Мъжът днес: Светослав Иванов

Какво разказа водещият на „120 минути“ пред „Жената днес“

Реклама

Водещият на предаването „120 минути“ Светослав Иванов гостува на „Жената днес“, за да обясни значението на истината и добрината. Той сподели вижданията си за „счупения свят“, в който живеем, силата на думите и нуждата от вяра в стойностно интервю на Йоана Гъндовска. Смята ли за жертва истината в днешно време, от какво се страхува и кои са думите, които имат значение – прочете:

Счупен свят. Това са твои думи от деня, в който започна войната в Украйна. Защо се счупи този свят, Светльо?

Светът се чупеше постепенно, пред очите ни. Това е свързано с много фактори, но и с промяната на усещането ни за време и пространство. Светът стана прекалено бърз, безпаметен. В този информационен вихър, в който живеем, събития, случили се преди 2 седмици ни изглеждат като събития отпреди 2 месеца, а тези преди половин година, са вече като от предишна епоха.

Бързият свят е свят на бързи решения, бързи политици, които се хлъзгат по повърхността и трагедии, които се повтарят отново и отново. И тук историята, контекста и поуките стават излишни. Например, в момента, в който анклавите в Донбас се обявиха за “държави”, вече беше ясно какво щеше да последва в Украйна. Защото имаме историческия опит, например със самообявяването на Данциг (Гданск) от края на август 1939 г. за “независима държава”. Всички, които са изкушени от историята знаят какво следва…

Понякога зрители ми пишат, че в коментара на водещия при откриването на “120 минути” преди еди колко си години, откриват неща, които в момента се случват. Но това не ми носи нищо друго освен печал.

Войната отдавна започна. И то за нашето съзнание, начин на мислене и нагласи. Всяка клавиатура от години е снаряд, а стотици хиляди стават виртуални войници, дори без да го осъзнават.

А стана ли истината отново жертва на войната? Преди години каза, че ще дойде време, в което разделението в обществата ще е толкова голямо, че ще имаме различни формулировки за понятието истина. Колко гледни точки има днес истината?

Истината никога не е била въпрос на гледна точка. Това е една от големите заблуди и е клише, което медиите години наред използваха. Този свят се крепи не на различните ни представи за истина, а на усещането ни за добро и зло, правилно и неправилно, справедливо и несправедливо, законно и незаконно. Върху разграничаването им стъпва цялата човешка цивилизация. Не можем да си затваряме очите пред лъжи, твърдейки, че това е „гледна точка”.

Преди години, когато мислех по темата, си представих, че ще живеем в свят, в който истината все по-трудно ще е функция не на обективна реалност, а на вътрешни убеждения, които изкривяват реалността от една страна и мултиплицират истината в много на брой и различни „истини“. Те служат като аргументи за доказване на предварителни убеждения, а не за промяна на нагласи. Предварително убеденият човек не слуша аргументи, той търси потвърждение на това, което мисли. Всичко извън този балон води до сблъсък, а не до диалог. Ето защо, днес, в този отворен свят, изглежда, че си говорим много повече, но се разбираме по-малко, докато пропастта между нас става все по-голяма.

Истината днес се дави в океан от информация и дезинформация. Всеки е носител на своята истина, защото алгоритмите на социалните мрежи хранят собствените ни ограничени разбирания за добро и зло, правилно и неправилно. Когато тези различни представи се сблъскат, се получава гръм на думи и емоции, което води до пропаст между нас, която става все по-голяма. В този шум, всяка истина може да бъде удавена в думи и заблуди. Но тя винаги си проправя път. И не остава скрита. Обикновено обаче, това се случва в историческа перспектива, когато наблюдаваме минали събития.

Ако приемем, че социалните медии са една от причините за това разделение, кои са другите основни вредители за това да не успяваме да постигнем някакво единомислие, дори когато сме изправени пред обща заплаха – реална и жестока война, поскъпване на живота, пандемия, която още не е отминала, и куп други неща?

Помниш, че когато разговаряхме предишния път през 2020 г., аз бях от онези, които мислеха, че общата заплаха ще ни обедини. Това е частично вярно и важи само за онези общества, които са преминали през голям и общ катарзис.

Например, представете си общество, чиято страна или град е бил разрушен от голямо земетресение или война. За да построят отново къщите си, всички са били принудени да взаимодействат по такъв начин, че заедно да положат усилия, за да вдигнат домовете си отново. Не държавата, а те – мъже, жени, деца, редом с държавата, камък по камък, тухла по тухла, да го направят сами и заедно.

Това се е случило на много места в Европа след Втората световна война. Когато след Великите географски открития, от Азия с корабите по английските, италианските, испанските и френските пристанища идва бубонната чума, в Западна Европа умират милиони.

Но тъй като България не е имала излаз на Средиземно море или на Атлантическия океан, а и хората са били далеч по-малко мобилни, чумата не е стигнала до нашите земи до такава степен. За да се спасят на запад обаче, е било нужно да положат общо колективно усилие. Ето това е катарзис от историческа гледна точка. Той променя обществата завинаги и генетичната им представата за взаимодействие между индивидите в период на опасност.
Общата опасност обединява онези общества, които в трудни моменти са свикнали да се обединяват и разделя още по-силно онези, които имат склонност да се разединяват.

Днес е време за война. Според немалко хора у нас – това не е нашата война. Какво би казал на тези хора?

Война в Европа през 2022 година не може да не е нашата война. Светът вече е толкова малък и толкова крехък, че никой не може да остане изолиран. Аз съм отразявал повечето големи военни конфликти в Близкия Изток през миналото десетилетие – Афганистан, Ирак, Либия, Палестина и Израел, Ливан и много други.

Виждал съм страданието на хората в тези държави с очите си. И винаги, когато съм се прибирал в България, съм си казвал, че сме благословени да живеем в мир. Затова толкова обичам България. И никога, ама никога не бих я нарекъл “тая държава”. България е нашият дом, България е част от Европа. И знаете ли, ако се вгледате подробно в заветите на Апостола на свободата Васил Левски, ще осъзнаете, че той никога не говори за никоя от Великите сили тогава. Той не се е надявал на никого, освен на европейската цивилизация – “да бъдем равни на другите европейски народи”.

В този смисъл, никога не трябва да забравяме, че въпреки всички несправедливости и лицемерие в европейската политика през годините, Европа е континентът дал най-много жертви във военни конфликти в историята на човечеството. Двете големи световни войни се развиват в Европа. Не другаде, а в Европа, която опира в морето на моретата, което разделя планетата на две – Среди-земно море. Мястото, отворено за целия свят и мястото, което знае, че някои неща не бива да се повтарят.

От какво те е страх най-много?

Страх ме е, че може да дойде ден, в който думите ще загубят своето значение. Ще си говорим, но няма да се разбираме. Това се е случвало вече – когато след голяма икономическа криза идва тоталитарен режим. Защото така се затваря исторически цикъл, в който настъпва икономическа криза. Затова отделям и толкова много внимание на тази тема в предаването „120 минути“.

Войната в Украйна отвори и ще отвори още много рани. Ще могат ли някога да бъдат излекувани? Възможна ли е прошката?

Аз вярвам в доброто у хората. То винаги побеждава, иначе нямаше да има свят. Нямаше да има България. Дали ще си простим зависи от способността ни да мислим в една посока. Трябва ни спешно национална кауза, но не в политическия смисъл, в който политиците използват словосъчетанието „национален интерес” и всеки си го тълкува според собствения си интерес. Кауза, която да роди обща енергия, която да ни позволи да вървим напред. Без кауза няма единомислие, дори и да сме изправени пред обща заплаха.

Ако те помоля на един бял лист да напишеш думите, които днес имат значение, кои ще са те?

Няма да е думата „дано”. Защото тя е коварна, уж е „да”, а след това веднага следва „но”. Бих написал „не спирай да вярваш”. А към нашите читатели ще кажа – Вървете с гордо вдигнати глави и не забравяйте, че ние сме българи, европейци и граждани на света.

Цялото интервю със Светослав Иванов пред „Жената днес“ прочетете тук и в новия брой на списанието.