Боян Петров: С тази сила, която има в мен, не се умира така лесно
Как се продължава напред, когато съдбата непрекъснато те изпитва?
18 Април 2018
Реклама
Боян Петров никога не е гледал на себе си като на болен човек. Дори, когато е бил болен. И никога не се е разглеждал като жертва. Дори когато е бил жертва. Оцеляването не е нещо, с което се гордее. Просто често му се налага да доказва, че го може.
Деси Стоянова: Всъщност ти колко пъти си оцелявал?
Боян Петров: Абе аз не искам да се превръщам в герой... и пример за това как излизам отвсякъде, защото в един момент съдбата ще каже: “Ха, тоя пък много се отвори бе, дай да го притисна малко повече“.
Тя доста те е притискала.
Е да, но искам така да я омилостивя и да не ги говоря тия неща. Нито ги мисля, нито ги говоря. Сега правим интервю и ще го кажа, но иначе вкъщи никога няма да се замисля за тия въпроси, защото са минало.
Тия въпроси, по които Боян не говори с особена охота, влизат с трясък в живота му, когато е едва 20-тина годишен. Диагнозата е „рак“.
Точно след казармата, след една разходка просто се усетих, че има някакви странности в мен. Аз усетих просто големи размери на тестиса, бяха такива големи. Той се увеличава за една седмица. Тестисът ти става от орехче на прасковка примерно, е такова.
И аз знаех, че тук има някаква вече драма и веднага реагирах, веднага. Лекарката ми каза, че е травматично и аз казах: „Абсурд“. Отидох на следващия лекар и той ми потвърди, вика: „Постъпваш утре.“ И на втория ден ме оперираха. Просто бях бърз с реакцията.
Това беше тумор, който, ако го бях оставил още 20 дни, вероятно щеше вече да скочи и на следващия стадий на развитие на рака. При рака трябва да се действа бързо, безкомпромисно, никакви такива природни лекове. Хирургия и после химиотерапия. Така се действа.... Минал съм през всичките етапи на тежките ракови... пада ти косата, всичко ти пада, ставаш получовек. И си мислиш: „Тука ще умра ли, няма ли да умра.“
6-7 месеца по-късно Боян за втори път се удря челно в същата диагноза. Този път туморът е в окото му. Но реакцията отново е навременна.
Еми казвам си: „Така се е случило“. И се бориш, защото казваш: „Чакай бе, то няма да ми се случват непрекъснато. Трябва да ги изборя тия, които са ми се написали, някой ми ги е написал на моята сметка, че трябва да ги преживея.“ Те само ме направиха по-силен. Направиха ме по-такъв, желаещ да ходи навсякъде и да излиза жив.
И ако ракът е нещо, което Боян е надживял, една друга диагноза става негов доживотен спътник – диабетът.
Но тя като дойде след рака, на мен ми беше вече..., бях видял, че там е по-зле и това като се случи и викам: „Ох, добре. От това не се умира.“
След като си изстрадал нещата, всичко вече ти е лесно. Е, като качихме сега връх Мальовица, следващия път, като дойдеш дотук и ще кажеш: „Ма това ли е оная Мальовица, която аз преживях с тия ветрове, бури и така... После изведнъж всичко усмихнато, зелено, лесно.“ Точно така е.
Нямах никаква идея как ще заживея нататък, но така го промених живота си, че той не пострада. Подчиних болестта на мен, а не болестта да ме подчини на себе си, както и 90% сигурно от случаите е такова. Аз исках просто да я надскоча, в един момент даже ми стана и предимство тая болест. Осъзнах, че ставаме по-отговорни към себе си и съответно аз ходя редовно на болници и на лекари... Изследвам всичко по мен и съм спокоен, защото си знам.
Точно след като осъществява поредната си мечта – изкачването на К2, Боян преживявава една от най-тежките си хипогликемични кризи. Нещо, което не му се случва за първи път по време на експедиция.
Аз просто съм заспал от изтощението. Явно след голямо физическо усилие, в един момент винаги трябва да редуцираш дозите. Не по време на усилието, а след.
И оттогава всъщност след всеки връх правя половин доза инсулин, за да не преживея тоя кошмар там. Не съм чувствал нищо, разбира се, събудих се и просто видях, че над мен 20 души притеснено ме гледат.
Тоест те са решили, че ти си отиваш.
Не, че имам някакъв белодробен отток, нещо от сорта. Бяха ми сложили кислород. Събудих се с една кислородна маска. И осъзнах какво е и му казах: „Sugar, sugar“. Дадоха ми и аз се освестих в рамките на следващия половин час.
Може би, точно защото неведнъж се е преборил с най-страшното, Боян не обръща особено внимание на по-дребните (от негова гледна точка) инциденти в живота си.
Разбрах, че включително усойница те е хапала и си отказал противоотрова да вземеш. Това защо?
Усойницата беше интересен научен пример за оцеляване вследствие на ухапване. Колегата Ники го беше ухапала в музея такава змия, с едно зъбче. И ми разказа с едно зъбче как са били развитията на това състояние. Мене ме ухапа с двата зъба. И викам, значи сега ще го умножа по две това, което той ми разказа.
На това място нямаше обхват, нямаше кола наблизо, тоест беше или-или. Така че аз казах – не, няма нищо да правим. Седим си просто, докато прескоча кризата и така и стана.
Кризата от ухапване от усойница продължава около 6 часа, най-травматичната част, след което става едно отпускане и тя постепенно отшумява, ако не те е засегнала нернвно-паралитичната... Мене ме засегнаха и ми паднаха очите, казва се птоза на очите, характерно за отравяне с метилов алкохол.
При приемането в болницата санитарят ми вика: „Алкохолът на никого не прощава.“ И аз викам: „Аз съм за друго тука.“ Така че това с усойниците си беше режисирано от мен, защото знаех, че няма да умра.
Какво значи знаеш, риск съществува.
Естествено риск има, ти не знаеш, не бях хапан преди това от отрова, но приятелите ми бяха и ми бяха разказали и бях анализирал за себе си и знаех, че с тая сила, дето имам в мен, не се умира така лесно. Просто това е предателство, ако се отпуснеш и си заминеш. Трябва да се бориш, тялото има много сила.
Така че такива случки не искам да са част от моя имидж, но се вкарвам в такива неща. И ме питат – ти си някакъв вечно оцеляващ. Една приятелка казва: „Абе всички падаме, ставаме, ама ти единствено ставаш винаги.“ И аз викам: „До тук – да, ставам.“
Списъкът със ставанията включва още падане в пещера, пропадане в ледена цепнатина, две катастрофи. През 2014 година, докато кара мотора си, го блъска кола. Следват 3 изкачени върха с титаниев имплант в крака. Преди две години историята се повтаря с тази разлика, че този път Боян е пешеходец.
Катастрофата на Кресна беше най-драматичната, защото загубих съзнание. Три дни съм бил в реанимацията и не знаеш къде си, на кой свят – на горната земя, на долната земя, къде си. Като се събудих, гледам някакви лампи над мен, викам си: „Къде съм, какво става?“ И взех да възстановявам, някаква такава лека памет ми дойде.
Казах: „Гладен съм.“ Тя вика: „Чудесно!“. Докторката вика: „Рядко пациент, като се събуди от тридневна кома, казва, че е гладен.“
Тая катастрофа е драматична заради това, че не участвах в нея – аз да я предизвикам, аз да падна, аз да направя нещо. Просто си седях на пътя. Слава Богу, следствието приключи изцяло в наша полза, осъдихме румънката, която ни блъсна. Не нея, но застрахователя всъщност.
Всеки човек някога е бил слаб. Ти кога си бил слаб?
Не си спомням последно кога съм бил слаб. Аз се възстанових, защото исках да стане бързо, да е на 100%, да нямам дефекти по тялото. Осъзнах, че физиотерапията е тоя ключ, с който много бързо влязох във форма. Само на третия месец, на стотния ден от катастрофата вече се върнах и казах: „Е, баси, тука е моята среда“.
Добре, честно, никога ли не си се отчайвал?
Честно, никога не съм се отчайвал, защото това е все едно да си отвориш вратичката на смъртта и да кажеш: „Ами аз... може ли да вляза?“ Напротив, тряскам я със замах и не искам да умирам. Ако стане, всички сме преходни, не си го смятам, че ще бъде някаква гига мега загуба. За близките ще бъде, за мен – ново измерение, нов свят.
Коя е тайната на твоя успех?
Че съм постоянен, че го правя крачка по крачка и не се отказвам. Постоянство и неотказване, е тва му е ключът към тия всички върхове.
Трябва да си представиш сега, че вече си на 80. Къде и какъв искаш да се видиш?
На 80 съм си планирал много такива приятни за душата, да го кажем, пътешествия и дълги походи. Нещо като Ком – Емине примерно. Бих го направил на 80 с кеф! Е така да си кажа: каквото вече си катерил, ама дай сега да си походиш по равното тук. Бих направил Ком – Емине, некви такива, не трудни изпълнения, но пак да има природа и гледки. Така си представям. Да съм винаги там, винаги...
Гледайте цялото предаване на btvplus.bg
