Отмина първата ни година COVID живот. Беше година на числа. На болни, фалирали, самотни, безработни, на спасени и оцелели. Беше и година на избор. Да погледнеш отвъд статистиката и сам да подредиш числата. Техните започнаха с минус и завършиха с изгрев.

Три месеца на дъх от смъртта

В България новото време настъпва на 13 март. Обявено е извънредно положение. Страната е потънала в шок и страх.

„Още тогава разбрах, че нищо хубаво не ни очаква и направих всичко възможно да се подготвя психически. Реших, ако има нужда и стане нещо да помогна с каквото мога“, споделя Иван Вакарелски, треньор по джудо.

Изправял се е срещу всякакви противници, но на пръв поглед този изглежда непобедим.

„В една война все някой трябва да се бие. Все някой трябва да се изправи срещу врага и или да победи, или да загуби, но само ако седиш вкъщи и бягаш от отговорност, няма да постигнеш нищо, а ще изгубиш, със сигурност“, смята Иван.

В разгара на пандемията резултатът е в полза на болестта. Болните стават твърде много, а медиците остават все така малко. Тогава постъпва като доброволец в COVID отделението на пазарджишката болница. Той е първият човек отвън, пожелал да влезе в най-страшното място в града. Остава там 47 дни – без да излиза.

„Всеки ден е страшен, всеки ден, в който прекрачваш прага на болницата, защото не знаеш къде и как можеш да се заразиш и да заразя другите покрай мен. Повярвайте ми, вътре си е абсолютна война“, казва Иван Вакарелски.

Напуска болницата, едва когато първата вълна изглежда овладяна. На прага на втората влиза отново и остава още три месеца. Тръгва си, едва когато случаите намаляват.

Днес той пак се връща, този път не да помогне на болните, а да даде кураж на здравите – носи и подарява лалета на лекарки и сестри.  

В кратките минути извънболничен въздух умората дава път на спомените за едно неочаквано приятелство. Във време, когато близостта е официално забранена.

„Последния ден, в който Иван му се наложи да прекрати работата си в отделението, беше доста труден период“, отбелязва старшата сестра.

„Създадохме едно добро приятелство“, допълва тя.

Иван си тръгва и заради друго или по-скоро други. Тренира деца. И знае, че им е нужен. Грижи се за тях, вози ги до залата за тренировки, приемат го като родител и го наричат го батко.

Учи ги на себе си. И ги пази от пандемията, макар че те добре знаят къде е прекарал толкова месеци.

„Единственият начин е да им дам личен пример на тях, защото едно е да ги възпитавам с думи, друго е да го видят на живо този пример“, казва Иван, който иска да предпази децата от пандемията. 

Стотици ученици на крачка от образователната пропаст

За учениците от село Караджово обаче условията на болния свят изглеждат несъвместими с живота им дотук. В училището основно учат деца от ромския етнос. В началото - пандемията там звучи като диагноза.

„Ние не бяхме готови за това, което се случи. Нашите ученици и нашите родители нямат устройства и комуникацията с тях по принцип е трудна в онлайн среда“, споделя Красимира Благоева – директор на ОУ "Васил Левски" в село Караджово.

В домовете на 90 % от децата няма компютър, липсва и опит за работа с него. Но уроците нямат време за губене.

„Сметнахме, че най-добре ще е създаването на Фейсбук групи за всеки клас и да работим така, защото това им е най-познато“, обяснява Мария Димитрова – учител по информационни технологии и зам. –директор.

Социалните мрежи не стигат. Учители и ученици се прибират по домовете си, но директорът остава в училището. Образователният медиатор също.

„Всеки ден сутринта учителите изпращаха материалите по всеки един предмет, които ние тук разпечатвахме, размножавахме спрямо броя на учениците. Качвахме се на училищния бус, минавахме през всяка една от къщите и той в края на работния ден трябваше да мине през всичките тези домове, да снима отговорите и свършената работа от страна на учениците“, обяснява директорката на училището.

„Помагам на децата, защото самият аз искам да им докажа добрия пример, защото именно чрез образованието те могат да реализират своите мечти“, казва Бойчо Кочев – образователен медиатор.

Екипът на училището обаче е решен да не спре дотук.

„Видях, че има родители и ученици, които могат да се справят с технологиите, но нямат такива и тогава се роди идеята. На моя профил обявих „Зов за помощ“ с идеята да намеря съмишленици, които да ми помогнат да намеря устройства“, разказва директорката Красимира Благоева.

За 10 дни успяват да съберат повече от 70 компютъра. Ще стигнат за всички, дори остават. Работят с всяко дете и всеки родител, за да ги научат как да ги използват.

„И се оказа, че тези ученици, които са били по-свити в класните стаи и не са намирали възможност да се изявят, в онлайн обучението добиха повече самочувствие и това ги изстреля като различни, като добри ученици“, посочва директорката Красимира Благоева.

„Това израстване, което направиха те – учениците, родителите и ние учителите, нямаше да е възможно, ако не беше тази една година“, смята и учителката по информационни технологии  Мария Димитрова.

„Поглеждайки назад, аз самият не мога да повярвам, че съм изминал този период. Медиатърството ми помогна занапред в моето кариерно развитие. И дай Боже тази година да прекрача прага на Пловдивския университет и да сбъдна една от своите мечти и да стана детски учител“, споделя образователният медиатор Бойчо Колев.

Според директорката на училището Красимира Благоева учителите са гилдията, която е показала най-голям скок и най-голяма сплотеност.

Технологиите, желанието и бързата реакция спасяват Караджово. На стотици километри от там, запазват и бизнеса на Иван Чавдаров. 

Един бизнес на ръба на оцеляването

Собственик е на три кафенета. Успешен, не му се налага да мисли за утре. След 13 март – всичко постигнато изглежда изгубено. Две от заведенията затварят, едното завинаги. Третото работи, но за кратко и с намалено работно време.

„Това, което беше най-лошото, е агонията, че не знаем какво ни очаква. Не знаехме кога ще падне карантината, как ще можем да работим. Всичко беше хаотично“, споделя Иван Чавдаров.

Изборът е да чакаш или да действаш. Избира второто.

„Казахме си – ок, затваряме заведенията, но не затваряме бизнеса и започваме да продаваме кафе изцяло онлайн. През цялото време не сме работили със спедиторски фирми, но поради причината, че трябваше да запазим персонала. Тези, които работиха като бариста, се преквалифицираха и станаха куриери. Дори и аз разнасях“, разказва Иван Чавдаров.

Без дори да предполага, кафето потича и онлайн.

„В интерес на истината доста добре ни се получи. Нас ни затвориха март, през април имахме ръст от 140% в онлайн магазин. И в най-добрите ни мечти никога не е било това“, посочва Иван.

Не успяват да върнат печалбите от онова време, но запазват персонала, покриват разходите, не се плашат от ново затваряне и вече чакат туристите, а с тях и новото-старо време.

„Дали ще е хубаво или тежко начало не знаем, но ще е ново начало със сигурност! Живяхме една година под напрежение отвън и гледахме позитивно на нещата“, смята Иван.

Гледа и напред. Първо към датата – 4 април. Вече знае, че пандемията спира бизнеси, но не иска тя да спира хората да гласуват.

„Аз вярвам, че изборите са празник за всяка една държава. Всеки, който е гласувал ще пие безплатно кафе от нас“, казва той. 

Две жени в битка за живота

Иван не може и да предположи, че съвсем близо до неговото кафене, две дами биха дали всичко, за да опитат от неговите напитки. Но той надали ще ги види скоро.

„Излизаме на балкончето да си пием кафето навънка“, споделя Росица Измирова.

„Създаваме си настроение при всеки възможен случай“, допълва майка й Недялка Измирова.  

Повече от два месеца балконът е единствената връзка на Нели и Роси със света навън. Не излизат, не пускат хора вкъщи. Роси е с множество увреждания. А майка й Нели е нейната единствена връзка с живота. И за двете пандемията е твърде опасна.

„Много съм плакала, но съм гледала да е скришно. Росито да не вижда. Много съм страдала, но никога не съм се оплаквала. Държа много да бъда здрава, за да мога да се справям и в бъдеще, защото на Росито без мен трудно ще й бъде“, казва майката Недялка Измирова.

Търсят спасението в себе си. Заклети пътешественици, всеки ден откриват нови светове в малки си дом.

„В тази тежка ситуация да бъдем щастливи – това не е лесно, но е постижимо. Когато ни е много тъжно си пускаме, тиролска музика, имаме един Ханси, с много хубави гледки алпийски, и това доставя удоволствие на Росито. След това си пускаме класическа музика“, споделя Недялка.

„Много съм се грижила тя да е физически здрава, за да може и духовно да се издигне! И всяка вечер се моля на Господ да я дари с духовно извисяване и творческо вдъхновение. Това й помага на нея“, допълва тя.

Спасението на Роси зависи и от нейните рози. Рисува. Картините й са стигали до галерии в Мадрид. Имала е покана и от Дания, но не могли да отидат заради пандемията. Затова двете жени превърнали апартамента си в галерия. В едната стая живеят – в другата излагат творбите на Роси.

„Това е нашето своеобразно излизане навън. Влизането в галерията е все едно сме сред природата и все едно сме сред леха от цветя. А те са рози, рози, сякаш ухаят. Понякога дори усещаме миризмата им“, посочва майката Нели.

„Удоволствие е да рисувам. Това нещо е прекрасно, което правя в живота си. Рисуването ми доставя удоволствие и радост“, твърди Роси.

За да помогне на Роси, Нели обаче знае, че трябва да съхрани и себе си.

Доцент-химик по образование, тя е посветила живота си на зеолита. Скала, в чиито лечебни сили вярва безрезервно. Пише рецепти, за да помогне на другите да са здрави по нейния начин. Снима постоянно, въпреки че гледката не се променя.

„Всяко хубаво нещо гледам да бъде заснето, за да мога да го гледам вечерта и да му се радвам, да си поддържам психиката в норма“, казва Нели.

„На какво много се зарадвахме – едно кокиче цъфна в нашето сандъче. Това кокиче толкова пъти съм го снимала, това беше най-голямата радост. Ако вали дъжд и е мрачно – започването на дъжда се заснема, облаците са много интересни преди да започне да вали, след като престане да вали и изгрее слънцето всичко става много красиво“, разказва Нели.

А в техния дом изгревът е всекидневие, макар че не са го виждали от месеци.

„Тук изгрева не можем да го видим, защото сме западно изложение. Залезите ги гледаме повече, но Роси рисува изгреви…“, споделя Нели.

Роси рисува изгревите по спомен от дните, когато е била на море.

„Това е нагласата на нейната душица, слънцето изгрява в душата й… Щастливи сме. Щастливи сме, че сме здрави и че близките ни са здрави“, отбелязва Нели. 

Изгревът на Роси е избор. Избор да посрещнеш непознатото с кураж, докато здравето позволи. И макар само тя да може да го нарисува, всеки може да го види. Стига да поиска.

„Продължаваме да мислим позитивно и вярваме, че всичко ще се оправи в някакъв момент. Щом издържахме една пандемия, ще издържим всичко друго“, уверен е Иван Чавдаров.

„Ако ние не си помогнем едни на други като хора, няма просто кой. На нас е дошло, ние като екип и общество трябва да се справим… Иначе ще загубим всички – не само аз или ти, а всички“, смята Иван Вакарелски.

 „Колко много добрина се изсипа в рамките на тази една година. Колко много споделеност и колкото много подкрепа помежду ни. Нещо, на което в годините, не обръщахме внимание като ценност. Тази ценност трябва да продължаваме да предаваме на поколенията след нас“, казва училищната директорка Красимира Благоева.

Гледайте
цели епизоди на