Любовта като спасение
Невероятната история на Силвия, която губи слуха и родителите си като дете, разделят я от сестрите ѝ и е отгледана от монахини в манастир
14 Февруари 2018
Реклама
Силвия и Александър са заедно от 12 години, запознават се случайно в Клуба на глухите. Любовта им пламва от пръв поглед. Двамата влюбени са родени в семейства на чуващи родители - той в Търговище, а тя в Ловеч. Съдбата ги среща в София, но до тук и двамата извървяват път, осеян с препятствия. Преди малко повече от година се решават да станат родители.
Силвия: Официално сме семейство от 2014 г. и от този момент започнахме да мечтаем за дете. Преди година и три месеца това щастие ни се случи. Имаме сина си Виктор.
За мен е лесно. Аз имам чувството, че съм израснала с професията „майка“. Грижила съм се за много други дечица. Бях подготвена за Виктор, защото преди това прочетох много книги за майчинството. Той се роди много трудно, но след това започна да расте и всичко е наред.
Децата, които растат в глуха среда, много по-лесно усвояват жестомимичния език и го усвояват като свой майчин.
Силвия: Така е, защото той от ден първи на своето раждане не чува нормален говор и контактува с нас чрез този език. Аз в интерес на истината много му говоря и виждам, че той възприема. Надявам се, когато порасне, да е научил перфектно жестовия език и да ми помага много с това.
В момента мечтаем да имаме още едно дете. Наблюдаваме Виктор и си мислим, че му е скучно сам. Решили сме след време да имаме още едно дете, за да станем четирима и да пътуваме заедно по целия свят.
За съжаление, понякога все още усещаме дискриминация, която си личи по пренебрежителното отношение на някои хора към нас. Ние сме глухи, но искаме да бъдем наравно с чуващите. Все пак на първо място ние сме хора. Наистина не знам защо се случва това, но го усещаме. Има дискриминация.
Много обичам да разговарям и с чуващи мои приятели. Намирам начин да комуникирам. Пишем си бележки или си чатим в интернет. Живеем в 21-ви век, има ли желание за комуникация, има и начин.
Александър: Различно е. Има хора, които се държат нормално, но има и такива, които се дразнят, че трябва да ми обясняват по-дълго, защото съм глух и се разбираме по-трудно. Но не е проблем да ми напишат нещо и аз да го прочета. Просто хората са различни. Трудно ни е без преводач, но въпреки това продължаваме да се борим.
Силвия: Баща ми е виетнамец, а майка ми – българка. Когато бях на 10, те починаха. Сестрите ми останаха в Дом за сираци в Ловеч, а аз завърших училището за глухи в София. След това ме преместиха в манастира на сестрите евхаристинки в кв. Овча купел.
Те се грижеха прекрасно за мен. Там се чувствах много добре. Получих добро образование. Разказваха ми всичко за живота. Бяха строги, но бяха много добри – с големи сърца. Помагаха ми много и ме глезеха понякога с лакомства. Подаряваха ми дрехи, обувки.
11 години не се бяхме виждали със сестрите ми. Изпратиха едно писмо в училището, в което учих, и аз бях много изненадана. Така започнахме да си пишем. След време се срещнахме отново, заведох ги в манастира и отскоро отново сме в много близки отношения. Ходим си на гости. Аз при тях в Димитровград, а те тук в София. Хубаво е, когато сме заедно.
През октомври ще се върна отново в манастира. Работя като хигиенистка там, но ще помагам за абсолютно всичко. Имам отлична диплома за масажист, маникюрист и фризьор.
Александър работи в голяма верига супермаркети, в която меси хляб. Прави го от 10 години. Живеят с малки доходи – разчитат на инвалидни пенсии, майчинството и неговата заплата.
Гледайте цялото предаване на btvplus.bg
