Хора като него си тръгваха тихо. И с нищо не натрапваха себе си, въпреки че бяха преживели това, което ние днес дори не можем да си представим. Надали биха вирели в днешния свят, защото те говореха тихо, а такива личности линеят посред крясъци. Днешният свят за тях би бил неразбираем, забързан и безпаметен.

Те бяха поколението на помнещите. Едно вече почти отишло си поколение. Отишло във вечността и в историята, която днес по някаква ирония на времето все по-рядко четем. Защото в днешния свят дори и училият трябва да говори като неучил, за да не остане неразбран. И преживелият трябва да се държи като шумните, които нямат идея какво е преживял, но могат да начертаят живота му с думи.

Защото днешният човек все по-често си мисли, че всичко започва с него. Време на раздуто его и океан от ехо-камери със самонадъхващи се разделени хора.

Венелин Попов беше ветеран от Втората световна война. Част от онези хиляди български войници, изпратени да се бият далеч от родината, в опит на тогавашните управляващи да смекчат наказанието надвиснало над България, застанала на страната на губещите...

Гледайте
цели епизоди на