Реклама

Актьорът Стоян Радев е истински майстор в пресъздаването на човешките демони на сцената и пред камера. Той никога не е мечтал за големи роли, нито е имал амбицията да става звезда. Едва ли има друг актьор в България, играл в толкова много шедьоври на драматургията. Той е бил в пиеси на Шекспир, Чехов, Гогол, Пинтър, Камю, Гьоте и е работил с най-големите режисьори в страната ни. Популярен е с образите на тирани, манипулатори и престъпници, които майсторски изгражда. Едни от най-популярните му екранни герои в последната година са на Веселин в сериала „Белези“ и на Художникът в „Съни бийч“.

В специално интервю за новия брой на сп. Biograph актьорът разказва за работата си и предизвикателствата на театъра и снимането на сериала в последните години.

Стояне, твърди се, че ставаш в 5 часа сутринта, за да бъдеш артист възможно най-дълго време.

Ранобуден съм наистина, а тази мила оценка е на учителя ми по актьорско майсторство Пламен Марков във връзка с моя юбилей преди две години. Той знае, че живея с театъра ежедневно, ежечасно и ежеминутно и според мен това е имал предвид. Аз съм щастлив човек – имам щастлив живот, но не само в театъра. Щастлив съм със семейството си, с приятелите си. Театърът е пропит в мен или аз съм пропит в него. Да кажа, че съм щастлив c него е все едно да кажа, че съм щастлив с дясната си ръка – тя просто е част от мен.

Откъде идва съкращението Ге. К., което добавяш към името си?

От село Генерал Киселово – на 50 км. от Варна. Знаеш, че има режисьор, който също се казва Стоян Радев. Когато режисирах първата си постановка, една приятелка драматург каза, че трябва да добавя нещо към името си, за да ни отличават. На майтап сложих родното си място, където съм живял първите си 7 години – преди с родителите ми да се преместим във Варна. Не съм спирал да ходя там допреди няколко години, когато баба ми и дядо ми починаха. Не съм сигурен дали искам да се върна сега. В моето съзнание това място е преизпълнено със светло чувство и нежно, почти романтично усещане, което не искам да губя. Има един разказ на Николай Хайтов – „Детските очи“, за човек, който след дълги години тръгнал да се връща на село и, докато пътувал, мислел за хълма, за реката... Когато видял, че всичко е променено и детските му очи пазят спомени, които вече няма как да се повторят... Не искам да преживявам това.

Какви бяха онези години в твоите детски очи?

Спомням си тогавашната компания, игрите – като всички хора. Всичките си ваканции прекарвах в това село, от което са родителите на баща ми, и в селото на майка ми в Еленския Балкан. Тази зима преживях там нещо подобно на разказа на Хайтов. Не бях ходил поне от 15 години, но Коледната ваканция прекарахме наблизо. Решихме да отидем до селото и направих истинска емоционална криза. Много се натъжих! Много! Плаках! Всичко беше променено, а хората от детството ми ги нямаше. Знаех, че няма да видя спомените си, но въпреки това се оказах неподготвен. Сринах се и ми трябваха часове, докато се съвзема.

Още като дете си искал да станеш актьор. Как се зароди това желание?

Нямам спомен какво ме е провокирало да го поискам, но нямам и спомен да съм мечтал за нещо друго. Селото ни беше голямо, богато, с много хора и често в него гостуваха театри. Читалището имаше два салона, хубава сцена, три пъти седмично се прожектираха филми, а къщата ни е до него и редовно бях там. Предполагам, че тези срещи са били „отключващият момент“ за мечтата ми да съм артист. Не съм сигурен, че съм имал представа за живота на актьорите, но исках да съм в театъра. За телевизия даже не ми е хрумвало. Снимането е доста по-късен етап от живота ми. Първите години дори смятах, че не е за мен – не харесвах самия процес. После изведнъж интересът ми се отключи посредством една много малка роля, от която дойде крастата да продължа да го правя.

С много от младите ни актьори работиш в сериала „Съни бийч“. Как се чувстваш в такава компания?

Толкова много ги харесвам! В основния каст са все от любимите ми млади колеги. Гледах пилотния епизод на „Съни бийч” и толкова много ми хареса, че си помислих: „Искам да снимам в този проект!“. Малко по-късно ми се обадиха за роля в него.

Често играеш злодеи, за Ричард III даже имаш награда „Икар”... 

Каквото дадат, това играем (смее се – б.а.). Негативните персонажи са много интересни. Не казвам, че положителните не са, но лошите... В „Недадените“ пък бях евреин, който лежи по лагери – много добър човечец. В „Събирач на трупове“ съм нещастно човеченце, което събира трупове по площадки и паркове. След излъчването на първа серия на „Белези“ какво съобщение получих! С едни клетви, с едни ужаси! Викам си, ще се обадя на продуцента и ще кажа, че искам охрана! (смее се – б.а.). Някаква жена ми писала, че съм ужасен, противен, грозен... Да се махна!

Как приемаш такива „ласкави“ оценки?

Освен да се смея, какво друго мога да направя? Това е комплимент, защото моята работа е да играя ролята си, независимо дали е на добър или лош човек. А лошото в себе си, което осъзнавам, се опитвам да модифицирам, потисна или пренастроя в нещо друго. Не съм сигурен, че успявам. На моменти мърморя за незначителни неща. Ядосвам се на себе си, когато го правя! Смятам се за лек човек. Знам, че съм позитивен, но откъде да знам какъв съм в очите на хората? И дали моите намерения, желания и усилия се увенчават с успех, така че действително да съм ведър, светъл и лек, какъвто се грижа да бъда? Може пък да е обратното – всичко това да е досада в очите на хората – „Този все се хили!“.

Имаш ли склонност да се гледаш отстрани?

Опитвам се, защото това е един от начините да се научиш да се поставяш на мястото на другите. Така по-лесно ще ги разбереш. Да играеш злодея от „Белези”... не бих нарекъл героя си така. Не бих могъл да вляза в кожата му, ако мисля за него по този начин, ако не се поставя на негово място и не се опитам да го оправдая. Този човек е болезнено влюбен в жена си. Любовта е водещото чувство при него и заради нея той вероятно е направил много грешки, но кой може да обвини любовта му? Лесно ще го сложат в категория „злодей“, а не „жертва“, но човешките взаимоотношения не мога да бъдат класифицирани толкова плоско.

Така ли гледаш и на хората около себе си?

Има хора, с които затварям страница и след това се опитвам да проумея защо са ми донесли разочарование, болка, обида. Но с годините все повече спирам с опитите да държа всички край себе си. Държа на онези, които също искат да бъдат около мен.

Как се справяш с кризата заради пандемията?

Първата карантина... Започнах да се занимавам с неща, които изолацията позволява. Направих драматизацията на романа „Поразените“ от Теодора Димова и, когато отвориха театрите, направихме и представлението. Работихме и по инициативата „Театърът чете от вкъщи“. Беше забавно. А от втория локдаун насам не съм се спрял. Много работа! Снимахме „Белези”, после дойде новият сезон на „Съни бийч”...

Цялото интервю четете в майския брой на сп. Biograph