.

Деси Стоянова: На какво мирише щастието

Сп. EVA разкрива неосветената страна на водещата на „Преди обед“ във февруарския си брой

Снимка: Диляна Флорентин, сп. EVA

Не е кой знае колко по-различна наживо и без грим. И никак не е трудно да я харесаш. Големи очи с много блясък и смехът й. Забелязали ли сте каква рядкост е да се чуе приятен смях, нито с дразнещо високи нотки, нито груб, точно такъв, че да те накара да се обърнеш след човека и да му кажеш здравей.

Наживо и без грим водещата на „Преди обед” по bTV Деси Стоянова е още по-слаба и много подвижна. Пространството около нея леко жужи от електричество, тя го нарича здравословно напрежение и го отдава на перфекционизма си, съчетан с желанието да контролира нещата. Дава си сметка, че може да е натоварващо за околните. Но това го знаем и от ефира – Сашо Кадиев, с когото заедно водят „Преди обед”, го изпитва често на гърба си, особено, когато се е отдал на чаровното си хоби – закъснението. Деси с най-прекрасна усмивка твърди, че работи по проблема „лесно паля” и си е поставила за цел да брои поне до пет, преди да реагира... до пет, представете си! Все пак повечето хора броят до десет, Деси! Но какво да се прави – темперамент.

С помощта на космически апарат китайците се опитаха да хвърлят светлина върху обратната страна на Луната, защото хората – а китайците също били такива, са склонни да вярват, че обратната страна крие чудеса, някакви особено великолепни кратери или омайни върхове, че там пълзят тъмни сенки или духа особен вятър.

Какво ли крие неосветената от телевизионните камери страна на Деси Стоянова обаче? Двама близнаци на по 10 години, които тя държи твърдо да си останат неосветени, за да могат да карат спокойно детството си и да тренират волейбол. Кръг от приятелки. Една къща в Еленския Балкан, наследство по съребрена линия, без обхват на телефоните. Сладки детски спомени. Посещения в басейна, фитнес залата и при дерматоложка за някоя и друга мезотерапия – екранът задължава! Факта, че може да изяде доста бързо две парчета руло стефани – убедих се лично. Съпругът Велислав Русев не е скрит (в Царево има хотел, който се казва „Скритият мъж”, но случаят тук не е такъв), а и няма как да е. Журналист по професия, сега той е главен редактор на списание “Бизнес клуб”. Разбира доста от архитектурни стилове, явно и от други естетически явления, което му е помогнало да забележи Деси Стоянова при нейното постъпване в редакцията на в. „Сега”, където работел и той. Когато сега Деси кихне, Велислав казва „наздраве” и „едно-едно-едно” според добрата стара игра „някой мисли за теб”. Кой твърдеше, че на човек понякога му е достатъчно да чуе „наздраве”, за да се чувства обичан?  

Такава е Деси Стоянова изпод перото на Адриана Попова и обектива на Диляна Флорентин. Специално за читателите на сп. EVA тя повдига завесата на личния и професионалния си свят.

 

Пред кого триеш грима си и пред кого издигаш бариери, Деси?

Аз съм открит човек. Каквото мисля, го казвам, понякога преди да съм си дала сметка за последствията. С годините започнах да осъзнавам, че тази прибързаност ми пречи на моменти. И съм си поставила за цел да броя поне до 5, преди да реагирам. Което, оказва се, хич не е лесно. Веднъж успявам, два пъти се провалям. Особено в разни ситуации с децата.

Не допускам лесно до себе си, имам предвид до тесния кръг на наистина близките ми хора. За сметка на това обаче веднъж влезеш ли, излизане няма. Имам малко приятели и това са приятелства на много години. Знам, че мога да се доверя и да си кажа всичко пред тях. Другият човек, който ме познава във всичките ми фази, е мъжът ми. И сестра ми, разбира се, която ме познава цял един живот.

 

Деси
Снимка: Диляна Флорентин, сп. EVA

Откога са тези приятели и как понасят популярността ти?

Имам си приятелка още от ученическите години в 22-ро – Христина Янева, сигурно част от вашите читатели я познават като Хедра от блога й. С нея може да не се виждаме с месеци, но разговорът тече, все едно сме сложили запетайката вчера. Другите най-близки приятелки са ми от репортерските години в bTV – Ани Цолова, Миролюба Бенатова и Дарина Сарелска. Мира ни „събра“ и се оказахме доста устойчива на времето и ветровете група. Знам, че мога да разчитам на тях, каквото и да става. А популярността (тяхната или пък моята) никога не ни е била казус.

Колата част от приятелския ти кръг ли е? Какво живее постоянно в нея – гримове, бухалка, токчета за всеки случай?

Много исках да се науча да карам и бях много щастлива, когато с Вельо си взехме първата ни кола – едно старо, бяло Cinquecento. Страстта ме държа към десетина години, но ако трябва да съм честна, вече ми е писнало всеки ден да съм зад волана. Искам да се возя и да мога да си чета, примерно. Ако имах удобен вариант за градски транспорт, щях да съм зарязала колата. Или поне драстично да съм ограничила употребата й. А иначе колата, предвид че всеки ден е обитавана от две 10-годишни момчета, е място, в което можеш да намериш всичко – полуизпити бутилки минерална вода, разхвърляни дискове, забравени ръкавици, понякога дори забравени телефони. Токчета за всеки случай нямам, по-скоро понякога, когато съм тръгнала с токчета и знам, че денят ще е дълъг, си имам едни кецове в резерва, за да мога да си карам с тях.

 

Кого държиш за ръка?

Синовете ми, макар и по-рядко напоследък, защото вече са големи момчета. Вельо, с когото сме заедно вече близо 20 години (боже, като го казвам и ми звучи странно кога е минало толкова много време…) Любимата ми баба, при която е минала голяма и важна част от детството ми.

И ти ли си дете на баба?

И на мама, и на тате, но при баба бяхме почти всяка събота и неделя.

Ти успя ли да осигуриш на децата си такава баба?

Майка ми помага винаги, когато има нужда, за което съм й много благодарна. Особено в началото, когато момчетата бяха бебета, беше невъзможно да се справиш сам. И тогава и тя, и сестра ми, бяха насреща. Предвид, че племенницата ми е с 4 месеца по-голяма от моите хлапаци, у нас беше като в мини детска ясла с три бебета на почти една и съща възраст.

Имате ли ритуали с мъжа ти – да отбелязвате деня на запознанството си, сватбата. Вечери за свети Валентин?

Не сме от двойките, които треперят на датите и годишнините. Нито сме от поколението, което толкова се втренчва в свети Валентин. По-скоро ни дразни показността и прекомерната приповдигнатост, която настава около 14 февруари. Отбелязваме си я годишнината от сватбата, когато както дойде, без големи фанфари. От последната годишнина примерно съм запомнила как седнахме с момчетата да разгледаме двата дебели албума със снимки от тогава и беше много приятно, те питаха, ние им разказвахме и така се връщаш в момента по един много хубав начин.

Какво си помисли, когато видя Велислав за първи път? Моментално харесване ли беше?

Нямам спомен кога съм го видяла за първи път – някъде из коридорите на в. „Сега“ на „Славянска“ е било. Аз - новопостъпила репортерка в международния отдел, той шеф на „Разследвания“. Нямахме много допирни точки. Имам обаче ясен спомен за излъчването му, което ме привличаше далеч преди да се влюбя в него. Беше един такъв малко загадъчен, умен и толкова синеок. После от дума на дума, от купон на купон (а тогава в „Сега“ се живееше много задружно) нещата се случиха. Класическа история.

Любима тема за разговор с мъжа ти. Има ли нещо, за което не можете да се разберете? Прословутият капак на тоалетната чиния например.

Не, ние имаме казус с капака на тенджерата. Не мога да разбера, вече години наред, как е възможно никога да не уцелва правилния капак. Взима една тенджера и слага капака от друга. Според него няма никакво значение. А мен ме дразни. Ужким той е Девата в нашата двойка, обаче аз се дразня. И така. Смешно е, но няма оправия.

Да разбирам, че вкъщи той готви, така ли?

Вельо е човекът, който умее да готви у нас. И аз се упражнявам в кухнята на моменти, но съм посредствена в сравнение с него. В един момент преди години той се беше пооттеглил, слава богу, напоследък се завърна, и съм много щастлива от този факт. Аз режа салати и завеждам „сладката“ секция. И палачинките, разбира се - те са ми запазена марка. Добра съм и на бисквитена торта с шоколадов крем – децата много я обичат. Той умее да изненадва с вкусове, за печения му петел от Нова година още се говори.

Тогава коя е твоята територия в къщата – плетенето, бродирането, приготвянето на вишновка по стара семейна рецепта?

Хващаш ме натясно, нито едно от изброените не го владея. Аз съм личният асистент на пералнята, а това, повярвай ми, си е сериозен ангажимент при наличието на трима мъже вкъщи. Мия чинии, опитвам се да вкарвам ред в хаоса (рядко се получава докрай) от разхвърляни дрехи, учебници, слушалки, книги и прочее неща, които децата редовно посяват из цялата къща.

Най-романтичният жест, който си получавала? И правила?

Винаги са ми били любими моментите, в които единият казва хайде да заминем за еди-къде си, и просто го правим. Едно време много пътувахме така. Преживяването заедно е най-ценното.

Деси
Снимка: Диляна Флорентин, сп. EVA

На кое място би искала да се събудиш в една мечтана сутрин с много време в нея?

С шума на вълните, на брега на морето. Или на палубата на някой кораб. Бих се излежавала с книга в ръка, наслаждавайки се на безвремието.

Успяваш ли понякога да си изключиш телефона?

В последните години единственият момент, в който наистина мога да захвърля телефона, е през лятото, когато „Преди обед“ е във ваканция. И го правя с голямо удоволствие. Макар и не буквално, но това е периодът, в който телефонът е просто телефон, тоест средство да се свържеш с някого, ако има нужда. Обикновено поне седмица-две прекарваме в Балкана, където така или иначе почти няма обхват, така че електронно-дигиталният детокс ни е гарантиран.

Какво би правила в една идеална вечер и на кое място ще е тя?

Може да прозвучи клиширано, но наистина по-важно от това „къде“ е „с кого“. Така че за идеалната вечер има два варианта – вариант едно с Вельо, някъде извън забързаната рутина на деня, с достатъчно време само за нас двамата, или вариант две с моята женска група – приятелките ми, с които мога да си говоря за всичко.

Кой от световния елит би поканила на вечеря. Кой твой специалитет би им поднесла?

Опра Уинфри, Серена Уилямс, Илън Мъск, Джеф Безос, Фредрик Бакман, Д.К. Роулинг… все хора, с които си пожелавам един ден да говоря. Бих ги разпитвала за тях самите, за това какво ги задвижва, как се раждат идеите им, какво ги прави щастливи, как се справят с провалите и още купища неща. Що се отнася до специалитетите – както вече си признах, не съм особено добра, така че… Освен да им завия по една палачинка, не знам.

От изброените Серена Уилямс ми се вижда най-спорна, особено след скандалната й изява на US Open. Защо тя?

Интересна ми е, включително и заради това, че може да си позволи да се държи така. В биографията й има куп неща, за които бих искала да чуя от самата нея. Осем месеца след като роди беше обратно на корта, печелейки. На мен това ми се струва свръхчовешко. Бих я питала включително какво си мисли, че постига, правейки инстаграм профил на дъщеря си едва ли не от ден първи.

Ти доволна ли си от себе си като майка? Ако можеше да дадеш на децата си една суперсила, каква щеше да е?

Давам най-доброто от себе си. Надявам се един ден, когато децата ни пораснат, да имаме основание да кажем, че сме се справили достатъчно добре като родители. Иначе, предвид перфекционизма, който ме гони, ми се иска да успявам да съм по-търпелива за някои неща, по-малко изискваща за други и по-спокойна като цяло. А по въпроса със суперсилата – не им трябват суперсили, достатъчно е да вярват в себе си, да не се страхуват да опитват, да не се отказват лесно и да имат късмета да попаднат на готини хора.

На какво мирише щастието?

На бебетата ми преди 10 години. На изсъхналите от слънцето водорасли на брега на Аркутино преди 12. На сутрешните вестници в началото на кариерата ми. На домашната баница на баба от едно време. На прясно изпържените палачинки на мама, като бях дете. На цъфналия люляк през пролетта. На много неща.

Кой е любимият ти детски спомен?

Как играем на ръбче зад блока в „Люлин“ или как се спускам с колелото по една от стръмните улици и хем малко ме е страх, хем ми е едно такова прекрасно. Как мама ни пържи палачинки в неделя, аз изяждам цели 10 и после ме боли коремът. Как играем на табла с баща ми на плажа и аз успявам да го бия. Как си правим походи до Борисовата градина (тогава Парка на свободата) с баба и вечерта, като се приберем, съм пълна с онази най-сладката умора.

Кои мечти си осъществила и това направи ли те щастлива? Кои мечти ти останаха?

Ето виж, например, работата ми в „Преди обед“ - не съм мечтала за нея. Никога не ми е било цел да ставам водеща, а животът така се стече, че станах, и сега съм щастлива. Ако има нещо, което ме е водило напред в живота ми, то това не са мечтите, а един дълбоко вкоренен стремеж да бъда много добра в това, което правя – каквото и да е то в съответния момент. Иначе оттук нататък за какво си мечтая? Идиличната картинка, която си представям, е как след време с Вельо сме се изнесли да живеем в Балкана и комбинираме безбрежното спокойствие на планината с пътувания насам натам – има земно кълбо да се обикаля, а още не сме почнали.

Първото място, до което искаш да пътуваш сега и последното, на което би отишла?

Можем да започнем с Австралия, че наскоро ми разказваха чудни неща за там, или пък с Южна Америка. А за последно – не знам, не гледам по този начин на нещата.

Какво има на нощното ти шкафче?

Кремове и книги, които ми се иска да прочета, но рядко успявам да отворя, тъй като все не ми стига времето.

Кога за последно се мери?

Не помня, в последните години не се тегля. Спрях след като родих и в продължение на няколко месеца се потисках, че не успявам да сваля едни 5-6 килограма. После ги свалих, но така и не се върнах към кантара. По-важно ми е как се чувствам в кожата си, отколкото колко точно тежа.

Какво не би облякла?

Всякакви тигрови и леопардови мотиви. Също и палто от кожа с косъм. Просто не е моето.

Алфред дьо Мюсе е казал: „Попитай сърцето, там е геният”. Имало ли е случай, когато си „попитала сърцето”, но след това си съжалила, че си го послушала?

Аз съм импулсивна и в този смисъл автоматично следвам сърцето. Но имам един емблематичен пример за обратното (ако приемем, че обратното на сърцето е разумът). Пример за това, че понякога разумът и рационалните аргументи в крайна сметка могат да те пратят в грешна посока. Първоначално, когато ми предложиха да водя „Преди обед“, отказах. Съмнявах се, че проектът ще има дългосрочно бъдеще и не исках да рискувам. Е, както е очевидно към днешна дата, съм била в грешка. И мога само да благодаря за упорството на хората, които тогава не приеха „не“ за отговор. Защото иначе сега едва ли щяхме да си говорим и аз със сигурност щях да съм пропуснала шанса да имам работата, която ме прави щастлива.