Още през 80-те години на миналия век италианският актьор Валтер Тоски влезе през парадния вход на българското кино. Участието му във филма "Време разделно" го превърна в любимец на родната публика. Следват роли и в други родни продукции, а той и до днес е влюбен в страната ни.

Георги Тошев и операторът Румен Василев се срещнаха с актьора, изиграл венецианеца в историческата лента по романа на Антон Дончев.

Снимка: Георги Тошев

Кой Ви изкуши да се занимавате с кино?
Хубав въпрос. Бях малък и играех като статист във филми за войната. Бях на около 17 и се влюбих в киното. После заминах като войник, доброволец, представяш ли си ме? Не, нали? После започнах да се занимавам с театър, защото мислех, че е по-професионалният избор. Не защото киното не е, а защото театърът ти дава основите на това какво е сцената и как да се движиш на нея. И в крайна сметка като театрален актьор и се пенсионирах. Ужас!

После започнах да правя по малко и от двете. В театъра работиш шест месеца. Когато бяхме млади ние, преди три хиляди години, се подписваше договор за шест месеца и после за още три месеца летен сезон, говоря за представления всеки ден. Не трябваше да пиеш, да пушиш, да внимаваш с теглото, боже мой! Трябваше да внимаваш да не се разболееш. Но беше хубаво! Слава богу, тази работа ти даваше някаква сигурност. Докато киното е… мечта. Мечта! Позволява ти да си сред хората, да живееш… Театърът е професия. Киното е мечта.

Дори сега участвах в малък филм, който спечели Nastro d’argento (Сребърната лента) вчера в Таормина. Двама млади режисьори, дебют. Сребърна лента за дебют в Таормина. Продължавам да приемам предизвикателства от млади режисьори и имам чувството, че се прераждам, когато работя с младите. Онези, с които работих през годините, ги няма вече.

Кой от филмите Ви е останал в сърцето Ви?
Не бих искал да ощетя никого. Но наистина първото ми идване в България ми остана в сърцето. С Людмил. После работих с Иван. Първоначално беше странно преживяване. Не познавах Людмил Стайков, разбира се. Имах филм във Венеция, в паралелната програма, тогава се казваше „Де Сика“. Там беше и един италиански актьор, по-голям от мен, може би и по-добър, не знам, който отказа ролята и аз го заместих. И слава богу, защото беше прекрасно преживяване.

Снимка: Георги Тошев

Можете ли да ни разкажете някоя интересна история от снимките на „Време разделно“?
Първите моменти с Людмил бяха наистина забавни. Върху началните надписи имаше сцена с коне. Там се научих да яздя. Ходих на уроци с група каскадьори, помня ги всичките, бяха от студио „Бояна“, там бяха и конюшните. В началото Людмил не ми позволяваше да контактувам с никого. Аз така или иначе не говорех, защото не съм много добър с езиците. За българския имах dialogue coach, която ми помагаше. Бяхме в Родопите, в село Писаница – 200 души, студ, ледена вода, на кон, помня го отлично.

Това ми беше първото впечатление. Помня един червен телефон, поставен на тезгяха на малкия хотел, в който се намирахме, с огромна опашка от хора, които трябваше да се обадят вкъщи. Никога не съм се пререждал на опашка, чакам като всички останали. Изчаквах най-отзад час и половина, за да се обадя вкъщи, тогава комуникациите не бяха като сега, смартфони, чатове…

Людмил имаше страшна харизма! Имаше един италиански актьор, и той вече е горе, Джорджо Албертаци – велик актьор, имах честта да работя с него. Той говореше за това чувство за обаяние, наричаше го duende. Няма значение дали си режисьор, оператор, монтажист… Трябва да вярваш силно! За Албертаци това беше duende. И Людмил имаше тази харизма. Казваше ти точно как иска сцената. Всичко тихо, минорно, бавно. Нищо силно, озвучено. Дълбаеше в душата. Много силно преживяване. Ще го помня цял живот. А когато след Родопите отидохме в София, градът ми изглеждаше като Ню Йорк, като Лас Вегас! Рай! Заведенията… прекрасни! Не е онази София, която познавате вие. Нямаше го метрото. Всичко се развива. Но я помня и я нося в сърцето си.

Освен Людмил Стайков някой остана ли ви близък?
Иван, разбира се! Той ще ми прости! Защото знае как започнах в българското кино. И с Иван имахме прекрасни отношения. Всъщност с него съм направил повече филми. Но Стайков беше първият режисьор, с когото съм работил.

Каква е разликата в стила на работа на двамата?
С Людмил работих само по един филм. С Иван направихме повече неща. Иван свири върху много струни. В смисъл, че има чувствителност към различни теми в киното. Може да работи чудесно с деца, направихме филм с Таня Димитрова, Ивайло Цветков, не знам дали е продължил да работи след това. Стефка Берова... Работи ли още…? Да? И музиката на Стефан Димитров, прекрасен! Свири ли още? Да? На колко е? 70? Браво!

Имало ли е езикова бариера при работата с големите актьори? Как научихте български?
Не говоря български. Вътре в нас е. Който работи това, комуникираш по някакъв начин! Всички говорим на един език! Днес четох статия за Летисия Каста, която играе в представление в Неапол, интервюирали са я в Париж, вчера, онзи ден. Младите в момента са прекрасни!

Как се промени животът Ви след „Време разделно“?
Трябва да ви призная, че през първите няколко дни исках да избягам, да се прибера. Вече бях направил всички проби в „Бояна“ и бях подписал договора, там беше и Джери Ненов…помните ли го? Жив ли е? Беше организатор в студията…

Уча, ходя на кино, опитвам се да гледам какво излиза. От година не репетирам в театъра. След като паднах, ми е по-трудно. Наложи ми се да откажа роля по Пирандело, Иван знае колко го обичам. Сега вече не. Може би ще участвам в два нови филма, и двата с млади режисьори. Млади, силни. Дават ти живот на третата ти трийсетица.

Ще кажете ли нещо на български?
Ако кажа нещо, ще падне интервюто. Ще кажете „край!“… Благодаря много!

Снимка: Георги Тошев

Гледайте цялото предаване на btvplus.bg 

Гледайте
цели епизоди на