Невероятната история на Дебора Симс, която пребори зловещата диагноза левкeмия

Журналистът от BBC се подлага на експериментално лечение във Великобритания, което дава изключително обнадеждаващи резултати в борбата с болестта

Невероятната история на Дебора Симс, която пребори зловещата диагноза левкeмия

Реклама

Казвам се Дебора, на 44 години. Майка съм на три деца и живея в Мелбърн, Австралия. Боря се с хронична лимфоцитна левкемия вече 6 години. През 2011-а, седмица преди Коледа, ми поставиха тази диагноза. Лекарите дадоха много малка надежда, че ще живея. Казах ми – шансът да преживееш пет години е минимален. А дъщеря ми тогава бе само на две. Двете момчета – на 5 и 7. Беше много труден момент от нашия живот.

Един ден Дебора научава за ново, експериментално лечение във Великобритания, което дава изключително обнадеждаващи резултати в борбата срещу левкемия. Щастлива от откритието, тя заминава за Англия.

Включиха ме в проучването за 34 месеца. И сега, 29 месеца по-късно, нямам никаква активност на заболяването. Бях терминално болна, без надежда да преживея дори няколко месеца. А ето ме тук при вас. Много съм щастлива и имам нужда да споделям това и с други хора. Науката прави страхотни открития!

Левкемията е рак, който започва в кръвотворните клетки на костния мозък. Когато една от тези клетки се промени и стане левкемична, тя не съзрява нормално – дели се по-бързо от останалите и създава свои себеподобни, които не умират, а се натрупват в костния мозък, кръвта и лимфоидните органи.

Шията ми беше подута и по-голяма от главата. Поради слаб имунитет прихващах всякакви инфекции от децата, бях уморена. Повечето хора в моето положение умират най-често от пневмония. През 2011-а ми казаха, че човек с моите показатели едва ли ще преживе пет години. По прогнозни данни трябваше да съм починала преди 18 месеца, но благодарение на това ново лекарство...

Аз съм една от стоте пациентки в света, включени в тази терапия. През 2013-а опитах да се лекувам с химиотерапия. Назначиха ми три курса, но след началото се почувствах зле. Лекарите очакваха след химиотерапията 2 до 5 години свободен от пристъпи период. Аз обаче още на шестия месец получих нов тласък на болестта.

Ако си представим раковата клетка като врата, заключена с катинар, старите химиотерапии са нещо като боен чук, който трясва ключалката, но причинява и големи странични поражения наоколо. Дизайнът на новите терапии е такъв, сякаш имаме точния ключ за точната ключалка и го използваме без риск от груби щети. През последните 10 години учените търсят начини да рушат раковите клетки отвътре с т. нар. прицелна терапия. В случая с хроничната лимфоцитна левкемия, новото лекарство нарушава механизма на естествена смърт, наречен апоптоза. Когато една клетка е повредена или остаряла, този механизъм се включва и я елиминира като ненужна. При мутиралите клетки обаче механизмът не работи, затова те се натрупват и тялото се разболява.

Хората, които не реагират добре на химиотерапията, обикновено умират освен ако не направят трансплантация на костен мозък. Започнах да се подготвям за това. Всичко беше готово за трансплантацията, подстригах си косата, имах донор в Германия. Но... нещо ме смути... не ми хареса статистиката. Не ми хареса да чуя, че 20% от пациентите умират след трансплантацията. И в себе си почувствах, че има и друга възможност.

Дебора заминава за Америка. Отива там да потърси второ мнение.

И още нещо, което ще кажа на всички пациенти. Без значение колко обичате вашия доктор, винаги търсете второ мнение. Защото това е информация. В такива моменти всяка ценна информация е добре дошла. Питайте за клинични проучвания! Аз отидох в Щатите, където течеше проучване с това експериментално лекарство, което по ирония на съдбата бе открито в моя роден град, в Мелбърн. За щастие, подобно клинично изпитване се провеждаше и в Лондон, имах паспорт и заминах веднага.

За да могат фармацевтичните компании да получат разрешение за употреба и да пуснат нови лекарства на пазара, безопасността, качеството и ефикасността на всички потенциални нови молекули трябва да се докаже чрез множество обстойни клинични проучвания. Около 13 000 нови лекарства са в процес на клинични изпитания всяка година. Повечето от тях са в последна фаза и шанс за живот на много неизлечимо и хронично болни пациенти.

Всичко се промени след болестта. Станах по-добра майка. Ценя всеки миг с децата. Навремето, около Коледа, правех по 30 снимки на семейството и избирах най-добрата. Сега, понеже зная стойността на времето и здравето, правя само по една-две снимки и в останалото време съм посветена на нашите отношения. Не на снимките. Когато децата изживяваха ужаса от преместването ми в Лондон, Моли, който е на 10 години, обви ръце около врата ми и каза: Мамо, ти няма да ни напуснеш и няма да умреш, нали...

В този момент Дебора си обещава, че ако един ден се прибере жива и здрава вкъщи, при децата, ще бъде на 100% присъствен родител. Посветен изцяло на истинските отношения.

След като вече ми беше поставена диагнозата рак на кръвта, отидохме в Париж. Заведох децата там... започнах да ги подготвям... да образувам мили спомени, исках те да имат всички тези наши прекрасни спомени заедно, в случай че... мама вече не е там. Отидохме в катедралата Нотр Дам дьо Пари и едното ми дете се моли там за нещо цели 10 минути.

Когато един ден професор Джон Гриббен се обажда по телефона и казва на Дебора - нямаш дори остатъчна болест, изследванията не засичат нито нова, нито стара активност, детенцето прегръща майка си с думите:

Мамо, знаеш ли за какво се помолих в катедралата? Помолих се ти да спреш да пътуваш до Англия и да си стоиш при нас. Дъщеря ми все още е сърдита, защото на шестия й рожден ден не бях с тях, а в Лондон. Вярно, гледах тортата и свещичките по Skype, но не е същото... Преборих се, защото трябваше да бъда там.

Да имаш рак е ужасно. Но ако може да елиминираш стреса от живота и да се фокусираш върху положителното, колкото и да е мъничко то… нещата се променят. И, моля ви, гледайте към науката, тя днес постига фантастични неща. Дайте си надежда!