.

Деси Стоянова: Коронавирусът очерта зловещ омагьосан кръг. Здраве срещу свобода

Водещата на „Преди обед“ в откровен разговор за живота днес и утре – в новия брой на „Жената днес“

„Десислава Стоянова е едно от най-популярните телевизионни лица. Заедно с Александър Кадиев са водещи на „Преди обед“ по bTV. Започва кариерата си във в. „Сега“ през 1998 г., където първо работи в международния, а след това – във вътрешнополитическия отдел на вестника. През 2002 г. получава покана да се присъедини към екипа на bTV Новините. През следващите 5 години се занимава предимно с политическа журналистика. Автор е и на редица филми в bTV Репортерите. Била е и заместник главен редактор на списание AMICA. Деси е омъжена за журналиста Велислав Русев и двамата са родители на близнаците Стефан и Красимир.“ С тези думи Йоана Гъндовска резюмира личния и професионалния свят на Деси Стоянова за читателите на сп. „Жената днес“. Вижте откъс от разговора между двете по повод пандемията и всички промени, които тя предизвика.

Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?

В началото – шок и страх, ако трябва да съм честна. От неизвестността, от това, че животът такъв, какъвто беше до вчера, изведнъж се изпари. Въпреки че цял живот работя в медии и имам „защитни механизми“, в първите дни и на мен като на много други хора, вълната от лоши новини ми се отрази разклащащо. Катастрофичните репортажи от държави като Италия и Испания, всекидневното затягане на мерките у нас, неяснотата какво следва, какъв ще е размерът на бедствието. Тръгнах да си представям как на практика „сработват“ препоръките, в случай че осъмнеш със симптоми. Звъниш на личния лекар, не ходиш на преглед. Да, но каква точно е гаранцията, че той ще ти вдигне, пренебрегвайки хората пред кабинета си и всички други, които сигурно му звънят в същия момент? И каква е гаранцията, че по телефона ще успее да оцени реално състоянието ти? После си стоиш вкъщи и се лекуваш сам. Можеш да разчиташ на реален преглед и реална помощ, чак ако/когато се докараш до пневмония и си за прием в болница. Не звучи особено окуражаващо, нали?

С времето обаче си дадох сметка, че не искам и не мога да живея в страх. И се концентрирах в това да правя онова, което зависи от мен. И това, в което съм най-добра. Да си върша работата качествено, спазвайки мерките и да мисля в къси хоризонти. За днес, за утре. Без размисли и планове за по-далечното бъдеще.

Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?

В хората, които обичам, най-близките ми, децата. При нас така се получи, че извънредното положение ни завари разделени – Вельо (мъжът ми) и децата бяха отишли в Балкана за втората грипна ваканция. После дойде извънредното положение. И в следващите няколко седмици останахме разделени – аз в София на работа, те в планината. До този момент никога не се бяхме разделяли за толкова дълго. И това ми тежеше, въпреки че си давах сметка, че за тях е много по-добре да са там далече, където коронавирусът не диктува всяко вдишване и издишване, както е в София. Спасение намирам и в работата си, в това да съм заета. Много помага. А и това, че навън вече е толкова светло и зелено, също. Пролетта и намекът, че лятото идва, винаги са ми вдигали тонуса.

Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?

Аз съм късметлийка, защото работата ми не е сериозно засегната от кризата. От щастливците съм, които имат шанса въпреки коронавируса да продължат напред повече или по-малко както преди. Да, наложи се да водим поотделно със Сашо и екипът ни се раздели на две, за да сме сигурни, че дори и някой да се зарази, предаване ще има. Но работата си върви. Аз от години съм човек, който е от работа вкъщи и от вкъщи на работа, така че в това отношение за мен нямаше голяма промяна.

деси

Това, което ме натоварва и ми тежи, е, че не мога да прегърна родителите си, приятелите си, че не мога да подам ръка, когато се срещна с някого. Ходенето с маска е нещо, с което трудно свикнах. Особено в началото ми действаше задушаващо. Потискащ е и начинът, по който маските промениха хората. Разминават се, без да се поглеждат, без да се поздравяват. Виси едно подозрение във въздуха.

А ако трябва да търся някакъв позитив, той е във възможността да прекарам повече време с децата. В дните, в които Сашо е на ефир, а аз съм си вкъщи, сме по цял ден заедно. И виждам колко големи са моите момчета вече. Да не говорим колко съм задобряла в делението на многоцифрените числа, например…

Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?

Урокът е, че светът ни е безкрайно ефимерен и всичко, което приемаме за даденост, може да бъде заличено с едно щракване. Бам и го няма. Онзи прастар урок, че трябва да ценим нещата, които имаме, докато ги имаме, а не чак когато ги загубим.

Може ли битката с коронавируса да промени представите ни за добро, лошо, смело, достойно… Ще ценим ли повече свободата и свободите си? И как си представя Деси света след като „бурята отмине“? Отговорите на тези и други въпроси четете в новия брой на „Жената днес“.