bTV Репортерите: Малки ГОЛЕМИ герои

„Който спаси един единствен живот, спасява целия свят“. Така пише в Талмуда – книгата, събрала хилядолетната мъдрост на еврейския народ.

„Животът на най-дребното насекомо, на най-дребната тревичка до човека – това е неповторимото чудо на тая земя... това ни е дал създателят“, казва Георги Бърдаров, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Понякога спасението е физическо, друг път – на душата. А има и моменти, в които конкретно действие, дума, прегръдка или обаждане могат да бъдат нечий последен шанс. Да го има на света.

Ловеч, 12 ноември, 2020 г. Дата, която винаги ще помнят 94-годишният Любен и 83-годишната му съпруга Маргарита.

„Аз отивах до аптеката за лекарства и се препънах там, паднах на шосето“, разказва Любен Коларов.

„Той излязъл, без да ми се обади. Аз го търсих – няма го чудя се къде е и не знам къде е, докато племенникът ми се обади, че е в Бърза помощ“, спомня си Маргарита Коларова.

На път за аптеката на Любен му прилошава и пада на улицата. Удря лошо главата си. На помощ му се притичват две жени – Евридика и майка ѝ Росица.

„Виждам възрастен човек – вървейки пада изведнъж, падна и просто не мърдаше в безжизнено състояние, и една такава голяма локва кръв. Имаше много коли минаваха, фризьорски салон, населено място, улиците са около пазара обаче никой не се притече на помощ“, казва Евридика Колева.

„Отчуждение, равнодушие не мога да си обясня как – аз съм възрастна жена – 80-годишна, и аз тичам да помагам - вадя кърпи, вадя шал“, допълва майка ѝ Росица. 

Единственият, който не подминава случващото се, е 13-годишният Николай, който се връща от урок по пиано.

„Забелязах един мъж, който се обръща назад и гледа, и видях господин Коларов паднал на земята лежи и една жена се притичва на помощ да му помогне да се изправи. И се затичах към него защото се уплаших, не знам какво щеше да се случи, а исках да помогна. Жената ми обясни, че няма телефон, а трябва да се звънне на спешна помощ“, спомня си 13-годишният Николай Борисов.

Без да губи време, Николай се обажда на тел. 112 и вика линейка. Остава на място до идването на спешните медици.

Помощта му се оказва решаваща – благодарение на бързата реакция на седмокласника, животът на 94-годишния Любен е спасен.

Възхитена от добрината на Николай, 81-а годишната Росица пише писмо до директора на неговото училище:

„Да, той наистина е герой.

На 12.11. 2020 г. около 15:30 часа следобед на улица „Христо Ботев“ в град Ловеч Николай Борисов се притече на помощ на паднал възрастен господин, извика Бърза помощ, стоя до пристигането и заминаването на линейката, оказа необходимото с каквото може.

Във време на масов психологически стрес от COVID-19, това мило момче с благородно сърце, с изградени високоморални ценностни  качества, без дори за миг да се замисли – спаси човешки живот".

Така за постъпката на Николай разбират всички.

Съучениците му не са учудени, знаят, че е добър човек, директорът на Природо-математическата гимназия в Ловеч Венцислав Георгиев напомня, че възпитанието започва в семейството и после идва училището. Родителите на Николай се радват, че детето им е реагирало адекватно и не е отказало помощ на човек в нужда.

Мъжът, на когото Николай е помогнал, е един от първите музикални педагози в Ловеч. Човек, посветил живота си на това да възпитава в децата любов към нотите и чудните им творения.

За доблестта си Николай вече е получил няколко награди. Номиниран е и в годишната класация на вестник „24 часа“ –   „Достойните българи“.

В нея всяка година намират място онези на пръв поглед обикновени, а всъщност необикновени хора с огромни сърца, помогнали на някого и направили нещо добро.
Декември 2020 г. Една изключително объркана и трудна година върви към своя край. Но заразата, подчинила света на жестоките си правила, не отстъпва.

Отделенията се пълнят, медиците са на ръба на силите си след безкрайни дежурства.

България е в ледената прегръдка на коронавируса. И макар да наближава Рождество, коледният дух не се усеща особено.

„Декември месец за нас беше тежък месец. Самите COVID отделения бяха доста натоварени, нашите дежурства бяха на празниците, включваха и Коледа, и Нова година. Като че ли сме на ръба да изгубим надежда и самите ние, но нещо се случва в последния момент и получаваме потвърждение, че все пак усилията ни не са напразно“, казва д-р Петя Хубенова от отделението по анестезиология и интензивно лечение в COVID-19 на Александровска болница.

В онзи момент към COVID отделенията политат белите гълъби на надеждата. Хиляди картички с мили послания и красиви рисунки, направени от деца от цялата страна, които искат да вдъхнат сила и кураж както на болните, които се борят за всяка глътка въздух, така и на героите в бяло – медиците на първа линия.

Д-р Петя Хубенова дава седмични дежурства в COVID отделението на Александровска болница от началото на пандемията.

„По време на едно тежко дежурство още повече от тези продължителни дежурства, които даваме дни наред, когато човек е изморен чисто физически и погледне една такава картинка... просто в този момент човек си припомня какво е посланието, от кого го е получил и това го връща – няма място за умората нито за отчаянието и това да се предаваме, напротив – дава ни кураж, дава ни сили да продължим нататък“, спомня си лекарката. 

Децата от 1. Д в столичното 125 училище „Боян Пенев“ също участват в инициативата по Коледа.

А днес отново рисуват картички – този път за Деня на лекаря – 7  април. На белите листа поникват цветя, изгряват слънца, дъги, сърца.

„Ние вярваме, че всичко ще бъде наред, очакваме момента, в който ще махнем маските и свободно ще тичаме по двора, ще играем, ще се прегръщаме“, казва Румяна Иванова, класна на 1. Д клас.

В нощта на 16 срещу 17 февруари тази година група младежи от пловдивското село Калояново се превръщат в спасители и герои. Във въпросната вечер са се събрали, за да празнуват заедно Сирни Заговезни по католическия календар.

В разговори и смях часовете минават неусетно. Към 3:30 ч. едно от момчетата излиза навън, вижда пламъци.

Едно от момичетата звъни на  тел. 112, за да повика помощ.  Самите те се притичват на помощ на хората в горящите постройки. Състезават се с огъня, за да успеят да изведат навреме всички хора от къщите, застрашени от пламъците. Една от горящите сгради е в двора на бабата и дядото на 16-годишната Йоанна.

„Помня един момент, в който приятелят ми Антонио прескочи оградата и тропаше на прозореца на баба ми… Първата работа беше да изкараме баба и дядо“, разказва Йоанна Топалска.

„Благодарни сме най-много на децата защото ни спасиха. Ако не бяха те, ние бяхме трупове. Това беше“, казва благодарната Иванка Топалска.