Познавате я от телевизионните ѝ репортажи в сутрешния блок и новините на bTV и няма как да не сте чули за отнетите деца в Норвегия. тема, която развълнува хиляди хора у нас и с която Мария Цънцарова, репортер и разследващ журналист, се завърна на малкия екран след едногодишно отсъствие по майчинство. Мария е от Карлово. Завършва журналистика в Софийския университет. Преди bTV бе репортер на Нова телевизия. Сред популярните ѝ репортажи са тези за схемите на ДПС за купуване на гласове, за имотното състояние на Делян Пеевски, разследване на Бисер Миланов–Петното и много други. Носител е на журналистически награди от фондация „Радостина Константинова” (2013), фонд „Валя Крушкина” (2014), както и приза на НБУ „Журналист на годината” (2014). 

Интервю на Мая Младенова за OFFnews.bg

Мария, как попаднахте на темата за Норвегия и очаквахте ли тя да предизвика толкова много реакции?

В първия ден след като се върнах от майчинство, моят колега Евгени Генчев ми показа сигнал, в който се разказваше за български семейства, които си тръгват от Норвегия заради страх социалните да не вземат децата им и за други, които се борят да върнат децата си, след като вече са ги загубили. Тези хора разказваха как грижата за децата в Норвегия трябва да отговаря на контролирани от държавата критерии. Стори ми се невероятно петната по блузата или неизмитите зъби да бъдат причина социалните да започнат проверка. Не допусках, че е възможно да вземат деца от майка им, когато в семейството няма данни за насилие или наркотици. Бях изключително скептична, че всичко това може да е вярно. В крайна сметка се оказа, че в Норвегия наистина институциите са много бдителни и обръщат внимание на всеки един сигнал, с презумпцията, че мръсните дрехи и лошата устна хигиена могат да бъдат индикации за цялостно немарливо отношение към детето.

Децата също така са информирани в училище, че могат да сигнализират службата Барневерн при всеки проблем в семейството. Това също е причина много семейства да бъдат подложени на сериозни проверки. Например, български родители, които не събраха смелост да застанат пред камерата ни, ми разказаха как са били изправени пред реалната опасност да им бъде взето детето. Техният син се оплакал в училище, че вкъщи го принуждават да учи наизуст таблицата за умножение. Без да са информирани родителите, детето е взето от училище и е отведено в социалната служба в града. Служителите обаче отлагат взимането на решение за съдбата му с ден и късно вечерта позволяват на родителите да го отведат вкъщи. Майката веднага купува самолетен билет за България и няколко часа по-късно летят. Така че независимо добра или лоша, това е система, която обръща съдби.

Истината е, че не очаквах чак толкова много и толкова бурни реакции по темата. Социалните теми обаче са много деликатни, с висока чувствителност и достатъчно близки до всеки човек, за да предизвикат желанието му да се изкаже по тях. 

Темата раздели мненията на две крайности: от „Това е чудовищно“ до „Браво, държавата просто си защитава децата от лоши родители“. Вие как гледате на този дебат?

Един норвежки журналист, с когото имах възможност да поговоря за кратко тук в София, обясни ситуацията по начин, който ми се вижда правдоподобен. Според него дейността на Службата за закрила на детето е подложена на тежки критики заради редица спорни случаи, които са били разказани в медиите. Но той смята, че те са по-скоро изключения, отколкото практика. От друга страна нашето общество разглежда действията на норвежките институции през призмата на отношението към българските институции – тоест с недоверие и съмнение за корупция и злоупотреби. Към това бих добавила и отношението ни към личното ни пространство. За нас домът и всичко, което се случва в него, са единствено наша работа. В Норвегия гражданите са поощрявани да докладват всяко съмнение за нередност. Социалните казват, че предпочитат да проверят няколко сигнала повече, отколкото да пропуснат нещо. И това е загриженост за децата. От друга страна обаче както навсякъде, така и в Норвегия има недобросъвестни хора, които използват тези сигнали за разправа със съседи, например. Там клеветата не се счита за престъпление и така хора, които лъжат и спекулират,  не носят отговорност. А семействата, за които има сигнали, подлежат на много сериозни проверки. Те трябва да са готови да отворят домовете си за социалните и да им докажат, че се грижат добре за децата си. Това, че мненията са крайни, не ме изненада. Има аргументи и в двете посоки.  

Какво бихте казали на онези, които коментират, че семействата сами са си виновни, че трябва да се съобразяват с правилата в чуждата страна, че тук просто не сме свикнали с такова „по-цивилизовано“ ниво на защита на детето?

Норвегия е държава, която истински обгрижва гражданите си – там хората не се тревожат за сигурността си, знаят, че децата им няма да останат извън ясли или детска градина, спокойни са, че могат безплатно да ги заведат на лекар. А ако те самите останат без работа, знаят, че ще бъдат осигурени. И съм сигурна, че много наши сънародници тръгват към Норвегия, знаейки всичко това. Мисля, че е важно да знаят и другото – за правилата и порядките там. И затова е добре Външно да спазят обещанието, което поеха, и да намерят начин да ни информират за особеностите във всяка държава. От друга страна обаче това схващане, че българите сме някакви примати, които не можем да се впишем в цивилизацията, ми се вижда също толкова глупаво, колкото и твърденията, че всички полицаи са корумпирани, че всички журналисти са продажни и всякакви други обобщения за групи от хора. Освен това, спорни казуси има не само с български деца. Канадски, американски, полски семейства също се борят за децата си. А срещу действията на службата за закрила има и политически реакции в някои от тези държави. Също така и в Норвегия, въпреки високото доверие към институциите, системата за закрила на децата търпи сериозни критики. В остро писмо, 170 техни уважавани адвокати и експерти пишат, че тя е лишена е от човечност.

В коя социална система Вие бихте избрали да отглеждате детето си – българската, норвежката, някъде по средата? И защо?

Аз съм направила своя избор. Моят син ще расте в България. Огромната ми надежда е никога да не ни се налага среща с нашата социална система. Защото опитът от моята работа показва, че много от служителите в институциите не се интересуват от децата, а как да се отърват от  отговорността за тях. Работещи в Закрила на детето и Социално подпомагане прехвърлят едни към други, вдигат ръце от децата, когато напуснат териториалната им дирекция. Отнасят се формално – ако има достатъчно стаи и топла вода, значи всичко е точно. И понеже наистина мисля, че е глупаво да се обобщава, пак подчертавам – това са впечатленията от моя опит като журналист. От друга страна, получих уверение от норвежката служба за закрила на детето, че ако моите съседи подадат сигнал, че детето ми плаче всяка нощ, вероятността да дойдат социални служители вкъщи, е голяма. В момента в Норвегия тече критичен дебат за това как функционира системата. Под много сериозно съмнение са поставени компетенциите на социалните служители и експертите, които взимат решения за съдбата на децата. Така че аз бих била притеснена. Когато посрещна социалния служител вкъщи, доколко мога да вярвам в неговия професионализъм и обективност. От друга страна, наша сънародничка ми разказа за своя приятелка, самотна майка на дете с аутизъм. Социалните са наблюдавали живота им вкъщи. Преценили са, че майката има нужда от домашна помощница, която да ѝ осигурят безплатно. Жената е отказала такава помощ. Предложили са ѝ да осигурят семейство, което веднъж месечно за един уикенд да приема детето ѝ в дома си, за да има поне кратка почивка. Тя е приела. Това ми се струва подкрепа, която заслужават и българските майки на деца със специални потребности. Така че нашите служби има какво да вземат.

Има ли развитие при някои от семействата, които заснехте?

Всички те продължават съдебните битки да върнат децата си. А пък тези, които са си тръгнали от страх да не им ги вземат, сега мислят как да си тръгнат от България. Някои вече заминаха, други още не, но ще го направят. 

Ще продължите ли темата в репортажите си?

Разбира се. Всички реакции по темата показват, че е важна. А важните теми не трябва да се оставят.

Вие станахте популярна с разследванията си за изборния процес, за имотите на политици. Жива ли е разследващата журналистика у нас?

Ако кажа, че не е, това означава да зачеркна репортажите, за които ме питате. Мисля обаче, че разследващата журналистика е най-застрашеният от изчезване жанр. Защото изисква огромен ресурс, много време за подготовка и трябва зад гърба на журналиста да стоят продуценти и шефове, които да са готови да отговарят на неприятни телефонни обаждания. Аз имам този късмет в bTV. Разследванията се насърчават и подкрепят. Когато се върнах на работа след майчинството, всеки ден ме питаха „Кога ще видим следващото ти разследване?“.

От кого черпите опит? Кои са учителите Ви в професията?

Аз имам щастието през професионалния си път до тук да съм подкрепяна от хора, които наистина знаят как се правят нещата в нашия занаят. Като бях дете, на журналистика ме учи Ваня Юнакова. Тя ръководеше клуба „Млад журналист” в Карлово. След това в Нова телевизия се запознах с моя колега и приятел Евгени Генчев. Тогава той беше политически репортер, след това водещ на сутрешния блок. От него съм се учила как се пита и с него и до сега имам щастието да си говоря за материалите, които правя и за журналистиката като цяло, защото сега той е продуцент на “Тази сутрин”. А в bTV имам щастието да работя с Искра Владимирова и Валя Гиздарска. Всеки ден от тях уча как се прави съдържателна и в същото време визуално грабваща журналистика. Въобще имам късмета да срещам по пътя си хора, на които да вярвам и от които да уча.  Разбира се, уча и от екрана. Има колеги, чиито репортажи гледам с възхищение. За съжаление, все по-често обаче в българския ефир виждам как не се прави. Много пъти си казвам: как е възможно по видимо скандални теми да съществува толкова беззъбо или тенденциозно отразяване. Това също е полезно.

Бихте ли работила друго, освен журналист?

От четвърти клас виждам себе си като журналист. И досега не мога да си се представя в друга роля. И ми е крайно неприятно, че и ние, които вършим работата си отговорно и съвестно, и служителите на жълто-кафеви медии, сме наричани журналисти. И това е част от стратегията за дискредитиране на сериозните журналистически материали. Когато заливаш аудиторията с пропаганда и лъжи и през всичките информационни канали, върху които имаш контрол,  наричаш това „журналистика”, абсолютно закономерно публиката се обърква и губи доверие в журналистиката като цяло. Вярвам обаче, че има хора с инстинкт към истината. И заради тях е важно ние, журналистите да не се отказваме от усилията да разказваме и да питаме. Защото само така можем да се противопоставим на мръсотията, която се представя за журналистика. И в тази връзка ме притеснява, че достачесто виждам преднамереност и необективност и при колеги, които са с претенцията за критичност и безкомпромисност. И все по-често чета и гледам морализаторстване и издаване на присъди вместо най-простички журналистически изяви - като задаване на въпроси, например. И понеже аз мога да работя единствено като журналист, се чувствам като човек, който не е застраховал дома си срещу бедствия. Сега си живея спокойно, защото имам комфорта да правя нещата както мисля, че трябва да се правят. Но нямам план Б за себе си.

Мечтаете ли за собствена рубрика или предаване?

Ако въпросът съдържа очакване за разследваща рубрика или предаване - не. Всички опити и упражнения в този жанр показват, че нямат шанс за успех. Огромният ресурс, който изисква разследващата журналистика, не позволява в българския ефир да има сериозно съдържание, което да се излъчва веднъж седмично или дори месечно. Още повече, разследващата журналистика не може да бъде самоцел. Тя идва в отговор на събитие или явление, което има нужда да бъде осветлено, а не от любов към криминалния жанр. Освен това любопитството ми не се изчерпва само с незаконните практики в нашата държава. Еднакво важни ми се струват и политическите, и социалните, и развлекателните теми. Така че най-съществената ми мечта, ако може въобще да се нарече мечта, е да има важни теми, които да разказвам и да имам възможност за срещи с точните хора, на които да задавам въпросите си. Щастлива съм, че сутрешният блок на bTV е място, на което се чувствам уютно да правя това. А ако някой ден нещата се подредят така, че се изправя пред предизвикателството „собствено предаване”, ще дам всичко от себе си да го изпълня със смисъл и качествено съдържание.