Реклама

Тази среща с Мария Силвестър е посветена на Надеждата. На Черната лястовица, която станала Бяла. На една жена с кристални очи и кристална статуетка „Посланик на доброто“, с която е наградена заедно с екипа на bTV и “Бригада Нов дом“ .

В тазгодишното издание на традиционното събитие на Dir.bg - She`s The One тя е Жената-Кауза. Казва, че винаги, когато казва „Не“, съдбата ѝ отговаря с „Да“. Но когато казва „Да“, го усеща с цялото си същество. Какъв, според нея, е пътят към успеха, как се чувства сред толкова много популярност и внимание и защо човек не може да реши спонтанно да стане добър – отговаря самата тя.

Да срещнеш бяла лястовица е на голямо щастие, казват хората. Това се случва изключително рядко, но все още е символ на вярата, надеждата и новия живот. Да срещнеш Мария Силвестър е същото. 

Вече повече от 15 години тя е сред най-популярните лица в България, като модел, водещ и главно действащи лице в предаването на bТV - "Бригада Нов Дом". Заедно с Владимир Караджов и майсторите тя обикаля домовете на хората и заедно с бригадата ги ремонтират до неузнаваемост и им дават на обитателите им надежда и вяра в доброто. Така подаряват усмивки на много деца, родители и доказват, че бялата лястовица всъщност съществува, но понякога може да се яви и в човешки облик. 

„Когато ми предложиха да стана част от „Бригада Нов дом“, първо отказах. Всеки път, когато отказвам нещо и казвам категорично „не“ – става ето това! Поканиха ме да стана модел – казах: „Категорично НЕ!“. След това станах много известен модел. Поканиха ме да стана сценарист в предаване – казах: „Не, аз никога не съм писала!“. Е, станах сценарист. След това казах: „Не, не, абсурд! Никога няма да бъда водещ отново“, и после нали се сещате какво се случи? В момента водя всякакви събития!“, споделя Мария Силвестър.

„Смятам, че едно от най-важните неща, което може да направи човек, когато стане известен, (хубаво е поводът да е добър, разбира се), е да дава пример. Защото да даваш пример, като се припознаваш в разни каузи, не може да бъде цел. Защото когато си известен – тези възможности да помагаш са около теб непрекъснато и за мен е много странно да не избираш да участваш в тях, да ги игнорираш. На мен ми трепва сърцето, става ми мъчно, искам да помогна с нещо, опитвам се винаги. Използването на името ми е най-малкото, което мога да направя. Това е моя мисия и цел”, категорична е тя.

„Честно казано аз много късно разбрах, че съм станала известна. Мисля, че последна разбрах. Просто в един момент хората започнаха да ме разпознават. Тогава просто имах много затворено ежедневие – ходих да си снимам рубриките и си гледах детето. Тичах между тези две точки в моя живот. В един момент си спомням как някакви хора ми подвикваха на улицата и се оказа, че казват текста на едно от интервютата, които съм правила в „Токшоу на Токчета“. Целият го знаеха наизуст, а когато ме видяха - супер много ме зарадваха. Тогава осъзнах, че нещата, които правя, имат някакъв отзвук, имат някакъв самостоятелен живот навън. Защо когато снимаш заедно с режисьора и монтираш – когато участваш в процеса, още не си даваш сметка за това. Тогава нямаше и толкова социални медии, нямаше я тази обратната връзка. И така, процесът на осъзнаване, че съм известна, се случи бавно. До ден днешен не го възприемам. Не обичам думата "известна", по-скоро се определям като разпознаваема. Хубавото е, че ме разпознават с добро... можеше да ми хвърлят и тухли по главата, има и такива случаи“, споделя Мария.

Признава, че никога не е имала амбиции за медии, телевизия и популярност. Никога не си е и представяла, че ще се занимава с говорене пред хора.

„Бях много срамежливо дете, изобщо не говорех, не общувах много с хората. Стоях си вкъщи и си четях. Просто нещо стана – избиха всички книги отвътре в някакъв момент. На 20 години, след като дойдох от Костенец в София, започнаха нещата да се случват в техния си ритъм, ужким случайно. Тогава разбрах, че ме влече сцената по някакъв начин“.

За модния подиум я открива дизайнерката Мариела Гемишева, която срещнала кристалните сини очи на Мария на един кастинг и я избра за свое дефиле.

„Бях модел първоначално, а след това много случайно започнах в телевизията като сценарист. Но огромен опит натрупах в едно от онези абсурдни предавания – наподобяващи куиз. Един час трябва да говориш пред някаква камера до късно през нощта, до която спи операторът. Той наистина спи, а ти правиш импровизирани смешки, на които сам си се смееш. Тогава разбрах всъщност, че мога да напълня един час без сценарий, просто говорейки, не знам как“, споделя Мария Силвестър.

„Това не е някакво говорене от нищото. Не става така. Говоренето, особено пред камера, си има своя база и изскача отнякъде, просто си работи, защото има своите наслагвания и натрупвания и това е най-сериозната инвестиция, която човек може да направи в себе си. Да чете!“, категорична е Мария.

„Като дете четях каквото ми попадне. Като спорт беше за мен. Баща ми, Бог да го прости, идваше на обяд, за да ме изкара малко навън. Можех по цял ден това да правя. Но има една книга, която направи нещо с мен. Това е много странно – книгата е на Дж. Д. Селинджър - „Девет разказа. Семейство Глас“. Не е духовна книга, която да ти отвори третото око или примерно изведнъж те удря с някаква жестока мъдрост и ти си: „Аха! Ок! Значи така стоят нещата в Космоса и в живота!“ А е книга, която толкова вкусно разказва чрез очите ти - вкусваш живота на семейство Глас. И те кара да си го въобразяваш, да го усещаш, да го виждаш... Просто Селинджър е много добър. Мен ми отключи някаква представа за красивото живеене – малко тип Долче Вита, малко бохемското живеене, малко артистичното и литературното живеене. Харесва ми абсурда на изказа и противостоящите си изречения – как може един разказ да се казва: „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ или „На Есме - с обич и омерзение“. До ден днешен се подписвам така в писмата си. Който знае – знае какво съм написала, който не знае - много ми се чуди. „На Есме - с обич и омерзение“ е моят автограф. Много ми харесва“, споделя Мария.

За разлика от нея, синът ѝ не обича много да чете, защото е геймър, споделя тя. Но има своя теория и вярва, че децата на Съвремието са „нова пратка“.

„Те абсорбират информацията по различен начин. На мен ми е малко тъжно, защото съм четящ човек, но не искам да се превръщам и в хората, които казват: „Ние едно време...“ Разбирам децата и тийнейджърите, разбирам, че времето, в което растат е много различно. Адаптират се много по-лесно от нас, защото моето поколение хвана от всичко. Сега нашите деца получават информацията по различен начин и колкото и да ни е тъжно – не можем да се пристрастяваме към нашата собствена представа и очаквания те какви трябва да бъдат, как трябва да я получават. Те са по-различни като възприемане“, казва Мария.

Цялото интервю на Мария Силвестър за URBN вижте тук:

https://bit.ly/3e8FGJG

Последни

Реклама