Реклама

След почти година с трейлъри, тийзъри и с оргазмени плакати, "Нимф()манка" най-накрая излезе, за да развее задник и да замисли хората по въпросите за секса, чувствата и импулсите, но най-вече - за невъзможния мир с това, което си, ако според теб не чертаеш крива в графиката на “нормалното”.

Темата за секса на голям екран преди, сега и завинаги оставя запотени от нетърпение очила и влажни бакенбарди. Но ако някой очаква "Нимф()манка" да е весело софтпорно с кофти сюжет, значи не е запознат с филмите на Ларс фон Триер. А той все така обича да разравя прецизно със скалпел и до кокал тъмните тъкани на човека и да оставя у зрителя разпиляно чувство за безнадеждност. И макар първата част на "Нимф()манка" да не е скандална с друго, освен с откровеността си към човешката психика и физиология, каквито - по една или друга причина - не сме свикнали да виждаме често на екрана, все още очакваме в следващата част да ни отвърти главите с неприязън и онова същото усещане за улица без изход, в която се чудим защо изобщо сме влезли.


С мощен трак на "Rammstein" и страховито красиви кадри, филмът внимателно ни вкарва във вселена, изпълнена с хубави тела и със симпатичната, но много празна душа на главната героиня Джо, прогнила във времето от тишината на самообвинението. И както и да изглежда на пръв поглед (и от всички трейлъри и плакати), всъщност част 1 на "Нимф()манка" използва секса като фон за пасивно-агресивната битка със собствените демони и с чувството за вина, които в крайна сметка даряват облекчаващото чувство на тиха самоомраза, с което не искаш да се разделиш (почакайте и ще видите).


Докато се забавляваме с надпреварата на две малки нимфи (в ролите - Стейси Мартин и Софи Кенеди Кларк) за най-много случайни партньори, забърсани във влака или пропускаме покрай очите си кратките кадри със сексуални изживявания “понякога с по 8 или 10 любовника на вечер”, всъщност дъхът ни секва при отношенията между бащата и Джо (Шарлот Генсбур) и пред нагнетяващото усещане за нейното собствено неодобрение към това, което е. “Аз съм лоша” - изповядва се Джо пред случайно намерилия я на улицата мъж, но той, както и зрителят, не й вярва.

Nymphomaniac Official Trailer from Zentropa on Vimeo.

Защото извън статусите си във Фейсбук и групите, които лайкваме, това, което всъщност наистина ни се иска да правим, е далеч от официалния морал, с който се бием в гърдите, за да можем да съдим. Но ако наистина сме се замисляли по въпроса, знаем, че нормалността е прът, на който отдавна никой не се държи. И защото разликата между “Аз съм лош” и “Аз съм добър” не е в поривите и желанията, а в смелостта да правиш онова, което ти се иска.  Независимо от осъждащото око на другите и в разрез със собствените ти предразсъдъци за правилно и грешно. Вероятният отговор на Триер по въпроса за себеомразата и нуждата от нея е в поставянето на подходящата диагноза, за да можеш да се чувстваш виновен, но оправдан. Някои се самообявяват за страдащи от обсесивно компулсивно разстройство, други се оправдават с биполярно разстройство, трети решават, че са меланхолици, а пети мощно си галят егото, мислейки се за ни повече, ни по-малко антихриста. Четвърти компенсират с нимфомания, която - подобно на всички останали - опустошава.  


В резултат на всички тези объркани търсения следим разговора на странната двойка - Джо (Генсбур) и Селигман (Стелан Скарсгорд), събрана от малко кървави обстоятелства, накъсван от мърдащи картинки под формата на спомени. Страхотни кадри, киноразказ глава по глава (буквално и не особено секси - преносно) и красива млада нимф()манка (Стейси Мартин), разговори с чудесен език и завиден начин на изразяване, част 1 изглежда да е софткорът на филма в неговото очаквано депресираща цялост. Гарнирано (за разкош) с чудесно изпълнение на Ума Търман - косвена жертва на болната страст, с която (не) се гордее нимф()манката.  

Всъщност с "Нимф()манка" Ларс фон Триер прави страхотен завършек на трилогията си за депресията - талантлива игра с камерата, невероятен актьорски каст и многото, неказано с думи, но оставащо в ъгълчето на окото, филмът е брилянтен психологически разказ за хора, които обичат да се самоанализират, защото… нямат друг избор.