БИБЛИОТЕКАТА: Диана Георгиева

Диана Георгиева се занимава с лайфстайл журналистика от 7 години, редактор е от 5. Не обича да стои на едно място – вече е минала през някои от по-големите медийни къщи, но от три години в bTV.

Притежава язвително чувство за хумор, обича да говори, но когато се налага – умее и да слуша. Пие много кафе с мед, пише за филми, музика и за всичко, което се налага. В свободното си време редува кикбокс с йога и веднъж годишно приготвя някоя завъртяна манжда на хората, които са й важни.

Любимата ти настолна книга е?
Напоследък е „Момчешки живот” от Робърт Маккамън. Някога четях по-сериозни неща – Камю, Фройд, Хесе (него все още го харесвам – заради „Сидхарта), Ницше („Тъй рече Заратустра” наистина ме беше впечатлила, хаха)… и разни други такива големи и важни имена – във философски или психологически направления, обаче в някакъв момент реших, че нямам нужда от цялата тази интелектуална драма и попритъпих любопитството си към тъмните кътчета в човека. Не ми се рови вече там – поглъщат те и ставаш черен и ти. Сега предпочитам книги, които ме вписват по-добре в самата мен и в света наоколо, а не такива, които ме отчуждават и от двете. Тери Пратчет например много ме забавлява… може би остарявам, щом се вдетинявам, не знам.

Защо ти е любима?
„Момчешки живот” ме откри съвсем случайно и съм много съм щастлива, че ме повика от рафта в една книжарница – оказа се истинско съкровище. Не съм сигурна, че мога да обясня защо ми е любима така, че да го разберат и останалите – може би заради това, че улавя магията на обикновените неща от ежедневието и ги превръща в реалистична, но все пак приказка. Без да се напъва връща към простичката мъдрост на живота, която всъщност е най-сложна – за овладяване или за разбиране, защото е по-голяма от теб. „Момчешки живот” нежно и дори и странно да звучи – някак грижовно ти напомня колко вълнуващо е всяко малко нещо, когато си дете – все още далеч от забързаното пораснало ти, което неизбежно се събужда една сутрин и се оказва смазано от очаквания и отговорности. Не знам, аз май не искам много-много да пораствам, може би затова толкова ми харесва. Напомня ми колко специален може да е всеки човек, който е около теб – от родителите ти, през приятелите, до хората, за които само си чувал в бръснарницата и просто съществуват някъде там, където и ти. Като усещане ми напомня „Малкият принц” или „Мечо Пух” да речем, но не е толкова „абстрактна” …

Кои са любимите ти съвременни автори?
Напоследък имам проблем със съвременните автори – много са ми поп – разчитат на Велики Сюжетни Обрати, на някакви безумни експерименти или на самоцелно груб език, който в крайна сметка не ти казва нищо, което да достигне до теб. Обслужват основно егото на автора и надъхва онези, които искат да са като него, защото той, разбира се, е много куул. Наистина не мисля, че това е целта на литературата, но пък щеше да е скучно, ако всеки правеше това, което може и както трябва, а не това, което му се струва добро за имиджа. „Момчешки живот” също е нова, но пък прави точно обратното –използва внимателно и с истинско майсторство езика, защото Маккамън е много талантлив писател, а едновременно с това е спокойна – не се тревожи, че ще изхаби място или времето ти – бог е в детайлите.

Книгата, която четеш в момента?
В момента чета „Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри. Но аз съм малко хаотична и много се влияя от настроенията си, които се сменят изцяло по няколко пъти в рамките само на един ден. Рядко чета само една-единствена книга – трябва да е дошла в много точен момент и да е наистина хубава, за да обсеби цялото ми внимание – не искам да знам какво би казал някой психоаналитик за това... Понякога зачитам книга, после я оставям в продължение на месеци, преди да се върна към нея – все някога й идва моментът, просто не е сега. Така че освен Бредбъри, чета и „Лицето” на Дийн Кунц, а малко по-настрана на нощното ми шкафче тихо чака и „В края на ноември” от Туве Янсон – нещо не ме грабна отначало, давам й време да се поправи – до края на ноември.

Какво най-много ти харесва във „Вино от глухарчета”?
Още не знам – съвсем в началото съм. Но очаквам да ми каже нещо ново или да ми напомни друго, което съм забравила. А може и просто да е хубаво написана – ще видим.

Представи ми още една любима твоя книга.
„Да убиеш присмехулник” от Харпър Ли. Май наистина съм си дете... Харпър Ли е много интересна сама по себе си – поне за мен. Тя е най-близката приятелка на Труман Капоти – който, знаем, освен талантлив, е и доста ексцентричен. След „Хладнокръвно” не успява да напише нищо по-значимо до края на живота си... любов, какво да се прави… Но да, всичките тези техни истории събудиха интереса ми към книгите и на единия, и на другия, а присмехулникът ми стана наистина любима. По същите причини, поради които харесвам „Момчешки живот” – оставя ти хубаво чувство, след като затвориш последната страница и не се напъва да е много оригинална или високопарно умна. Просто е.

Имаш ли любим цитат от книгите, които обичаш?
„Приемаме любовта, която мислим, че заслужаваме” – от „Предимствата да бъдеш аутсайдер” на Стивън Чбоски. Това обяснява много от връзките, в които някой е нещастен, а друг – неудовлетворен. Харесва ми и мисълта, че увереността е тиха, а несигурността е тази, която говори на висок тон – това не си спомням от къде е, но пък дрънва една важна за мен камбанка.

Защо трябва да се чете?
Не трябва - хубаво е.

Трите ти любими вещи са?
Часовникът, слушалките и компютърът ми.

Часовникът не е тук, защото съм много точна или ми е важно да съм винаги навреме (хаха – хората, които ме познават знаят защо се смея). Просто обичам всякакви дрънкулки и все не ми стигат – това е една от малкото ми, но много женски черти. Всяко ново бижу ми е като песен, която тъкмо съм открила и ме е влюбила в себе си – въртя я, докато не ми втръсне. Сега е този часовник, който в последно време почти не свалям.

Слушалките са ми важни, защото не мога да живея без музика. Ама наистина – вълнувам си се около нови албуми или изпълнители като малко дете и използвам времето, в което съм в движение, за да ги преслушвам.

И на мен ми е странно, че компютърът може да ти е толкова важна и съществена вещ, обаче както се казва – обичам го, всичките ми приятели живеят в него, хаха. Но да, сериозно – музиката ми, филмите ми, снимките ми, нещата, които съм написала – всичко е вътре. В някакъв смисъл е едновременно вещ със сантиментална стойност, но предлага и простор за актуални ъпдейти – помни преди-то, но има място и за настоящето, а в някакъв смисъл и за бъдещето. Промисля ме.