Спортният журналист Камен Алипиев – Кедъра, когото зрителите на bTV познават като капитан на един от отборите в „Аз обичам България“, споделя лични истории от живота си в много специално интервю.
Малка част от него можете да видите тук, а цялото интервю четете онлайн в сайта Cultinterview.
Трудно ли е една кариера да се поддържа чиста?
Не знам някой, който може да каже, че в кариерата му всичко е на 100% чисто. Много е лесно да се плъзнеш по наклонената плоскост и да започнеш да играеш в отбора на всички. Със сигурност и аз имам някакви криввания. Поради тийнейджърското си приятелство с хора, които са заемали позиции през годините, съм имал възможността лесно да бъда в самолета и да посещавам мачове. Обаче бързо ми светна лампичката, че когато някой ти купи самолетния билет, защото твоят работодател не може да си го позволи, спираш да бъдеш човек със собствено мнение и си длъжен да се съобразяваш. Успях бързо да го прескоча това.
Така са ме учили вкъщи, така съм се учил и от първите книги, които съм чел, в които се говори как трябва да бъдеш честен към приятелите си, да не ги предаваш, да бъдеш самостоятелен. Баща ми обичаше “Дон Кихот”, а за мен това е една от най-тъжните книги. Моите първи две книги са “Пипи дългото чорапче” и “Карлсон, който живее на покрива”, които учат на независимост и на свобода. Адски са наивни, но ти вкореняват някакви идеали, които е хубаво да спазваш до края на живота си.
Когато се опитваш да бъдеш принципен и да защитаваш позициите си, получаваш шамари, но ако си осъзнал, че за теб е важно да можеш сутринта да се погледнеш в огледалото и да се усмихнеш, тогава си готов да понасяш шамарите и да действаш според обстоятелствата.
Кога си се чувствал пред изчерпване?
В телевизията се чувствах така и се бях изчерпал ужасно много. Имам два критични периода. 2008-а година, когато си въобразявах, че съм най-велик на света, когато имах отрезвяващ разговор с колега. Тогава той ми каза неща, които не исках да чуя, но разбрах добре. След това, през 2016-а, след олимпийските игри в Рио, когато ми беше писнало от всичко. Бях си пуснал предизвестие, но Вяра Анкова ми се разсърди и успя да ме убеди да остана. Нейната воля се оказа по-силна от моята.
Сега на това, което стана с мен в телевизията, гледам като услуга. Трябваше да рестиртирам. Когато останах без работа, се оказа, че имам страхотна нужда от почивка. От края на 2019-а бях на трудовата борса. Превъртах Netflix и HBO Max, разхождах се, слушах музика. Всички се оплакваха от Ковид, а на мен ми беше супер.
Сега “Аз обичам България” по bTV предизвиква ли те, или ти носи повече притеснения, дали ще се справиш?
Ангелина Белчева, която се занимава с вътрешните продукции в bTV, ми се обади и аз не знаех за какво става дума. Отидох и се оказа, че съм бил на кастинг. Не е хубаво човек да се хвали, но винаги съм отговорен към това, което правя, много съм изисквал от себе си, както и от хората около мен. Александър Кадиев и Александра Сърчаджиева имат много повече опит в този тип предавания и има химия между тях, а аз си отговарям на името пред банката - дърво. Самобичувам се за това, че може би трябва да скоча по-рязко. Вера Маринова ми писа от Англия, че е гледала първия епизод и според нея към като контрапункт, а не като дърво. Нормално е да не се държим по един и същи начин, при условие, че между нас има доста години разлика. Но страшно много се забавлявахме по време на снимките и това е най-важното.
Създаваш ли си добри истории?
Създал съм си доста такива. Лошото е, че като че ли по-добре ли разказвам, отколкото мога да ги напиша. Историите, които са минали през живота ми, обичам да ги разказвам пред хора. Имам прекалено голямо уважение към думи като “книга” и “филм”. Когато някой колега наричаше 15-минутен репортаж филм, просто исках да се самоубия. Същото е и при книгите. В България има повече писатели, отколкото читатели. А аз някак си не вярвам в своите умения, когато пиша.
Имам страх от белия лист и това ме кара да отлагам толкова време. В период, в който бях по-наперен и самовлюбен, бях започнал да правя нещо. След това си го прочетох и прецених, че е малко грандоманско. Сега се притеснявам, ако седна да пиша, да не стане същото като с прекрасните стихове на баща ми, които нито аз, нито брат ми знаем къде са.
В повечето истории съм бил наблюдател, а не пряк участник. Като по-млад бях интроверт, докато сега съм по-експанзивен и по-малко ме е страх от директните контакти с хората. Сега ми се карат, че наричам всички “приятели”, а те обикновено са малко.
Цялото интервю прочетете тук.
