bTV Репортерите: Васил Левски преди Левски
Кой е бил той, преди да приеме прозвището, с което всички го познавамe?
19 Февруари 2022
Реклама
Възможно е, когато наближи 19 февруари, да ви се струва, че всеки ден от XXI век е поредният щрих от едно неподозирано и необяснимо бъдеще, погледнато през призмата на последните четири десетилетия на XIX век - времето на Васил Левски, идеологът и организаторът на българското националноосвободително движение.
„Ако Левски днес беше сред нас, навярно щеше да се почувства в известна степен и засрамен от това, което вижда. Навярно обаче ако ние днес си представям, че Левски е жив и му дадем да управлява държавата, той би допуснал още повече грешки, отколкото нас. Левски ни е дал примера как да не останем с празни ръце“, казва историкът Димитър Атанасов от БАН.
„Турчин ще стана, само да остана жив и пак да работя!“. Твърди се, че Левски казва тези думи пред Никола Цветков Бакърджийчето, съдържателят на Къкринското ханче. На 27 декември 1872 г. и двамата са арестувани от турските заптиета, по-късно ханджията е освободен и успява да скрие архива на организацията.
148 години след залавянето на Васил Левски почти всяко по-голямо селище у нас има улица, площад или училище на негово име. А паметниците на Апостола на българската свобода тук и зад граница се множат.
„Това е един велик човек, един велик българин, който може, наистина може, да вдъхновява!“, казва Христина Богданова, правнучка на Васил Левски.
Кой е бил той, преди да приеме прозвището, с което всички го познаваме, как започва делото му и кой е знаел какъв ще стане, когато порасне?
Син на баща си - така описват родствениците второто дете на Иван Кунчев от Карлово. Според тях физически Васил прилича на баща си, но нови документи разкриват, че за определен период от време използва само личното и бащиното си име. Тактика или неопитност от страна на българския революционер, известен с безбройни псевдоними и стройна система от тайни кодове за разпознаване?
„Първото идване на Левски в Русе е през 1867 г., краят на август - началото на септември. Той използва името си Васил Иванов, като прикрива само месторождението си, първото му разрешително за пътуване е издадено на името на Васил Иванов, сърбин, дори“, разказва историкът д-р Веселина Антонова.
В този момент все още османските власти не знаят за истинските намерения на Васил Левски, независимо че той вече е бил арестуван веднъж в Пловдив.
Всъщност Апостола се появява в Русе и околностите за среща със Стоил Попов от Калофер, един от учредителите на Дружинката на верните приятели, която започва дейността си в началото на 60-те години на XIX век в района на Карлово, Калофер и Сопот.
Попов и дружинката, която има подразделения в голяма част от българските земи, се превръщат във фактори от голямо значение за делото на българския революционер.
„Тази организация на млади българи, студенти и търговчета, точно с идеите на Раковски, с патриотичната цел да се създават ядра революционни по места и да се търси начин за освобождението на България. Този опит иска да използва и Левски, след като приключва участието си в четата на Панайот Хитов“, коментира д-р Антонова.
Целта на визитата на Левски в дунавския град е разговор с един полски емигрант - Франц Рачковски. Връзката с полските емигранти, отседнали в Русе по онова време, е Петко Славейков и общността на цариградските българи.
Поетът, сам базиран в края на 60-те години на XIX век в Цариград, е изключително деен по народните дела, а в столицата на Османската империя е поканен да редактира на литературен български Библията - важен акт за българската църковна независимост.
„Името на този полски емигрант го научаваме в тези документи, имаше сведения, че Левски, Каравелов се свързват с тези полски емигранти. Този период краят на 60-те години се създава БРЦК, с ръководител Любен Каравелов, създава се едно движение „Млада България“, което е като Млада Италия и Левски се движи в тези среди”, казва д-р Антонова.
„Няма никакво съмнение, че Левски е направил неща за първи път, никой не е имал неговите планове, на никого не е хрумвало това, че трябва да се работи сред хората, че една представителна войска в бляскава униформа, появявайки се, няма да получи подкрепа от хората съвсем спонтанно, т.е. народът не е маса, която просто очаква някой да се появи, за да се присъедини към него, с хората трябва да се работи, Левски е първият, който разбира, че мисловната промяна води до политическата, или ако не е първият, то е първият, който се решава на конкретни действия и доста самоотвержени, доста самоотрицателни“, посочва историкът Димитър Атанасов.
„Важно е, че през тази 1869 г., когато многократно минава Дунава при Русе, той има желание да създаде революционен канал. В Гюргево живее Иван Кършьовски, в Русе Стоил Попов и братя Живкови, но братя Живкови са заподозрени и им се налага бързо да напуснат Русе“, допълва историкът д-р Веселина Антонова.
Иван Кършовски е съосновател на БРЦК през 1869 г. и близък съратник на Васил Левски. Именно в писмото си до него от 20 юни 1871 г. Васил Левски пише знаменитите думи:
„За отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и все на едно да вървим, ако ще бъдем хора“.
Документите сочат, че в периода от август до декември 1869 г. Левски има най-малко пет-шест пътувания през Дунава, но този път вече проявява прословутата си находчивост и се записва пред османските власти като един свой съименник.
„Левски използва идентичността на друг Васил Иванов, който наистина е от Елена и който е книжар. Книжарят имал късметът да го засекат в неговите пътувания, залавят го, арестуват го, с предположение, че това е вероятно търсеният Васил Иванов Кунчев и докаран е в Русе, и благодарение отново на Стоил Попов, който е на висок пост османски чиновник и гарантира за Васил Иванов Узунов, го освобождават“, разкрива д-р Антонова.
Малко известно е, че по-късно Апостола лично се разкрива пред член на семейството на Васил Иванов от Елена и се извинява за причинените вреди. Този епизод от живота на българския национален герой е един от най-неизследваните.
Захари Стоянов, Христо Ботев и Иван Вазов наистина превръщат Васил Левски в национален герой, но чрез силата на литературата. В по-ново време Българската православна църква обаче многократно отказва да го канонизира за светец, стъпвайки върху данни за две убийства, които той извършва. Част от историческата общност не е изненадана и предлага по-приземен прочит към делото му.
„Грешни сме, само това признание би могло да ни изтегли напред, би могло да направи така, че осъзнаваме собствените си кривици, да не ги повтаряме. Ако се огледаме в него, той би ни помогнал да бъдем по-толерантни, толерантността безпощадно липсва, бичуването на другия било безпощадно чуждо на Левски, както виждаме, демокрацията означава слушане, чуване, вслушване, уважение, ето това са ценности, които наистина биха могли да ни превърнат в по-добро общество и в по-добри хора, колкото и клиширано да звучи. Един монументален Левски изобщо не би ни помогнал, би ни съдействал обаче онзи, който казва „демократска република“ трябва да бъде следващата държава, в която трябва да живеем, такава, в каквато българинът и турчинът, арменецът, евреинът и всички ще бъдат равни пред закона, ето това е условието, което би направило българската държава привлекателна и би изпълнило българското с едно истинско съдържание, което да привлича всички ни. Защото гражданският патриотизъм не е национално предателство, напротив той е друг тип осмисляне на обществото“, коментира Димитър Атанасов.
Правнучката, наследница на сестра му Яна, разказва за ценностите, в които Васил Левски е възпитаван и за духа на родното му Карлово. Родовата памет пази една необичайна история за детска игра.
„Много рано в младостта си са разбрали, че бесилото не е наказание, а е всъщност награда. Васил ги е бесил наужким, ги е окачвал на бесилото, за да им калява волята и да не се страхуват, да ги изпита, да не се страхуват. Самият той се е окачвал на бесилото под формата на игра, това е правил и с дядо Андрей и с още един негов другар на няколко пъти, по онова време е било част от духа да си революционер, това е работа на практика, тя се подчинява на определени закони и се подчинява на определен морал“, казва Христина Богданова, правнучка на Васил Левски.
Две важни събития по пътя към саможертвата съвпадат в живота на Васил Левски. Когато решава да се посвети в служба на Господа, той ритуално отрязва косите си по Великден. Христина Богданова разказва, че това е и последният ден, в който се прибира при близките си.
„Всъщност той до края на живота си никога не прекрачва прага на родния си дом точно защото го е грижа и внимава, и оттам насетне срещите му с близките му стават много оскъдни“, казва Христина Богданова.
Левски се отказва да бъде дякон, но моли майка си да пази косите му в сандъка си до момента в който чуе, че синът й вече не е между живите.
„Когато научава за обесването на сина си, опява ги в църквата, обаче сърце не й дава да ги погребе и ги пази до собствената си смърт. За мен лично е как този човек е знаел и в какъв мир е бил, с този избор, който е направил, каква мотивация трябва да имаш, за да си готов да се откажеш от всичко, включително от живота си, в името на свободата на Отечеството си“, коментира правнучката на Левски.
Майката на Васил Левски доживява свободата, но не стига да се поклони пред гроба на сина си, защото местонахождението му е неизвестно и до днес. През 1907 г. нейната дъщеря Яна пише до министъра на просвещението и дарява на българската държава косите му.
„Нека тя споминюва на младото поколение за онзи герой, който увисва на бесилката в този същия град, който днес е столица на оная България, за която той даде живота си, без да може да я види свободна“, се казва в документа за дарението.
Все пак сестрата на Васил Левски запазва частица от косите му като семейна реликва. Тя заедно със съпруга си Андрей Начов единствена оставя поколение и днес родът на Васил Левски има 28 наследници.
„Това малко кичурче, такова има във всяко едно от нашите семейства, и това е най-безценното нещо, което имаме“, казва Христина Богданова, правнучка на Васил Левски.
С Яна е свързана и една от най-сърдечните истории за израстването на малкия Васил до големия Левски. Четири-петгодишен той тичал по двора на семейната им къща и питал сестра си какъв ще стане, когато порасне. Сестрата изреждала - даскал, свещеник, търговец, но братът все не бил съгласен.
„Той спира пред нея, поглежда я със сините си очи и казва: „Един Бог знае и аз!“, и продължава играта. Баба Яна като че ли е намирала знак в тази история, че брат й е имал някаква по-голяма предопределеност и че той самият е усещал това по някакъв начин“, разказва правнучката на Левски.
На 18 февруари 1873 г. присъдата над Апостола на българската свобода е изпълнена в околностите на София. Мястото се намира в центъра на днешна София, близо до издигнатия паметник. Хроникьорите на тези събития разказват, че в последните мигове от живота си Васил Левски се изповядва. Според спомените на свещеника, който няма право да точно да изкаже изповедта, думите му са били следните: „Каквото съм правил, в полза народу е“.
През 2023 г. ще се навършат 150 години от часа на безсмъртието на Васил Левски. Поетът Христо Ботев го възпява в нарочно стихотворение:
„Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила“.
Това е последната песен на Ботев, другар и последовател на Левски, загинал на 1 юни 1876 г. след като преминава Дунава при Козлодуй със самостоятелна чета.
