Томаш Папкала, чаровната мъжка фигура в журито на Dancing Stars, споделя за емоционалната си връзка с танцовото изкуство и разкрива какви са плановете му след края на бляскавото предаване в специално интервю за Cultinterview.
Dancing Stars какво е? Приятелство за цял живот?
Мисля, че да. За мен е невероятно, защото всички станахме като една фамилия. Колкото по-напред вървиш в предаването, приятелството укрепва. Най-вече между танцьорите, които познаваме от много време, и между звездите. Танцът е магия и свързва хората много силно. Докато журираме всяка седмица, това се вижда.
При нас четиримата от журито вероятно е същото. За нас с Франциска това е ново начало. Ние се върнахме от Щатите преди 2 години и не сме били активни в България. За мен всичко беше ново, защото не познавам хората. Но сега, когато се опознахме, се приближаваме един към друг с всяка изминала седмица. Сядаме сутринта в хотела на закуска с Галена и не можем да станем.
И сега, като приключи шоуто?
Връщаме се в Щатите, където преподаваме в най-голямата верига за танци в света. Постоянно пътуваме с Франциска и обучаваме треньори как се тренират танцьори. Помагаме за развитие на студията, с бизнеса, с цялата структура на веригата.
Къде е твоето място за приземяване?
Нямам такова място. Където приключа, там ще е. А виж, че все още не говоря добре български. Преди шоуто, всички могат да ти потвърдят, не можех да кажа повече от едно изречение. Нямаше да можем да си говорим така преди три месеца. Преди Dancing Stars започнах да уча български. До тогава слушах и чувах езика покрай децата, но не го учех. Премествам се от едно на друго място и навсякъде хората са си хора. Има добри и лоши, позитивни и негативни. Какъвто си направиш живота, такъв ще си го живееш, без значение дали около теб всички са негативни. Просто правиш емоционална стеничка и не ти пука. Живееш, както искаш.
Иначе за мен е най-важно къде е моята фамилия. Най-комфортно се чувствам сред децата, с Франциска. Те са моят дом. Разбира се, имам места, които обичам. Не искам да съм някъде, където не мога да правя нищо. Затова се преместихме и в България. В Щатите нямахме време за нищо, работихме, типично за Америка, постоянно. В един момент се сещаш, че парите вече не са важни. Работихме много, за да можем да се върнем и да имаме комфортен живот тук.
Чии думи помниш?
На майка ми: “По-добре да не говориш, ако ще казваш глупости”. Сега разбирам тези думи. Аз съм Огън и се паля бързо, обаче сега съм възрастен човек и разбирам, че няма нужда да говориш по-силно от други хора, за да те чуят. Можеш да мълчиш и да постигнеш повече. Това е много ценен урок, даден от майка ми.
Любовта между човек и танците има ли срок на годност?
Мисля, че не. Зависи до къде си стигнал в кариерата си. Когато си малък, поемаш като гъба всичко, което е свързано с танците. Когато виждам танц в каквато и да е форма, не мога да се въздържа. Дава ми такова различно чувство…
От какво си бил увлечен освен от спортните танци?
Бях в школа по плуване от 5-годишен. По време на комунизма нещата стояха така, че треньори идваха в училищата, правеха тестове и си избираха деца за школите. Бях едно от 20 деца от целия Триград от моя набор, които ни взеха да плуваме. Плувах, защото като дете не знаеш дали обичаш, или не. Правиш го, защото трябва. Събуждах се в 5,30, отивах и плувах един час в басейна, а след това – на училище. След училище – пак към басейна. Харесва ми всичко, свързано с вода, и не мога да живея някъде, където няма вода. Енергията на водата е моето нещо.
В един момент, не знам как се случи, спрях с това и започнах да танцувам. При танците беше много весело и ми беше интересно. Един ден се усетих, че вече танцувах от 10 години. Толкова естествено стана.
Цялото интервю с Томаш Папкала прочетете тук.
