Исабел Алиенде: Силните жени в книгите ми са отражение на това, което ме заобикаля

Аз не познавам слаби жени, споделя тя

Исабел Алиенде: Силните жени в книгите ми са отражение на това, което ме заобикаля

Реклама

Исабел Алиенде постига световен успех още с първата си книга "Къщата на духовете". Оттогава досега е издала над 20 романа, сред които "Дъщеря на съдбата", "Портрет в сепия", "Ева Луна" и "Паула". Последната й творба "Отвъд зимата" излезе на български преди броени месеци.

Тя е дъщеря на съдбата, която живее в къщата на духовете и разказва приказките на Ева Луна. Тя е Исабел Алиенде – една от най-популярните латиноамерикански писателки. В цифри би изглеждала така: 76-годишна, с 2 брака, 2 деца, 23 книги и милиони почитатели по целия свят. В романите си често преплита личните си преживявания, исторически събития и елементи на магически реализъм, но винаги през призмата на силните си героини.

Исабел Алиенде:
Силните жени в книгите ми са отражение на това, което ме заобикаля. Аз не познавам слаби жени. Някои от тях, с които се срещам покрай работата във фондацията ми, са преживели огромни травми, но са стъпили на краката си и дори са станали лидери в своите общности. Всички около мен – майка ми, баба ми, приятелките ми – са много силни жени. Ако трябваше да пиша за героиня, която е слаба, нямаше да знам откъде да започна, откъде да намеря някой, на когото тя да прилича.

Писателката е изявен борец за правата на жените още от времето, когато терминът „феминизъм“ дори не съществува в родината ѝ Чили.

Баща ми ни изостави, когато бях на 3 години. Майка ми е била много млада тогава, имала е три деца и не е била подготвена да работи, а само да бъде нечия съпруга. Такова е било поколението тогава. Не е знаела какво друго да направи, затова се е върнала да живее в дома на родителите си. Аз израснах там. Когато баба ми почина, останахме само с дядо и чичовците ми. Те, като мъже, имаха коли, пари, свобода. Майка ми нямаше нищо. И аз гледах на нея като на човек, който получава милостиня, за да изхранва децата си. Човек, който няма нито свобода, нито работа, нито собствени пари. Не исках да стана като нея. Още от 5-6-годишна виждах, че това е недостатък. Обожавах майка ми, но не исках да бъда като нея, а като дядо ми. Постепенно това прерасна в един гняв срещу мъжкия авторитет. Мразех свещениците, полицаите, дядо ми също. Те направо ме вбесяваха. Това впоследствие се превърна в по-целенасочен и рационален феминизъм.

Майка ми се притесняваше, че ще има агресия срещу мен. Не искаше да бъда наранена. Казваше ми: „Разбирам какво мислиш и как се чувстваш, но бъди по-дискретна, не говори за това.“ И аз избухвах, че целият смисъл е да се говори за това! Да чуят и другите хора, да се замислят. Това много я плашеше. Ще ви споделя последното нещо, което ми каза. Тя си отиде преди един месец. Беше на 97 години и ние бяхме изключително близки. Последният съвет, който ми даде, беше да се омъжа. Аз казах: „Защо да го правя? Вече съм била омъжена два пъти.“ Тя каза: „Искам да знам, че някой ще те защитава и ще се грижи за теб.“ ... За нейното поколение сигурността идва от мъжа. В ума си тя знаеше, че мога да се грижа за себе си, но в сърцето си не можеше да го приеме.

Фамилното име на писателката издава връзката ѝ с бившия чилийски президент Салвадор Алиенде. Той е първи братовчед на баща ѝ и оставя трайна следа в спомените ѝ.

Той беше най-младият здравен министър в историята на Чили. Когато стана президент, започнах да гледам на него с дистанция заради позицията, която заемаше. Опознах го като обществена личност. Иначе като човек той имаше чувство за хумор, беше много умен. Спеше много малко. Само 10 минути дрямка в колата му бяха достатъчни, за да бъде отново свеж. Отделяше много време да чете, да се учи. Обичаше жените, хубавите дрехи, изкуството. ... Беше много смел човек. Винаги твърд в убежденията си. Никога не се колебаеше, не сменяше политическите си идеи. И беше истински демократ.

През 1973 година президентът е свален с преврат и животът на Исабел се преобръща. Налага се да напусне окървавената си родина и Венецуела се превръща в неин нов дом. Именно там започва да пише писма до умиращия си дядо, които впоследствие се превръщат в първия ѝ роман “Къщата на духовете“. Той веднага се превръща в бестселър и я изстрелва на върха на славата. Благодарение на богатото си въображение, вече повече от 30 години тя не спира да издава роман след роман. Пише за любовта, семейните трагедии и загубите, но винаги с чувство за хумор, защото знае, че в живота хубавото и лошото вървят ръка за ръка. Не се притеснява да разказва собствените си спомени и преживявания, дори когато са болезнени, както смъртта на дъщеря ѝ.

Когато написах „Паула“, имах нужда да изкарам навън цялата си скръб и да осъзная какво се беше случило. Затова я написах. Когато близките ми я прочетоха, казаха, че трябва да се публикува. Не ме е било страх да разкажа откровено историята си, защото вярвах, че това ще помогне и на други хора. Всеки е имал някаква загуба в живота си или тъга. Понякога, когато прочетеш нещо такова, усещаш, че не си сам в мъката си, чувстваш се свързан с други хора, преживели същото.

„Насред зимата разбрах най-сетне, че има в мен непобедимо лято.“ Когато прочита тези думи на Албер Камю, Алиенде веднага разбира, че е намерила вдъхновение за новия си роман.

По това време изживявах една емоционална зима. 28-годишният ми брак беше приключил и бях сама. Бях доста омърлушена. Тогава беше зима в Ню Йорк. И реших, че ще пиша за това и ще включа трима герои, които също като мен изживяват емоционална зима. Нещо трябваше да се случи с тях, което да им помогне да открият своето непобедимо лято.

Така се ражда „Отвъд зимата“ – 23-ят ѝ роман.

Нямаше нужда да си измислям героите. Мъжът Ричард е базиран на моя брат. Той е професор по политически науки. Веган е и има четири котки, също като Ричард. Лусия е базирана на няколко мои приятелки, журналистки от Чили, също като мен. Бежанката от Гватемала, Евелин Ортега, също е заимствана от истинския живот. Моята фондация работи с бежанци и съм виждала много истории като нейната. Просто смених името.

Самата Исабел познава добре живота извън родината. След преврата в Чили става политически бежанец, а от 30 години е имигрант в Съединените Щати. Темата ѝ е близка и често присъства в романите ѝ.

Никой не напуска страната си, защото така иска. Правиш го, защото там има нещо ужасно. Ако си политически бежанец, ти търсиш начин да се спасиш. Защо би изоставил дома си, семейството си, езика и традициите си – всичко, което ти е познато и скъпо – за да се качиш в надуваема лодка насред океана заедно с децата си? Никой не би го направил, освен ако не е отчаян и не бяга, за да спаси живота си. При имигрантите е различно. Имиграцията също е акт на отчаяние – напускаш, защото в родината ти нещата не се получават, както искаш. Но не го правиш от страх за живота си. Средното време, което бежанците прекарват далеч от родината си, е 17 години. За това време децата им принадлежат на чуждото място и дори да имат шанса да се върнат, те няма да са съгласни. Там вече няма да се чувстват у дома си.

Всяка година на 8 януари Алиенде сяда пред белия лист и слага начало на нова книга. На същата дата, на която преди години започва да пише „Къщата на духовете“. Сега обаче, дали заради годините или заради скорошната загуба на майка си, тя за първи път не търси идея за нов роман.

Това е едно от нещата, за които се замислих наскоро след смъртта на майка ми. Колко време ми остава с моя нов любим, Роджър? И двамата сме на 76 години. Да кажем, че ни остават още пет години. С повече късмет – 10 години. Не бих искала да се скъсвам от работа през това време. Ако ще пиша, искам да бъде по-спокойно. Най-големият ми приоритет сега е да се наслаждавам на тази любов, на кучето ми, на сина ми, на снаха ми, на малката ми къща. Искам просто да съм там, да съм с тях.

Ето какво би си казала, ако трябваше да даде един съвет на младата Исабел.

Бих си казала: „Успокой се, има време. Не е нужно да търчиш напред-назад. Порадвай се на децата си. Поседни за малко, почакай. Преди бях хиперактивна. Бягах напред-назад като някоя луда мишка. Опитвах се да правя по 100 неща наведнъж. И го постигнах. Но необходимо ли беше? Сега, когато остарявам и знам колко е ценно времето, ценя всеки Божи ден. Не искам да губя и минута. Наслаждавам се на всичко. Но ако е дошло време за страдание, ще страдам, няма проблем. След смъртта на майка ми настъпи много тъжен период за мен. Плаках много. Но това е част от живота и може да звучи малко налудничаво, но ми харесва. Харесва ми да живея пълноценно. Не да взимам антидепресанти или да пия алкохол. Ако е време за тъга, ще ѝ се отдам изцяло. Когато дойде време за радост, ще се наслаждавам изцяло и на нея.

 

Гледайте цялото предаване на btvplus.bg