БИБЛИОТЕКАТА: Светослав Тодоров

Нова доза литература за библиотеката ти!

21 Януари 2014

Светослав Тодоров е роден преди 25 години във Варна. Завършва „Българска филология“ и „Литература, кино и визуална култура“ в СУ „Климент Охридски“. В момента работи като журналист и като диджей, промоутър и радиоводещ в музикалната платформа Indioteque. Негови творби са излизали в „Литературен вестник“ и сп. „Гранта“. Автор е на три поетически поредици, разпространени дигитално - „Обезкостяване“ (2008), „Завръщането на лудостта“ (2009) и „Автопортрети в пламъци“ (2011). Последната новина около младежа е новата му творба „Хората, които заспиваха сами“ – концептуална книга, в която се обединяват моментни истории, лутащи се между краткия и микро разказ.

Аз имам любима книга, а ти?
По-скоро нямам, но ако ще степенувам, бих степенувал любимите книги по това колко добре помня обстановката, в която съм ги чел. Отлично помня прочетената между полунощ и 4 сутринта “1984” на Джордж Оруел, която буквално промени живота ми, локвите сняг в трамвая, докато завършвам “Коледа в Париж” на Съмърсет Моъм, следобеда, в който отворих и завърших за два часа “Чужденецът” на Албер Камю.

Кога една книга ти става любима?
Колкото и клиширано да звучи – когато открия нещо от мен в нея, но не като биографичност, а усещане, поглед, като задочен диалог с автора. Или въобще когато видиш някаква асоциация, въпрос, който не си си задавал, конфликт, в който си бил, отговор, който си търсил или поне намек за него.

Не пропускаш нито едно заглавие от кои съвременни писатели?
Когато харесам някакъв автор, винаги съм отворен към нови или неоткрити заглавия от него. Така че във фаворит за следене ми се превръща буквално всеки, който вече ме е впечатлил.

Най-скандалното нещо, което си чел?
Уилям Бъроуз ми изглеждаше малко стряскащ, когато отворих “Софтмашина” и “Голият обяд” в 9 клас, но като цяло не се сещам за книги, които бих определил като скандални.

Книгата, която четеш в момента?
Аз съм изключително нелоялен читател и често ми се случва да не довърша книга, тъй като друга ми е привклякла вниманието. И така често стават няколко едновременно. В момента съм се съсредоточил върху “Влакът за Емаус” на Теодора Димова, а на различен етап на дочитане са “Готланд” на Мариуш Шчигел, “Тарантула” на Тиери Жонке, “Великият Гетсби” на Скот. Ф. Фицджералд в оригинал, третият брой на сп. “Гранта” и “Задочни репортажи” на Георги Марков, от когото планирам скоро да прочета и “Мъже”. От време на време си припомням есетата на Труман Капоти и Георги Господинов.

Чел ли си книги в по-високо ниво на съзнание и какво беше по-различно?
Чел съм в моментите, когато книгите са те карали да бъдеш на по-високо съзнание, а различното е, че малко книги го правят (усмихва се).

Дай още други любими твои книги.
Ако мога да го направя в контекста на книгата ми „Хората, които заспиваха сами“* и предстоящия роман, който пиша с Иван Райков, бих казал, че са ми повлиявали книги, които те карат да влизаш в дълбокото от втория параграф на първата страница. През последните няколко години голямо въздействие върху мен имаха „Момичето на хладилника“ на Етгар Керет, „Кравата е самотно животно“ на Давид Албахари, който чисто есеистично има някои страхотни размисли за кратката форма, „Злокобен остров“ на Даниел Лихайм, „Соларис“ на Станислав Лем, „Невидимите кризи“ на Георги Господинов, „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, „Любовта е сборна касетка“ на Роб Шефийлд, „Пир в бърлогата“ на Хуан Пабло Вилялобос, „Ру“ на Ким Тхуи, „Размерите на трагедията“ на Ким Монзо, „Шахматна новела“ на Стефан Цвайг. Може би сборникът с разкази не би бил възможен без тези книги, тъй като чрез тях научих, че да не напишеш 500 страници всъщност не е грях.

Имаш ли любим цитат от книгите, които си чел?
Не съм сигурен за любим, но често се сещам за това, тъй като изразя по страхотен начин колко ни повлияват дори позитивните страни на поп културата.
“It seems to me that if you place music (and books, probably, and films and play, and anything that makes you feel) at the centre of your being, then you can’t afford to sort out your love life, start to think of it as the finished product. (…) Maybe we all live life at too high a pitch, those of us who absorb emotional things all day, and as a consequence we can never feel merely content: we have to be unhappy, or ecstatically, head-over-heels happy, and those states are difficult to achieve within a stable, solid relationship”.
Цитатът е от Ник Хорнби и книгата му „High Fidelity”.

Защо трябва да се чете?
Мозъкът и сърцето ти се разширяват, но не експлодират! Макар че, както написа Людмил Тодоров в прекрасния си роман от миналата година „Шлеп в пустинята“: "Едва ли има по-противен романтизъм от романтизма на отчаяния човек, мислех си аз, докато се прибирах вкъщи по снежната алея. Откъде идва това отчаяние, какви са неговите корени? Истинското, дълбокото отчаяние има само един корен – коренът на познанието. То първо смазва човека, а после вселява в него гордост и високомерие и го кара да върши неща, които нямат нищо общо с така наречените каузи".

*На 1 февруари от 19 ч. в Барфлай има премиера на книгата (ще четат Радослав Чичев и Стефан Иванов, може да се очакват и още гости), а от 21:30 ч. пак там започва парти с диджей проекта Indioteque на Светослав.

Тагове: библиотеката