„Винаги има светлина“

Ерол Ибрахимов ни даде надежда. Пред Menbox.bg разказа още и за фестивалната култура, ролята на продуцентите и новата балканска сцена

Реклама

Изненадващо е, когато човек се спре за момент в трескавото ежедневие и осъзнае колко бързо минават годините. Отрязъкът от времето, в който „ А ние с Боби пием кафе“ беше саундтрак на всичко живо в България, се усеща все едно беше вчера. В същото време Уикеда отпразнуваха своята 15 годишнина с концерт в клуб Маймунарника на 21 септември.

снимка: архив

Очевидно е, че времето е отминало като миг и през 2013г. пънкарските нотки са запазени, но вокалистът на култовата банда Ерол Ибрахимов вече звучи повече като човек, който прави повече музика, отколкото революция.
„Излишните илюзии изчезнаха, вече знаем какво може да стане и какво-  не, така че си правим нещата по - спокойно,“ раказва той и когато е подканен да бъде по-конкретен, допълва с усмивка: “ Това, което не може да стане, не може да стане. Това, което може да стане – става. Има битки, които не си заслужава да водиш и такива, които май е по-добре да не се водят. В това отношение май сме помъдряли. Иначе другото си е пубертет.“

Ерол беше начело на Уикеда в годините, когато техният ска-пънк звук се обясняваше на народните маси като „жълта музика“. Преди повече от 10 години пънк/ска сцената в България изглеждаше жива и ритаща, но в наши дни Уикеда вероятно са последната група от онези дни, която още е активно концертираща. Повсеместната социална и музикална пънкария пък в наши дни премина в реге и денсхол влияния, които не подминаха и Уикеда.
„Може би, в световната музика има популярни неща с влияния от регето и денсхола (най-вече) и това се пренася в България,“ oбяснява Ерол. „Готино е, че тази музика добива по-голям кръг почитатели.“

Една от причините за дългия сценичен живот на бандата е, че тя черпи живот от изпълненията на живо. Лайвовете на Уикеда винаги са на ниво, въпреки че, концертирането е затруднено, заради липсата на много фестивали в страната, както и клубове в провинцията. „Но, това е!“ казва Ерол. „ Няма друг начин, трябва да се свири на живо, защото така групата се сработва. Освен това, така се създава трайна и истинска връзка с публиката.“
 

Като стана дума за силни лайвове, най-скорошният пример за такъв беше концертът на Manu Chao в София. Уикеда подгряха в типичния си енергичен стил французина, при това за втори пореден път в България. Концертът беше страхотно изживяване, а Ерол е бил приятно изненадан, „защото бяхме подгряващи, а това това винаги е едно такова...хората чакат да излезе хедлайнера! Обаче тогава не беше така. Аз не се чувствах като подгряващ и за мен бeше супер яко.“
По отношение на самия Manu Chao винаги е имало нещо странно – по-голямата част от музиката му не е англоезична, а в същото време голяма част от посланията му са далеч от мейнстрийма. Как този човек успя да стане толкова известен? „Може би е уцелил точното време и място“ е отговорът на Ерол. „Трудно е, защото неговата музика не е англоезична и има антисистемни послания, което не знам дали е искрено или рекламен трик, но е имало търсене на нещо такова в хората и те са го намерили в него.“

Връщайки се обратно към местната сцена, няма как да се пропусне очевидният факт, че регионалната балканска сцена ври и кипи. „Сцената на Балканите е много добре развита, има групи, които добиват голяма популярност като Dubioza Kolektiv“ е мнението на Ерол. „Може би нещо има при нас, което се къса във веригата... В Сърбия има яки фестивали и клубове, но отношението към техните изпълнители от страна на фестивали и клубове е по-друго.“

Той със сигурност знае как стоят нещата, защото Уикеда са една от българските банди, които са свирили на някои от най-големите регионални фестивали като Exit и Sziget. Това, което Ерол подчертава обаче, е отношението на организатори и фенове към местните банди.

„В Сърбия сме свирили на нещо като бирфест - огромна организация с големи звезди, обаче и с много сръбски изпълнители. Беше на голяма сцена с много хора, които си личи, че отиват да слушат тая музика, а не просто за да пият по една бира. Не знам какво да ти кажа, нещата наистина като че ли се движат малко по-забавено при нас в това отношение.“

Без намерение да размахваме пръст, все пак няма начин да не се потърсят отговори по темата за фестивалите и сцената у нас от човек, който е в нещата от 15 години. Ерол не е сигурен дали предположението му е правилно, но все пак решава да го сподели: „На фестивали като Exit и Sziget интересното се случва по малките сцени и от местните групи. Там се създава ароматът на тези фестивалите. Големите звезди са ясни, но хората все повече ходят, за да видят нещо ново, което ще ги изненада. В България все още фестивалът е да докараме известна западна група и то става малко като концерт. Голямата западна група е ясна, но това не прави истински фестивал, няма го духа на фестивала. Може би това е причината - защото като дойде криза, няма средства за фестивалите, които разчитат на големите звезди“ продължава той. „Освен това, на афиша няма български групи. Защо се подценяват българските групи? Забутват се на малките сцени, няма ги на афиша, въобще малко като пълнеж са, което не е честно спрямо тях. Като се загуби този дух на фестивал, става поредният концерт.“

За изпълнители в България и по света става все по-ясно, че трябва да се приспособят към DIY модела за правене на музика и Ерол споделя това мнение. „Световна тенденция е групите да се насочват към самопродуциране. Правят всичко сами – записват си със собствени средства, продуцират си ги, продават си нещата по концерти...“

Интернет в действителност е нож с две остриета за изпълнителите. От една страна стои въпросът с тегленето на музика, но най-важното е, че „връзката между артист и публика е много директна вече и няма посредници“. Т.е. ролята на лейбълите вече няма такова значение, особено за ъндърграунд групите. Ерол признава ползите на лейбъл по отношение на организационните и бизнес дела, но “в случая артистите спечелиха свобода да правят нещата, както ги усещат. А феновете спечелиха свободата да получават нещата директно от извора. Няма го посредника, което, за добро или лошо, изкривяваше тази връзка. Сега много лесно хората могат да ти кажат: „ Яко е това, което правите!“ или „Не, не е яко!“. Интернет променя статуквото в музиката и за групи като Уикеда най-важното е, че “контактът с феновете е директен и получаваш веднага реакцията.“

 

Когато става въпрос какво има Ерол да каже на музикантите, които сега започват да се развиват на сцената у нас, логичното е първо да каже да са истински и верни на себе си. Следва едно напомняне-приземяване, което може би е по-полезно за младите банди: „Трудно е, но то няма никъде лесно. Най тъжното нещо са хора, които са мечтали за нещо и накрая казват: „Не става!“. Винаги ми е било мъчно, като чуя такива истории.“
 

„Нещата ще се оправят. Те и сега не са зле,“ завършва Ерол и последното му изречение звучи почти като обещание „ Винаги има светлина..“