Световноизвестният диригент Мартин Пантелеев за живота между България и Германия, музиката и любовта
Как се съчетава любовта към музиката със семейния живот и какви жертви изисква успешната кариера?
09 Февруари 2018
Реклама
Мартин Пантелеев:
Брат ми Веско още от малък печелеше конкурси. Сам си налагаше да свири. Аз бях по-мързелив. Това скрибуцане на цигулката в началото ме побъркваше. При пианото не е така – там още в началото се чуват доста красиви звуци.
Моите родители и учители усетиха таланта, който понякога се бие с трудолюбието. Трябва да има някой с твърда ръка, който да убеди детето, че това е нещо важно за неговия живот. Благодарен съм им, защото, ако ме бяха оставили, едва ли щях да стана музикант.
На 14-15, когато момичетата започват да харесват момчета, които свирят добре, започнах да осъзнавам, че това е моето бъдеще (смее се).
Брат ми беше концертмайстор на Фестивалния оркестър, когато Емил Чакъров дирижираше Новогодишния музикален фестивал. Тогава се зароди мечтата да стана диригент.
Миналата година имахме вкъщи един таен календар, на който отбелязвах колко дни съм отсъствал. Оказа се, че са 240 дни, което е две трети от годината, но в нашата професия няма друг начин. Съпругата и двете ми деца плащат цената на всички тези пътувания.
Живеем в градче с 2000 души и прекрасни ябълки, но няма оркестри (смях).
Съпругата ми е пианистка. Запознахме се, докато акомпанираше на едни прослушвания. Дълго време имахме само професионални отношения. Влюбването дойде след една соната на Брамс, която изпълнихме заедно.
Дъщеря ми започна да свири на цигулка. После дойде една криза и направихме пауза. След година избра инструмента на баща ми – кларинет. На 12 е и свири с голямо въодушевление. И двете деца говорят български с огромен акцент, защото цялата им среда там е чуждоезична. Идват тук само за празниците.
Гледайте цялото предаване на btvplus.bg
