.

Ева Тепавичарова: Ролята на майка ми е важна, но то не е роля, а живот

Йовка от "Столичани в повече" в интервю за Пепа Йорданова от "Всичко за семейството"

Ева Тепавичарова е родена на 12 април 1979 г. в София. Следва две години българска филология в СУ, но напуска и кандидатства в НАТФИЗ. Една година учи актьорско майсторство за куклен театър, след това завършва за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян. Работи първо във Врачанския театър, от 2008 г. е в Народния. За широката публика става популярна с ролята на Йовка в сериала на bTV "Столичани в повече".

От първия си брак има син Борил на 11 години, с настоящия й съпруг имат син Самуил на 4.

За първи път се срещнах с актрисата Ева Тепавичарова, когато се появи на малкия екран като Йовка от сериала на bTV "Столичани в повече ". Сега я намирам променена. Някак по-спокойна и уверена е, бунтарското излъчване е сменено от озареното лице на жена, която се чувства обичана. Разговорът ни доказва, че външността не ме е подвела.

2111653192.jpg

- Йовка се завърна в сериала, ще я гледаме ли в предстоящия нов сезон?
- За мен беше много голям шанс да попадна в този екип. Много изненадващо ми се случи. Сега, като говоря за това след толкова години, усещанията ми са по-различни. Като се върна назад и си спомня първоначалната еуфория около спечелването па кастинга, около първите епизоди, се вълнувам много. Готини чувства са. А за новия сезон не мога да кажа нищо. Каквото преценят продуцентите и сценаристите, това ще е. Ако решат, че Йовка е важна и нужна за разказа, може би ще ме поканят.

- Какво е твоето обяснение за рекордно дългия живот на този сериал?
- Чувството за хумор - според мен това е най-важното в сериала. Другото много съществено е, че през по-голямата част от времето имахме много добри сценаристи. Всъщност това е най-основното, за да може един формат да просъществува толкова дълго време. Историята на героите е интересна. Но най-вече това, че те кара да се усмихнеш на живота си. Припознаваш се в някои от ситуациите, в някои от героите. И поглеждаш със смях към случките. Това е може би разковничето на успеха.

- Този сериал те срещна със значими имена. Коя беше най-важната среща?
- Ох, не мога така да ги степенувам. Като си дам сметка, наистина всеки един от колегите ме е научил на нещо, провокирал ме е, предизвикал ме е. Може би срещата с Къпи Лафазанов много ме вдъхнови заради неговото смирение в работата, финеса му. Срещата със Стояна Мутафова пък ме изстреля в една щурост. Независимо от това на колко години е тази жена, тя има невероятна енергия и сила. Срещата с Любо Нейков ме научи да съм изключително прецизна, педантична дори. Ако тръгна да изброявам, може би ще изпусна някого. Все пак май мога да кажа, че с Ненчо Илчев ми е било най-най-приятно да работя.

- Има ли нещо от Ева в Йовка?
- Ние, актьорите, сме нормални редови хора. Неминуемо черпим от себе си, вадим от своите емоции и преживявания, от своята представа и въображение как би реагирал героят ни. Намисляме го, насъчиняваме го в главата си. Може да не звучи много точно за някои колеги, но за мен е точно така. Дадох на Йовка от добрината, от наивността си. Предполагам, че ако я беше изиграла друга актриса, тя можеше да потърси по-комерсното, по-пошлото и пресметливото в героинята. Докато аз заложих на това да бъде по-чистосърдечна и наивна, да не е толкова пресметлива. Мисля, че само спечелих с този си поглед към героинята.

- И аз си мисля, че първоначалният замисъл за Йовка е бил друг.
- Преди време получих страхотен комплимент от Емо Марков, главния сценарист на "Столичаните". Той ми каза, че първоначално са мислили да развиват Йовчето по-малко, но благодарение на мен и на моята работа е станала основна героиня. За мен това беше много голямо признание. Много му благодаря, че ми го каза.

2111653191.jpg

- След тази първа среща с камерата театърът ли си остава по-близо до сърцето ти?
- Театърът е голяма любов, няма какво да го крия. Много е различно, естеството на работа е друго. Нещата всеки път са нови, всеки път е като за първи път. Или поне така се стремим да бъде. Но ми харесва и камерата, не мога са дам приоритет само на едното или само на другото.

- Какво ново в театъра?
- Наскоро излезе новото ни представление "Спускане от връх Морган" на режисьора Ники Ламбрев, една много хубава пиеса на Артър Милър. Каня всички да дойдат да го гледат на камерната сцена в Народния театър. Много интересно представление.

- Кои са съветите на Коко Азарян, които и сега ти помагат?
- Коко не съветваше, той белязваше. Той ни слагаше печат. Казваше нещо и то се отпечатваше в нас. Не бяха съвети, те бяха закони. Те са закони. Честно е най-точното и най-вярното им изражение. Да си честен със себе си, с работата си, да си честен с публиката. Да се стремиш непрекъснато да масажираш, той така го наричаше, да масажираш въображението си, когато градиш един образ и създаваш едно представление. Да вярваш, че героят ти съществува, а не, че трябва да го намисляш. Такива едни неща.

- Особена порода сте учениците му.
- Защото имахме изключителния шанс да се срещнем с тази голяма личност. Няма как като срещнеш такъв голям, такъв мащабен дух, такава изумителна личност, тя да не остави в теб следа. Ние го възприемахме не само като учител, а и някак си като духовен водач, баща. Той безкрайно много ни обичаше, безкрайно много. Дори и сега имам чувството, че понякога седи в салона и ме обича през очите на публиката. Страшно много се вълнуваше за успехите ни, за неуспехите ни, за всичко, което избираме като пътека.

- Как се случи актьорството при теб?
- И аз не знам как. Още от дете имах някакви такива желания. Лека полека вървях в тази посока, докато се стигне до днешния ден. Винаги ме е привличало, винаги съм си мечтала за сцената. Помня, че много ходех на театър, водеха ме в Сатиричния. Този плюшен салон, мисля, червен, толкова много ме привличаше. Исках да видя какво е и отзад, зад кулисите. Някаква съдба е най-вероятно. Не беше изненада за никого, моите близки знаеха това мое желание.

- А подкрепиха ли те?
- О, да. Слава Богу, да. Майка ми знае, че като има нещо, към което се стремя, не оставям нещата по средата.
Някак си съм целеустремена в желанията си. Не се опита да ме разубеждава. Единствено каза: "Абе, мамо, то е много прашно и мръсно на тези сцени". А аз си го представях едно такова друго - много плюшено и чисто.

- Как успяваш да съчетаеш тази толкова ангажираща работа със семейството и децата?
- Много голяма щастливка съм. Около себе си имам толкова любящо семейство! Толкова разбиращо! Благодарна съм на големия ми син, който вече поема своите си отговорности и не се налага непрекъснато да бъде наблюдаван. Борил ще стане на 12 години. Вече е батко. Малкият все още има нужда от тези непрекъснати грижи. Но благодарение на мъжа ми, на майка ми, се справяме. Ако се замисля как... По-добре да не се замислям.

- Борил как прие брат си?
- Всеки родител ги мисли тези неща. Но едно го мислиш, то друго излиза. Както винаги в живота. Много съм щастлива, че двамата са си толкова близки.
Моите притеснения бяха по-скоро, че разликата им е доста голяма - 8 години. Мислех си, че детството им ще върви общо. Оказа се, че имат съвсем различни приоритети, нужди и желания. Едва сега, откакто малкият стана на 3-4 години, контактът помежду им е по-пълноценен, по-емоционално са свързани. Търсят се и това им е важно, започнаха да играят заедно. Много съм благодарна, че така се случи в живота ми и имам две момчета. Голяма радост е.

- Ако момчетата решат да тръгнат към сцената, ще ги спреш ли?
- Надали ще съм толкова ларж като моите родители. Предполагам, че ще ги посъветвам да премислят добре своето решение. Не защото професията ни не е хубава, а защото е доста тежка и изхабяваща. Особено за жените. Боравим непрекъснато с емоциите си.

- Кога ти е било най-трудно в кариерата?
- За всеки млад актьор, когато завърши, му е най-трудният етап. Пред него стоят различни възможности, много избори трябва да направи. И на мен тогава ми беше най-трудно. Питаш се накъде да поемеш, кое да избереш, ще имаш ли работа? Тези въпроси са доста обезсърчаващи за един млад човек. Четири години се обучаваш и след това в един момент оставаш ей така, изтърсен на улицата. На много от колегите им е трудно да се справят с това. Аз предприех стандартната крачка - отидох в провинциален театър. Бях почти три години във Врачанския. Там се срещнах с изключителни хора, които много ми помогнаха, много ме насърчиха. Накараха ме да се чувствам уверена в способностите си.

- Как попадна на сцената на Народния?
- Младата режисьорка Ида Даниел ме покани за нейно представление. Така тръгнаха нещата.

- Щат или свободна практика, кой е по-добрият вариант?
- Аз съм на щат и на този етап от живота ми се чувствам добре така. Може би догодина няма да е така. Спокойна съм, свободна съм. Щатът не ме ограничава. Напротив, дава ми възможност да работя.

- Как се открихте с Георги?
- В София има много готини барчета. Благодарение на тях се срещнахме. Приятели ни запознаха.

- Бързо ли разбра, че това е твоят човек?
- На секундата. Впечатли ме с чувството си за хумор. Един мъж, който съумява да те развесели, е изключително богатство.

- Професията ти заставала ли е между вас?
- Слава Богу, Георги е изключително разбиращ в това отношение. Не съм имала никакви такива проблеми. Но то това е въпрос и на интелект.

- На какво искаш да научиш момчетата?
- Знам ли? Майките сме едни такива, все искаме на всичко да ги научим. А ти 5 крайна сметка се оказва, че най-големите уроци са от начина, по който ти самият живееш. Силно се надявам да съм точна, уверена, спокойна, за да мога да ги науча и тях на това.

- Кои са страховете ти за тях?
- Като на всички майки. Може би когато отглеждаш момчета, се притесняваш дали ще станат сериозни мъже, дали ще съумееш да ги възпиташ да се държат добре с жените, да не ги лигавиш много. Ей такива едни неща. Да станат стабилни мъже, уверени във възможностите си. Това ми се иска да им дам и с примера си. Вярвам, че каквото и да учи човек децата си, примерът е най-същественото и важно. Ние сме продукт на родителите си.
Някак си ги повтаряме и подражаваме на техните действия.

- Откъде дойдоха тези царски имена Борил и Самуил?
- Просто много ми харесват. До голяма степен и кръстницата им повлия. Допитвах се и до нея. Сандра Керелезова е много близка моя приятелка, журналист и богослов. Дъщеря е на големия ни текстописец Димитър Керелезов, той скоро навърши 80 години. Да ни е жив и здрав.

- Защо реши да направиш детска актьорска школа?
- Преди да създам моята школа "Кактус" , работех доста години за школата на колега. След това направих в кино "Влайкова" нашето театрално студио. Колкото и да ангажира времето ти, вниманието ти, емоциите ти, работата с деца изключително много те зарежда и те изпълва. Помага ти и на теб самия. Харесва ми.

- Какво дава актьорството на децата?
- Не е едно и две, успяват да развият у себе си много качества. Примерно концентрацията, работата в екип, това да чуеш другия какво мисли, какво харесва. Ученето на текстове наизуст страшно много помага за паметта. В училище вече много по-малко учат наизуст отколкото ние едно време. Има деца, които идват изключително неуверени в способностите си. После виждаш как постепенно стават все по-сигурни. Други пък развиват страшни приятелства в школата.

- Борил идва ли?
- Слава Богу, отказа се. Беше две години в школата и каза, че това не е неговото нещо. Отдъхнах си. За него по-скоро съм спокойна, че няма да избере актьорството. Но то човек никога не знае. Той от малък обича да рисува, по-самостоятелна бойна единица е Борил. Може би с този талант ще се развие.

- Успяваш ли да ги опазиш от вредните храни?
- Опитвам се. Мисля, че с големия ми син до голяма степен съм успяла. Поне това ми казва, че си е купил с джобните в училище. Но те са си деца. Гледам да не съм чак пък толкова строга. Ние сме съвсем нормално семейство, не сме в някаква крайност. Може би балансът е най-точното мерило.

- А каква е Ева у дома?
- Съвсем нормална жена, която си се грижи за домакинството, доколкото сколасва. За всичко, с което се сблъсква всяка жена. Има моменти, в които ми тежи, но момчетата вече започнаха да ми помагат, особено Борил. Любимо ми е готвенето, не миенето на чинии. Да направя нещо вкусничко за вечеря, да се съберем заедно около масата и да си разкажем как е минал денят ни.

- Жена с впечатляваща външност си, притеснявала ли те е някога?
- Благодаря! Не, напротив. Това даже ласкае. Кара те да се чувстваш забележим. Може би като малка съм имала моменти, когато съм се притеснявала. Преди до осъзная, че външността ми е предимство. Чудех се какво точно се случва. Хубаво е да си интересен, по-цветен.

- Докъде се простира суетата ти?
- 0, много е голяма моята суета. Мисля, че с годините лека-полека успявам да я озаптя. Но съм си суетна, няма да лъжа. Това си е част от борбата на всяка жена - да съумява да приема промените във външния си вид, да се харесва такава, каквато е.

- Как поддържаш тази разкошна коса?
- Тя си ми е от Бога. Не полагам някакви специални усилия и грижи. Имам си много добра фризьорка, която се грижи за косата ми. Иначе нямам някакви тайни рецепти. Мисля, че най-специалната рецепта, за да изглежда една жена красива, е да е обичана.

- Притесняват ли те годините?
- Защо? Те носят нови натрупвания, нови вълнения. Могат само да ме радват. Мога само да съм благодарна и щастлива, че си вървя напред. И че водя след себе си някакви хора, които съм създала и които остават.

- Какво може да те ядоса?
- О, много неща. Опитвам се да ги овладявам. Може би лъжата е най-мощният дразнител. Обижда ме дълбоко.

- Как си представяш Ева след 10 години?
- Надявам се силно да съм здрава, да съм съумяла да дам най-доброто на децата си. Представям си как ще се занимавам с градинката си, с цветята си. И може би някакви роли на по-възрастните дами от пиесите на големите автори ще получа. Винаги съм ги харесвала, когато ги чета. Май театърът е повече в мечтите ми. Но човек никога не знае какво ще го провокира. Надявам се да се прави кино, да има хубави и качествени филми. Иначе отиват залудо всичките качества на хората, които имаме. Надявам се да имат мисъл в главата си управляващите и да разберат, че киното е много важно нещо.

- Коя роля ти е по-важна - на сцената или у дома?
- Определено тази у дома. И то не е роля, то е живот.