Автор: Мина Узаничева

На втория етаж в софийския ресторант на шеф Андре Токев е пълно с книги. Там са подредени цели поредици томове на Оноре дьо Балзак, Джек Лондон, Джон Стайнбек. „Те се част от семейната ни библиотека. Със съпругата ми харесваме тези автори. Но в последните години не ми остава почти никакво време за други книги освен кулинарни”, разказва гуруто в кухнята. Срещата е броени дни преди старта на петия сезон на „Мастършеф”. Андре Токев идва директно от кухнята на ресторанта, облечен в работна куртка и престилка. На стола си седи изправен като войник, но разказва, че в живота е по-скоро анархист, който все още живее с идеалите от най-ранната си младост.

Мечтата като цел

„Може би съм бил от децата, които прекалено много са мечтали. Не мога да се оплача, постигнах повечето от нещата, които съм искал като малък. И продължавам да се боря за онова, което все още не се е случило.” Това споделя шеф Токев, връщайки се назад в годините. Една от големите му мечти била телевизията. „Като всеки човек, и аз си казвах: „Ех, да можех да участвам в някое предаване поне веднъж!”. И ето, че не само го постигнах, но за мен телевизията се превърна в бизнес, с който се занимавам професионално. Преди години много ми се искаше чрез екрана да популяризирам професията си в България, да покажа нейната позитивна страна. Постигнах го с кулинарните предавания. Моят съвет към хората е да имат повече мечти – поне една от тях да се сбъдне.”

Шеф Токев не е имал конфликти с родителите си, когато е избирал своята професия. Тя е и неговото хоби. В известен смисъл е наследствена. „Баща ми винаги се е занимавал с ресторантьорство. Майка ми по професия е икономист, но от един момент нататък започна да помага на татко. Дълги години имаха ресторант в Германия. А аз избрах професията си от гледна точка на собствения си комфорт. Исках да е нещо, което мога да правя, без да се затормозявам. Готварството ми беше хоби, а и по принцип много обичам да ям”, споделя още звездата от „Мастършеф”.

На 16-годишна възраст се записва в кулинарното училище в Банкя. По онова време вече говори няколко езика, има опит с готвенето в домашната кухня на родителите си и решава, че ще вземе диплома лесно, ако избере точно такова образование. „И наистина ми беше лесно. Но когато завърших, започнах гледам на нещата по-сериозно. На 20 години станах баща и трябваше да работя, докато следвам „Туризъм” във Варна. Но професията за мен винаги е била такова удоволствие, че ходенето на работа не ми тежеше.”

Имал голям късмет със съпругата си. „Тя е много отдадена на семейството, грижеше се за децата, докато аз бях зает с работа. Когато обаче почивах, им давах всичко, което мога, умножено по десет. Знаете, че зад всеки успял мъж стои една успешна жена. Ако моята съпруга и моите деца не са ме подкрепяли в това, което правя, нямаше да успея. Човек трябва да намери правилния партньор, с когото да гради живота си. Всеки трябва да знае какво иска другият, какви цели има, и да го подкрепя, за да ги постигне. За мен това е успешната формула в едно семейство. Между двете половинки не трябва да има конкуренция. Всеки трябва да приема другия такъв, какъвто е, и да му помага.”

Как обаче се намира такъв човек, когато си на 20 години? „Може би сме живели във време, в което финансите нямаха значение. Не беше важно какво имаш, а какво чувстваш. Според мен това е основата, върху която с моята съпруга изградихме семейството си. Повече от 30 години сме заедно и до ден днешен сме щастливи, помагаме си, всеки гледа другият да се чувства добре.”

Първо живеят в България, където е родена голямата им дъщеря Ренате, след това заминават за Германия, където се ражда по-малката – Елиза. „В Германия бяхме на квартира, но там това е нормално, дава възможност да си мобилен. Работех на много места, а семейството се местеше заедно с мен. Исках да постигам и да уча повече, сменях хотели и ресторанти, за да трупам опит, да взема майсторска диплома за готвач в Германия, което се равнява на висше образование в България. Трудно беше, но всяко начало е трудно. Нормално е да се започне от ниско ниво, преди да стигнеш до нещо по-голямо. Затова винаги се забавлявам, когато ми кажат: „Ей, добре си ти!”. Отговарям: „И ти можеш да си добре”. Всеки може да е добре, когато прави това, което обича, и го прави със сърце и мисъл, готов на компромиси, за да го постигне. Разбира се, по пътя има не просто камъни, а цели скали, но човек трябва да се пребори с тях. На момчетата и момичетата, които работят с мен, винаги казвам: „Имате ли мечти, поставете си ги като цели и можете да ги постигнете. Няма нищо, което човек не може да постигне.”

Цялото интервю четете в мартенския брой на сп. Биограф.