиена Милър, Зоуи Салдана, Крис Купър и др.

Първа глава

Нощна птица по дневно време

Няколко години по-късно, на едно корабче в Мексиканския залив, поставиха краката на Джо Кофлин в корито с цимент. Дванайсет въоръжени мъже чакаха да излязат в открито море, за да го изхвърлят през борда, а Джо слушаше пухтенето на двигателя и гледаше как водата се пени около кърмата. И тогава му хрумна, че почти всичко значимо, случило се в живота му – и добро, и лошо, – бе започнало в утрото, когато пътят му се пресече с този на Ема Гулд.

Запознаха се през 1926 г. малко след зазоряване една сутрин, когато Джо и братята Бартоло ограбиха стаята за игра на комар в задната част на една от кръчмите на Албърт Уайт в Южен Бостън. Преди да влязат, Джо и двамата Бартоло нямаха ни най-малка представа, че кръчмата е на Албърт Уайт. Ако знаеха, щяха да си плюят на петите в три различни посоки, за да затруднят максимално преследвачите.

Слязоха по задното стълбище без проблем. Минаха през празния бар без инциденти. Барът и казиното заемаха цялата задна част на склад за мебели край доковете, за който шефът му, Тим Хики, го бе уверил, че е собственост на някакви безобидни гърци, пристигнали наскоро от Мериленд. Но когато влязоха в стаята, завариха игра на покер в разгара си, петима играчи, пиещи кехлибарено канадско уиски от тежки кристални чаши, обгърнати от сива завеса от цигарен дим. В центъра на масата се издигаше купчина пари.

Никой от мъжете не приличаше на грък. Нито изглеждаше безобиден. Саката им бяха провесени на облегалките на столовете и оръжията на хълбоците им се виждаха ясно. Когато Джо, Дион и Паоло влязоха с извадени пистолети, никой от мъжете не посегна към оръжието си, но Джо видя, че един-двама се канят да го направят.

Една жена сервираше напитки на масата. Тя остави подноса, взе цигарата си от пепелника и дръпна отегчено пред трите дула, насочени към нея. Сякаш бе очаквала за финал на вечерта да види нещо по-впечатляващо.

Джо и братята Бартоло носеха шапки, нахлупени ниско над очите, и черни кърпи, покриващи долната половина на лицата им. Това беше добре, защото, ако някой от присъстващите ги разпознаеше, им оставаше около половин ден живот.

“Нищо работа”, бе казал Тим Хики. “Удряте призори, когато там ще са останали само един-двама тъпанари да броят печалбите.”
А не петима въоръжени бандити, които играят покер.
Един от играчите попита:
– Знаете ли кой е собственикът на заведението?
Джо не познаваше мъжа, но знаеше кой е онзи до него – Брени Лумис, бивш боксьор и член на бандата на Албърт Уайт, който пък на свой ред бе най-големият конкурент на Тим Хики в контрабандата на алкохол. Напоследък се носеха слухове, че Албърт се запасява с автомати “Томпсън” за предстояща война. Вече се бе разчуло – избираш страна или надгробна плоча.
Джо заяви:
– Правете каквото ви кажем, и никой няма да пострада.
Мъжът до Лумис отново си отвори устата.
– Попитах те дали знаеш кой организира тази игра, кретен такъв.
Дион Бартоло го фрасна в устата с пистолета си. Удари го достатъчно силно, че да падне от стола и да му потече кръв. Така останалите щяха да се замислят дали не е по-добре да си замълчат, вместо да им разбият устата.
Джо нареди:
– Всички, освен момичето, на колене. Вдигнете ръце зад тила и сплетете пръсти.
Брени Лумис прикова Джо с поглед.
– Като приключи всичко това, ще се обадя на майка ти, момче. Ще й предложа хубав черен костюм, да ти отива на ковчега.
Говореше се, че Лумис, бивш боксьор на клуба “Меканикс Хол” и спаринг партньор на Злия Мо Мълинс, удрял като чувал, пълен с билярдни топки. Убивал хора за Албърт Уайт. Не точно, за да си изкарва хляба, а за да покаже на Албърт, че ако тази длъжност се превърне в позиция на пълен работен ден, то тя ще му се полага по старшинство.
Джо никога не бе изпитвал такъв страх, както когато се взря в мъничките кафяви очички на Лумис, но въпреки това му посочи с пистолет пода, изненадан, че ръката му не потрепна. Брендън Лумис сплете пръсти зад тила си и падна на колене. Останалите го последваха.
Джо се обърна към момичето.
– Елате тук, госпожице. Няма да ви нараним.
Тя угаси фаса си и го погледна така, сякаш се канеше да си запали нова цигара и може би да си долее уиски в чашата. Тръгна към него – момиче на неговата възраст, на около двайсет години, със светли очи и толкова бяла кожа, че Джо почти можеше да види кръвта и тъканите отдолу.

Той я наблюдаваше как се приближава, докато братята Бартоло прибираха оръжията на картоиграчите. Пистолетите падаха с тежко тупване върху близката маса за блекджек, но момичето дори не потрепна. В сивите й очи танцуваха пламъчета.
Тя пристъпи към дулото на пистолета му и попита:
– Какво ще желаят господата към обира си?
Джо й подаде една от двете платнени торби, които носеше.
– Парите от масата, ако обичате.
– Веднага, господине.
Когато момичето тръгна обратно към масата, Джо извади чифт белезници от другата торба и я хвърли на Паоло. Паоло се наведе към първия картоиграч, окова китките му зад гърба и продължи със следващия.
Момичето събра купчината със залози от центъра на масата – Джо забеляза сред банкнотите и часовници и бижута, – а после събра и купчинките пред всеки играч. Паоло приключи с оковаването на мъжете на пода и се зае да им запушва устата с парцали.

Джо огледа стаята – рулетката зад гърба му, масата за крапс, опряна в стената под стълбите. Преброи три маси за блекджек и една за бакара. Покрай задната стена бяха подредени шест ротативки. Ниска маса с десетина телефона служеше за телефонна централа, а на дъска зад нея имаше списък с имената на конете от снощното дванайсето надбягване в Редвил. Върху единствената друга врата, освен онази, през която бяха влезли, с тебешир бе изписано “Т” за означаване на тоалетна, което бе съвсем логично, тъй като, когато пиеха, хората трябваше и да пикаят.

Само че когато бяха прекосили бара, Джо бе забелязал две други тоалетни – напълно достатъчни за подобно заведение. А пък и тази тоалетна бе заключена с катинар.
Той погледна към легналия със запушена уста на пода Брени Лумис, който обаче го наблюдаваше как прави връзката. Джо от своя страна наблюдаваше как Лумис прави връзката. И се увери, че е бил прав от мига, в който бе зърнал катинара – тоалетната изобщо не беше тоалетна.

Това беше сейфът.
Сейфът на Албърт Уайт.
Съдейки по оборота от казината на Хики през последните два дни – първият студен уикенд на октомври, – Джо подозираше, че зад вратата има едно малко богатство.