bTV Репортерите: Уроци от миналото

Някои от най-старите училища у нас, които оцеляват след войни и бедствия, днес са пример за останалите.

И тези, в които днес е плашещо тихо, а надеждите за наука са се превърнали в руини. Разказваме за уроците от миналото.

Първия учебен ден, деца, песни музика. Всяко ново начало прилича на приключение с много неизвестни. Има цел, посока, мисия, водачи.

В началото е непознато, после любопитно. Повече от век устремът към знания е в движещата сила за стотици хиляди деца и техните учители.

Но ходът на времето променя мечтите. Едно от училищата в село Българи прилича на декор от страшен филм, в който обаче герои няма.

За предишния живот тук напомнят старите учебници и тетрадки, скрити между отломките от мазилка и паднали тухли.

Стоян е един от малкото ученици, останали в селото. Учил тук преди 30 години, но и сега се грижи за сградата. Или за това, което е останало от нея.

„Това а е учителската стая, тук се събираха, имаше бюро, маси, всеки преподаваше по няколко предмета. В едната редица беше единият клас, друга редица - следващ клас и пак една учителка преподаваше по всичко. Имаше сметало, помня една голяма карта на България, учителката с показалката и който не слуша - ей там до стената, прав, с ръцете нагоре, наказан“, спомня си Стоян, бивш възпитаник на училището.

Светлината в стаите нахлува отвсякъде - от прозорците и от огромните дупки в покрива. Така единствените обитатели на постройката сега са.. птиците.

„Вътре влиза всичко - и кукумявки, лястовици, всичко стана за птиците. Дом за тях! За животни, не за хора вече, жалко, много жалко...“, казва Стоян.

Построено в средата на миналия век, училище "Христо Ботев" имало освен образователна мисия, и социална – вдигали се дори сватби.

„През 1973 г. тук все още имаше детска градина, деца, но с едно постановление 150 ученици от това ново училище се изместват в Царево, съответно родителите не им ги оставят и застрояват една махала в Царево“, разказва Недка Лапчева, кметски наместник на с. Българи.

В селото сега живеят 30 души. И малкото деца учат в съседния град.
Често идват инвеститори да питат за училището, но до финална сделка така и не се стига.

“Има предложения да стане старчески дом, но зависи и какви програми за да бъде една такава сграда превърната в социален дом - канализация, определена численост, но живеем с надеждата, че тази хубава даденост с 13 декара дом все пак да бъде превърната в полезна сграда”, казва Лапчева.

„Тук израснахме, детството ни мина тук, най-веселите години и после като птичките отлетяхме и само спомени остават“, казва Стоян.

Стоян обещава и себе си, и на нас, че ще продължи да наглежда училището.
Преди да тръгнем го питаме какво би написал на дъската 30 години по-късно.

Отиваме на юг, за да покажем училище със същото име, но с различна съдба.

Ако минавате през село Крепост, няма как да не забележите училище "Христо Ботев". С огромните пана по фасадата прилича на голяма галерия на открито.

Училището има богата над 140-годишна история. Началото й е поставено през 1880 г. в малка сграда с две класни и една учителска стая.

Земетресението през 1928 г. я разрушава, но благодарение  на хората от селото още през следващата е открита нова постройка за повече ученици.      

“Виждаме какво се случва със селата, където закриват училища - просто селата умират. А при положение че това е живо село - не е редно просто когато имаш пълно училище с много ученици ти е спокойно“, каза Татяна Тодорова, директор ОУ "Христо Ботев", с. Крепост.

За процъфтяващия живот на училището значение, освен желанието за наука, има и големият брой жители – около 1500. Всъщност някога били и повече. Паралелките били по две на випуск, общо 60 деца, а днес са само 12. И за направят живота им идея по-цветен, художниците братя Паневи даряват над 50 пана на селото, около 10 – на учебното заведение.

„Децата чакаха с нетърпение да излязат в междучасие, къс по един лист и искат рисунка от художника, той съответно им пише послание, а и децата пазят паната“, обясни Тодорова.

С директор Тодорова разговаряме в стаята с последните чинове от времето, когато самата тя била ученичка тук. Гледа снимките на старите си преподаватели с мечтата да бъде дори наполовина обичана, колкото са били и те.

Следващата спирка в нашето пътуване е село Полковник Савово. Повече от 20 години училище няма. Някогашното школо сега е дом за стари хора. Учениците преди са обитатели на дома сега.

„В коя стая съм преподавал, къде сме играли в двора с учениците.. все още са ми пред очите тези спомени… Орисницата ме е орисала да се върна пак в бащината къща“, споделя Христо Киров, 72 години.

Той се връща през няколко години все тук. Бил ученик, учител, сега живее тук. Казва ни, че приема дома като своята последна спирка. Така отредила съдбата му. Но не съжалява, самотата у дома била по-страшна.

„Тук все пак малко хора, но с този завържеш приятелство, с онзи – приказка. А докато си сам – една телевизия само…това е, няма друго“, споделя Христо.

С обезлюдяването на селото децата се прехвърлили в съседния град, така учителските стаи разделили на две, където се нанесли възрастните, търсещи грижа.

„Стаята, в която закусваме, обядваме и вечеряме, точно в нея преподавах! същата тази стая! Там беше 4. клас. Това, на което ги учих, е да уважават, да са добри хора, и се надявам, че са такива, все още като ме срещнат ме поздравяват отдалеч и ми се радват“, споделя мъжът.

Подобна е и съдбата на Вилдан. Била в детската градина в същата сграда, сега е част от персонала.

„Преди съм си играела тук и всичко е пред очите ми – и басейнът, и всичките катерушки. Но след толкова години свикваш – в началото казваш: "Боже, какво беше, а сега какво е", но осъзнаваш, че вече не си в детската градина, а в дом за стари хора, за които се грижиш. Сега вече човек се замисля за неговата си старост и си казваш: "Дай Боже да стигна тези години". Държа се с тях така, както искам с мен да се отнасят. Учителите са учили децата, а ние сега се учим от възрастните – пак е училище, дали ще е с история, съвет, преживяване и ти взимаш от всеки по нещо“, споделя Вилдан Сали, служител в дома.

„Кръговратът на живота е това, че идва момент, в който се превръщат в деца и сега сме като детска градина за възрастни. Дом се възприема като отрицателно, а ние не искаме да е така, а да са добре, щастливи. Те ни учат на търпение, на много търпение. Те имат едни нужди, искат да постигнат много неща, а нямат сили. Ти трябва да успееш хем да не се чувстват остарели, а и да се чувстват все едно са го направили, много е тънка нишката“, обясни Андриана Йорданова, директор на Дома за стари хора.

В дома сега живеят 25 души, капацитетът не позволява повече. Епидемията от коронавирус ограничила движението им и сега не излизат от дома. По цял ден играят на карти и четат книги.

Каква може да е съдбата на опустелите сгради?

След завършването си преди години архитект Кристияна Брънзалова се завръща от Милано в родопското село Хвойна, откъдето са корените й.

Мечтае да вложи наученото в Италия освен в работата си като проектант, и за възстановяване на порутеното училище в селото.

Смята, че всяка сграда може да има различно предназначение в зависимост от населеното място. Хотел, изнесен офис в планината или многофункционален магазин. Търговски център, в който да има различни неща - магазини, книжарница, кино.

“Трябва да се абстрахираме от емоционалната привързаност на хората от селото към тази сграда. Ние трябва да вземем едно хладнокръвно решение за устойчива нова функция. Голяма част от тях са строени чрез самооблагане и самоинициатива, това още повече. Няма нужда във всяко село да има музей, те трябва да заживеят нов живот, който би довел нови хора”, обясни арх. Кристияна Брънзалова, председател на фондация "Даскал Брънзалов".

У нас има държавни училища, които се помещават в сгради на общински и обратното. Често на едно място съжителстват 2 училища или пък едно е разделено в няколко сгради. За учебната 2021/2022 година са закрити 3 общински училища.

А в края на нашата среща Христо ни води до дървото в двора на дома, което засадили като малки деца.

Всяка от тези истории завършва по своему, а поуката за всеки е различна.

„Няма нищо случайно. Има нещо, което те връща назад, назад, назад, можеш да ходиш навсякъде, но се връщаш там, където те дърпа сърцето. Добра атмосфера, с внимание и грижа. Където нещата се случват, както на теб ти харесва Това в въртележката на живота“, казва Андриана Йорданова, директор на Дома за стари хора.

Но където и да е живяла, науката оставила своите следи.