Днес информацията за олимпийските шампиони, техните резултати, както и техните снимки са само на клик разстояние в интернет. А имаше времена, в които чакахме новия брой на вестника или списанието, за да преживеем радостта и да видим кадри от най-важното спортно събитие в света!
Той е работил и в двете "ери". Гост на рубриката ни "Българите на олимпийския връх" е фотографът Бончук Андонов.
"Моето име е Бончук, а така са се казвали конските опашки, които първоначално са използвани от хан Аспарух и са първообраз на знамето на една войска", започва Андонов, когото наричат "Знаме на българската спортна фотография".
Спортната фотография се оказва тежка професия. Буквално! И за нея се изисква доста мисъл!
"Когато моят син ме наследи му казах, че трябва да бъде здрав физически, за да носи тежката техника. Условията на различните места са различни. Моментът е важен. Спортната фотография не е само улавяне на момента. Тя е да прецениш къде и как да застанеш, какви намерения имаш, за какво издание работиш. Партньорите ни се нуждаят от различни типове фотография, за да покажат това, което пишат. Мисленето е преди започване на снимане. Трябва да избереш подходящо място", разяснява Андонов.
Именно той е неизменна част от българските представители на олимпийските игри - не сред спортистите, а сред журналистите. А спомените му за родните успехи са безценни!
"Когато за пореден път Мария Гроздева стана олимпийски шампион в Атина, в деня, в който тренираше, се видяхме и ѝ казах "Знаеш ли, утре е Голяма Богородица, а ти си Мария. Ако имаш възможност, отиди, запали една свещичка и това ще ти донесе успех". Бях много щастлив, че съм участвал в нейния успех. Когато спечели златото, тя плачеше. Застана на рубежа да я снимам - аз плача, и тя плача. Когато свири българския химн, аз съм принуден да обикалям, за да направя снимка на спечелилия... винаги вътрешно съм пеел химна", казва той.
И ни отвежда отново на олимпийските игри през 2004 г.
"В Атина, когато Ивет Лалова завърши на четвърто място, аз бях на трибуните между хиляди фотографи. Започнах да ѝ викам "Иве, Иве" и тя разбра, че я вика българин, започна да ме търси. Виждайки ме, че съм българин и рева, тя започна да ми раздава целувки. Само българинът за българина може да направи такова нещо", категоричен е фотографът.
Бончук Андонов със сигурност се приспособява лесно към модерните технологии. Спомените за онова аналогово време обаче могат да ни развеселят.
"В САЩ на световното по футбол 1994 все още нямаше интернет, сканиране на негативи. За нас, като хора, попаднали в друг свят, в държава с други възможности, веднага разбрахме да открием, че има известна пощенска агенция, която изпращаше по най-бързия начин снимките до България. Това ни струваше доста разходи, но удоволствието да доставят бързо филмите, е много важно. Тичал съм по летища - от световни първенства, от европейски, за да предам филми на случайни хора, които да ги чакат колегите на летището", смее се той.
