На вечеря в Париж

Всичко в това пътуване е наопаки. На отиване си изпуснах полета, после закъснях за бизнес срещата си, а в последствие забравих в офиса на колегите и връхната си дреха. Вероятно ще я намеря утре. Защото по време на бизнес пътуване можеш да си сигурен, че пак ще трябва да пиеш кофти офисно кафе с омачкано недоспали колеги, макар и в република Франция.

Когато не върви

На летището се качих в такси, управлявано от млад французин. Политически некоректно е да пояснявам за цвета на кожата му, но в случая неговият етнически произход е съществена част от случилото се по време на нашето пътуване в следващите минути. Младежът ме погледна и ме попита на развален английски дали имам нещо против да запали. Тъй като мразя да се карам с таксиджии, махнах с ръка и продължих да се взирам в пътя пред себе си. Тази моя дружелюбност окуражи новия ми приятел, който реши, че няма начин да не говоря френски. Ломотещо, с част от краткия си френски речник се опитах да му кажа, че не говоря, макар че го разбирам, което за мой ужас само го окуражи. Веднага последва въпросът откъде съм. На което отговорих „Бългерия. А вие?“ Таксиметровият водач щеше да си изпусне волана, изненадан от моята непринудена директност. В крайна сметка той започна да кара по-динамично, да смуче фаса по-силно и разпалено да пояснява нещо в поток от френски думи. Благодарение на обстоятелства и силното ми желание той да ме закара до хотела ми разбрах, че:

- той е французин, но родителите му са от Мароко

- Мароко е в Магреба, което всички знаем, че е било в Европа, още от времето на Александър Македонски (това си записах да го проверя)

- в крайна сметка всички сме в Европа – българи и мароканци, всички сме приятели

- животът във Франция е труден

- още нещо, което не разбрах докрай, тъй като ми свършиха френските думички.

Усмихвах се изразително, кимах с глава все едно разбирам, но в един момент моето франкофонско невежество стигна до задънена улица и мароканският ми приятел трябваше мълчаливо да довърши курса си. Това видимо го измъчваше.

Нощен живот

Вечерта се очертаваше леко скучна, затисната в обстоятелствата – изборът беше между бърз сандвич и полутопла бира от супермаркета или самотно хранене на малка масичка в бистро, прострелван от погледите на класически френски сервитьор – любезен, учтив, но леко надменен, просто заради принципа. Не щеш ли, в този миг пред мен изкочи един приятел от конкурентна компания. Той беше сам, беше пристигнал предишния ден в Париж, но вече имаше план и весело каза: "Хайде да вечеряме заедно". Пред перспективата да ходя на някакво място с практически непознати хора, реших да рискувам. Ако вечерята с приятел, макар и в чужбина, е риск изобщо.
Той ме заведе в любимия си Laperouse, близо до Понт Ньоф. За съжаление тук спазих традицията за деня – собственикът учтиво ни обясни на френски, че затварят, а ние със счупеното си разбиране на този език (уж разбираме, но не говорим – така мога да опиша познанията ни) не разбрахме точната причина. Собственикът ни посъветва да отидем при "Denise", написа нещо на едно листче и с ръце и думи ни каза да да вървим все надясно. След един час лутане по парижките авенюта и улички, се загубихме и разбрахме важен урок в живота - когато някой ти пише адрес на листче, трябва да го помолиш да си го прочете сам, за да се ориентираш в ченгелите му.

В крайна сметка седнахме в очарователното „Le Caveau de Palais“, на площад „Дофин“. Вечеряхме обилно, ядохме охлюви и гъши пастет, изпихме две бутилки вино, говорихме си супер интересни неща. Опитвахме се да заговорим персонала на английски, когато си поръчвахме основното, десерта или допълнително вино, но те ни отговаряха категорично на френски. И понеже и двамата с моя другар разбираме, но не говорим френски, все пак успяхме да си поръчаме. Внезапно се оказа, че един от келнерите говори английски. На въпроса ни защо тогава си говорим на френски, той каза: „Все пак сте във Франция, трябва да говорите френски". Touché.
Стана късно и в заведението останахме само ние. Което доведе до нервничене на персонала - демонстративно наливане в чашите ни на чудесното бордо, прибиране на масите около нас, разговори на висок глас за работата като такава. Беше някак конфузно, а моят приятел се напрегна жестоко. на мен пък ми стана много смешно. След като платихме, аз се обърнах към сервитьора и сглобих изречение на френски с което благодарих за търпението, той от своя страна също учтиво каза, че няма проблем и пожела хубава вечер. Така с усмивка и много съскане приключихме вечерята.

снимка: Getty Images/Gulliver Photos

Тръгвайки обратно, видяхме, че не се сме се отдалечили твърде от първоначалната си цел в близост до Понт Ньоф. Все пак, след обилно полятата с вино храна решихме да се разходим по брега на Сена, за да слегнат емоциите и храната. Отнякъде долу, покрай канала, се чу духова музика, която наивно и с много желание смесваше в едно "Калашников" и "Месечина" на Костурица с тубите и тромпетите на младите музиканти. Френски младежи седяха на перваза над кейовете и ръкопляскаха френетично на тази жизнена екзотика. Ние запалихме по цигара и се подготвихме за още. Но нямаше.
Продължавайки разходката си, усетихме повика на природата. поради което извършихме нещо непозволено - слязохме и се облекчихме край едни дървета по кейовете на Сена, окъпани от уличното осветление и светлината на звездите. В центъра на Париж законите са строги, но още по-строго се внимава всеки да бъде поне малко по-изобретателен и щастлив.
В бара на хотела (Hotel Meridien Etoile) звучеше чаровен джаз - много близък до този на френския пианист Gonzales, скандализирал преди няколко години софийската публика с това, че ги обиждаше и не ги харесваше. Във Франция е така – всеки може да ти каже какво мисли за теб, след което учтиво да продължи по графика на своя си план.