„Влайкова” ще пребъде

Историята на кино „Влайкова” изглежда като огледало на историята на София. Преминала през повратностите на съдбата, сградата на някогашното кино продължава и до днес да бъде салон за седмото изкуство. Това е факт, който убягва на всеки втори таксиметров шофьор и е повод за започването на разговор-дискусия за стара София, миналото, комунизма, новото време и битовите драми на ежедневието. „Влайкова“ си е все там, на улица „Иван Асен“, а доскоро там имаше и култов бар, описан в New York Times. Култовият бар обаче затвори – в квартала се шушука, че настоятелен съсед е звънял системно на 112 всяка вечер, за да протестира срещу веселящите се на тротоара пред заведението младежи. Накъде отива „Влайкова“ днес? Решихме да проверим.

Сградата, издигната през 1925г., оцелява близо 90 години през всякакви исторически превратности и политическа конюнктура, като всичко това си личи от пръв поглед и в това май няма нищо лошо.

Кино „Влайкова ” е издигнато от Мария Влайкова, съпруга на писателя Тодор Влайков. За съжаление, тя умира в годината на създаването му, но още преди смъртта си тя оформя документи за дарение. Според завещанието на Мария Влайкова, сградата не може да бъде използвана за търговски цели, което се явява единственият билет за оцеляването на киното от разни бизнес акули с апетити за офис-сгради в центъра. След смъртта на госпожа Влайкова сградата е прехвърлена под опеката на Министерство на просвещението. „Влайкова” очевидно е призвана да преодолява трудности, защото в края на 1960-те плановете на народната власт са да прекръсти киното на „Сергей Айзенщайн”. Тогавашното ръководство обаче показва гръбнак и устоява на натиска.

Оттогава „Влайкова” претърпява не една и две метаморфози със зигзагообразна посока. Поради очевидната липса на финанси и невъзможността на корумпирани държавни служители да създадат схема и на апетитния терен в центъра да се пръкне нещо високо, стъклено и частно, в по-наши дни киното се преориентира към най-разпространения български бизнес - тип кръчма/бар. Така през годините във фоайето на киното мнозина се упражняват в упражнението „и аз мога да продавам бира“. Преди няколко години пространството е наето от предприемчиви млади българи, завърнали се от следване в Германия. Те създават бар, в който цените са изгодни, интериорът е артистичен, а музиката е ъндърграунд и дело на диджеи, и музиканти, които няма да чуете по радиото. Така „Влайкова” стана известно място за „инди групи и нагъващи „Пиринско” хипстъри”, както се изразиха от New York Times по въпроса.

„Влайкова” вече не е в най-разпространения български бизнес и още от входа се вижда най-тъжната гледка на света- бар зад решетки. Интересно е самото изживяване да отидеш да гледаш филм на място, което сякаш телепортира в сферата на услугите от близкото минало. Беше време, когато трябваше да намериш човека, пред който да настояваш за правото си да платиш, за да влезеш в салона. По стари български правила, шефът-касиер-служител има поне 100 и едно неизвестни неща, които да свърши, вместо да ти продаде билет. Дружелюбен е, но изглежда толкова вътре в своите си неща, че човек ще си каже, че хем разбива ядрените тайни на Иран, хем поддържа мира в Близкия изток. Обаче търговският му нюх стига за това да пусне двама души с билет за един, ако са единствените в салона. От това място лъха толкова много на невъзможност за водене на бизнес, че чак е приятно. Това може би се дължи на факта, че „Влайкова” е оградена и защитена от бизнеса по юридически път.

Точно на това място, символ на славното минало на кинематографията, е интересно да изгледаш филма за славното минало на футбола. Филмът “Стоичков” не е подвиг в документалистиката, но това не е и необходимо, защото се базира на подвига на Камата в световния футбол. Излязъл от школата на “Марица”, в последствие почти изгонен от футбола, невероятната решителност на Христо Стоичков му донесе митичен ореол на зеления терен. Железният характер и дяволският ляв крак направиха така, че именно той да стане посланник на България във времена, в които страната се управляваше с бухалки. За щастие, филмът акцентира единствено върху звездните мигове на легендата на “Барселона” и националния отбор, защото е друг въпрос как Стоичков осребри месианския си статус в днешните си публични изяви.

Ако се върнем към киното, днес салонът на „Влайкова ”е намален от 300 места на 80, но въпреки това изглежда по-добре от предверието. Проблемът идва, когато ти се доходи до тоалетната, защото тогава имаш два избора. Или да си намериш някое място в Борисова градина (т.е. около 5 минути разходка под напрежение), или да намериш служителя-касиер-шеф и да му обясниш малкият набор от възможности, с които разполагаш оттук-нататък. Като тръгнеш надолу към тоалетната в мазето, все пак можеш да видиш къде в предверието често приключваха музикални подвизи и прояви.

В каквито и крайности да е залитала „Влайкова”, културата тук никога не си е тръгвала. Вътре са се организирали културни събития като изложби, тематични вечери с прожекции, четения, презентации, а миналата година киното беше домакин на фестивала „Аларма пънк-джаз”. В читалището „Антон Страшимиров”, което е към сградата на киното, също се поддържат постоянни културни прояви, а там е и единствената в страната школа за млади рок таланти.

Киното продължава да изглежда като мястото, където членовете на Политбюро са взели решенията за следващата петилетка и след това са се напили. Въпреки това, има впечатляваща издържливост във „Влайкова”, защото е ясно, че това място или ще се унищожи от самосебе си, или ще остане да стърчи като последната сграда в София след края на апокалиптична ядрена война.